Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (38)

35. Опипване на почвата

Този свят, където има толкова много за правене, а толкова малко се знае…

Д-р Джонсън

— И после, преди силфлеенето на Знака — каза Кервил, — винаги проверявам какво е времето. Предходният Знак изпраща, разбира се, бегач — да извести, че те се прибират и да докладва за времето, но аз винаги отивам и сам да проверя. Ако има луна, разполагаме часовите сравнително близо и самите ние постоянно обикаляме, за да сме сигурни, че никой не се е отдалечил. Но ако вали или е тъмно, ние изкарваме Знака на малки групи, една след друга, като за всяка група има назначен часови. А при абсолютно лошо време искаме разрешение от Генерала да отложим силфлеенето.

— Ама те често ли се опитват да избягат? — попита Голям Перчем. По време на следобеда, той често се бе качвал и слизал по разните подземни ходове, заедно с Кервил и Омайничето — другия офицер на Знака. След като разгледа обстановката, си помисли, че никога през живота си не бе виждал толкова мрачна и отчаяна група зайци. Затова сега сподели:

— Не ми приличат на много трудни за управление.

— Повечето не създават проблеми, това е вярно — обади се Омайничето. — Но никога не можеш да си сигурен, че няма да се случи някаква неприятност. Например, всеки би казал, че няма по-кротка група в Ефрафа от зайците в Знака на Десния Хълбок. Но един ден Съветът изпрати там четирима хлесили, а на следващата вечер Пачето Гнездо по някаква причина се забавя с изкарването им над земята. И тогава тези хлесили взели, че му направили някакъв номер и после — дим да ги няма. За Пачето Гнездо това бе край на кариерата, да не говорим за бедния стар Синап, който загина на железния път. Като се случи нещо такова, то идва бързо като светкавица и невинаги е предумишлено — най-често е резултат на моментна ярост или умопомрачение. Някой заек например съвсем импулсивно тръгва да бяга и ако не го повалиш веднага, още в следващия миг може да го последват други трима или четирима. Единственото сигурно нещо е да ги наблюдаваш непрекъснато, а ти самият да почиваш в друг момент. В крайна сметка, точно това са ни задълженията — това и участието в патрулите.

— Сега, що се отнася до зариването на храката в земята — започна да обяснява Кервил. — Стреми се да си колкото е възможно по-строг. Ако Генералът намери каквато и да е храка в полето, ще ти натика опашката в гърлото. Разбира се, те винаги се опитват да избегнат зариването. Опитват се да бъдат естествени, тези антисоциални зверчета. Просто не могат да разберат, че общото добруване зависи от приноса на всеки един. Моят подход е — да заповядам на трима или четирима от тях да прокопаят нова бразда в канавката всеки ден, като наказание. Винаги можеш да намериш кого да накажеш, ако си поставиш това за цел. Така днешната смяна запълва вчерашната бразда и изкопава нова. Има специални тунели, водещи до дъното на канавката и всички зайци в Знака са длъжни да използват само тях, като отиват да пускат храка. Имаме часови по храката в канавката, за да сме сигурни, че всички ще се върнат.

— А как ги проверявате след силфлеене? — попита Голям Перчем.

— Ами, ние всички ги познаваме по външен вид — отговори Кервил, — и гледаме внимателно, като се прибират. Има само два входа за Знака и един от нас стои при всеки от тях. Освен това, всеки заек знае през кой вход трябва да влезе, така че със сигурност ще усетя, ако някой от моите липсва. Часовите идват последни — извиквам ги чак след като се уверя, че всички са се прибрали. А след като веднъж зайците слязат под земята, вече няма излизане, още повече че на всеки вход пази по един часови. Ако някой започне да копае, веднага ще го чуя. Копаенето в Ефрафа не е позволено, без специално разрешение от Съвета. Единствените действително опасни моменти са в случай на тревога — например приближаване на човек или лисица. Тогава, разбира се, всички се втурват към най-близката дупка. Но все още никой не се е сетил, че може нарочно да се скрие в друга дупка и така да има голяма преднина, преди да бъде усетено отсъствието му. Естествено, никой заек не би тръгнал да бяга по посока на елила и това е истинската гаранция в такъв случай.

— Е, направо съм възхитен от предвидливостта ви — каза Голям Перчем, а иначе си помисли, че тайната му задача става дори още по-безнадеждна, отколкото бе очаквал. — Ще й хвана цаката на тази работа, колкото може по-бързо. А кога ще имаме шанса да патрулираме?

— Предполагам, че сам Генералът ще те вземе на патрулиране като за начало — каза Омайничето. — Така стана с мен. Сигурно няма толкова да искаш патрулиране след един-два дни с него — направо ще бъдеш изтощен. И все пак, трябва да призная, Тлайли, че ти си доста едър и ако си водил известно време суров живот, вероятно ще се справиш с натоварването.

В този момент, при тях слезе един заек с бял белег на врата си и каза:

— Знакът на Шията тъкмо слиза под земята, капитан Кервил, сър. Вечерта е великолепна — бих й се наслаждавал колкото може по-дълго.

— Чудех се вече кога ще се появиш — отговори Кервил. — Кажи на капитан Еспарзета, че веднага извеждам моя Знак над земята.

Кервил се обърна към един от собствените си часови и му нареди да обиколи всички бърлоги и да съобщи, че силфлеенето започва. После каза:

— Сега Омайниче, ти отиди както обикновено при оттатъшния вход, а Тлайли нека дойде с мен при по-близкия. Отначало ще изпратим четирима часови да образуват линия, после, като излезе целият Знак, ще изпратим още четирима и ще запазим двама в резерв. Ще се срещнем на обичайното място, при голямата скала на склона.

Голям Перчем последва Кервил по подземния ход, откъдето се носеше мирис на топла трева и детелина. Повечето тунели му се сториха по-тесни и запълнени от тези, с които бе свикнал — вероятно причината за това усещане бе, че имаше много малко дупки към повърхността. Перспективата за вечерно силфлеене бе приятна дори в Ефрафа. Спомни си как шумолят буковите листа над далечната Медена Пита и въздъхна: „Чудя се, какво ли прави сега Зелениката. Дали ще го видя пак? Или дори Леско? Във всеки случай, ще им дам на тези разбойници хубаво да се разберат, преди да съм свършил. Но се чувствам много самотен. Колко е трудно да носиш сам такава тайна!“

Достигнаха изхода на тунела и Кервил излезе навън да огледа наоколо. После се върна и зае позиция при изхода. Като се настани до него, Голям Перчем за пръв път забеляза откъм отсрещната стена на тунела едно самостоятелно отделение — нещо като пещера без покрив. Вътре бяха клекнали три заека. Тези от двете страни имаха суровия и бездушен изглед на членове на Ауслафата. Но Голям Перчем се загледа към заека в средата. Той имаше много тъмна, почти черна козина. Но не това бе най-необичайното във външния му вид. Той бе ужасно обезобразен. От ушите му бяха останали само безформени ивици, смачкани по краищата си и нашарени на места с незарасли рани и оголена плът. Единият клепач бе изкривен и се затваряше накриво. Въпреки приятния хладен въздух на юлската вечер, този заек изглеждаше апатичен. Непрекъснато гледаше в земята и често примигваше. Като мина малко време, той наведе глава и почеса носа си с предните си лапи. После се почеса и по врата и застана пак в първоначалната си клюмнала поза.

Горещото и импулсивно сърце на Голям Перчем се развълнува от състрадание при тази гледка. Той прекоси тунела и попита:

— Кой си ти?

— Името ми е Черния Аварин, сър — отговори заекът.

Той изобщо не погледна нагоре и изговори тези думи почти автоматично — явно много пъти вече бе отговарял на същия въпрос.

— Да силфлееш ли излизаш? — попита Голям Перчем.

Той явно си мислеше, че това е някой герой на селището, ранен в битка инвалид, който заради миналите си заслуги е получил право на почетен ескорт при излизане над земята.

— Не, сър — отговори заекът.

— Защо не? — учуди се Голям Перчем. — Вечерта е чудесна.

— Аз не силфлея по това време, сър.

— Тогава защо си тук? — попита Голям Перчем с обичайната си прямота.

— Знакът, който излиза на вечерно силфлеене, сър — започна да обяснява заекът. — Знакът, който… те идват… аз…

Той се поколеба какво точно да каже и замълча. Единият от Ауслафите се обади:

— Хайде, продължавай.

— Аз идвам тук, за да ме видят зайците от Знака — каза заекът с нисък и изтощен глас. — Всички Знаци трябва да видят как заслужено съм наказан за моето предателство — при опита ми да избягам от селището. Съветът бе милостив… Съветът бе милостив… Съветът бе милостив…

Заекът се запъна, а после се обърна към часовия, който го бе накарал да говори и избухна:

— Не мога да запомня целия текст, сър, наистина не мога! Изглежда, че нищо вече не помня.

Часовият не каза нищо. Голям Перчем също помълча, шокиран известно време, а после се върна при Кервил.

— Наредено му е да казва това на всеки, който попита — започна да обяснява Кервил, — но нещо е оглупял след половин месец при този режим. Опита се да избяга. Кемпиън го хвана и го докара обратно. В Съвета му раздраха ушите и наредиха да бъде показван при всяко сутрешно и вечерно силфлеене, като пример за назидание. Но ако питаш мен, няма да издържи още дълго. Някоя нощ ще срещне по-черен заек от себе си.

Голям Перчем потрепери, отчасти заради безчувствения и безразличен тон на Кервил и отчасти заради своите собствени спомени. Зайците от Знака вече излизаха нагоре и той ги наблюдаваше как преминават пред него. Всеки затъмняваше хода за момент, преди да скочи под глоговия храст навън. Очевидно Кервил се гордееше, че знае всичките си зайци по име. Той заговори повечето от тях и се стараеше да покаже, че знае подробности от личния им живот. На Голям Перчем се стори, че отговорите им не бяха особено приятелски, но той не бе сигурен, дали това се дължеше на липса на симпатия към Кервил или на общата липса на ентусиазъм, така характерна за редовите зайци в Ефрафа. Той внимателно наблюдаваше, както Къпината го бе посъветвал да прави, дали няма някакви признаци на несъгласие или бунт, но като гледаше минаващите покрай него безизразни лица, основанията му за такива надежди бяха съвсем слаби. Най-накрая се зададе малка групичка от три-четири зайки, които си говореха помежду си.

— Е, как се разбираш с новите си приятелки, Нелтилта? — попита Кервил първата от тях.

Красивата дългоноса зайка, на възраст най-много три месеца, се спря и го изгледа.

— И ти ще мирясаш един ден, Капитане, смея да кажа това — отговори тя. Както и капитан Слез. Той миряса, нали разбираш. Защо не вземете да включите и някои зайки в Далечните Патрули?

Тя изчака да види дали Кервил ще отговори, но той замълча и не заговори останалите зайки, които последваха Нелтилта на полето.

— Какво искаше да каже тя? — попита Голям Перчем.

— Ами, имаше вълнения, разбираш ли — отговори Кервил. — Няколко зайки от Близкия Преден Знак предизвикаха кавга на едно заседание на Съвета. Генералът нареди да бъдат разпръснати на разни места и две от тях бяха изпратени при нас. Държа ги под око. Самите те не създават проблеми, но Нелтилта се сближи с тях и изглежда са й повлияли — станала е недоволна и безочлива. Точно както се прояви и преди малко. Това не ме безпокои сериозно — то само показва как те чувстват, че Ауслата е над тях. Повече бих се разтревожил, ако младите зайки станат тихи и учтиви — тогава щях да се запитам какво замислят. И все пак, Тлайли, бих искал да направиш каквото можеш, за да се запознаеш специално с тези зайки и да ги вкараш в правия път.

— Добре — съгласи се Голям Перчем. — Между другото, какви са правилата за чифтосване?

— Чифтосване? Ами ако искаш някоя зайка, имаш я — обясни Кервил. — Искам да кажа, която и да е зайка от Знака. Неслучайно сме офицери, нали? Зайките са длъжни да изпълняват заповеди и никой от редовите зайци не може да ти се противопостави. Така оставаме само ти, аз и Омайничето. А няма смисъл ние да се караме. В края на краищата, зайките са предостатъчно.

— Разбирам — каза Голям Перчема — Е, аз сега отивам да силфлея. Освен ако нямаш нещо друго предвид, ще поговоря с някои зайци от Знака, после ще наобиколя постовете и ще усетя разположението на местността. Какво ще правим с Черния Аварин?

— Остави го — отговори Кервил. — Това не е наша работа. Ауслафите ще го държат тук чак докато всички от Знака се приберат под земята. После ще го отведат.

Голям Перчем тръгна към полето, усещайки предпазливите погледи на зайците наоколо. Бе объркан и разтревожен. Как да започне изпълнението на опасната си задача? А трябваше вече да започне по някакъв начин — Киа съвсем ясно бе дал да се разбере, че няма намерение дълго да чака. Нямаше друг начин, освен да поеме риска и да се довери на някого. Но на кого? Селището сигурно бе пълно с шпиони и вероятно само генерал Ранилист знаеше кои точно са те. Дали и в момента не го наблюдаваше някой шпионин?

Той се замисли: „Трябва просто да се доверя на чувствата си. Ще пообиколя наоколо, да видя дали не мога да си намеря приятели. Но едно нещо е сигурно — ако наистина успея да измъкна зайки оттук, непременно ще взема и нещастния Черен Аварин. Фрит на мост! Ядосвам се дори само като си помисля как го карат да стои там. Генерал Ранилист, как ли пък не! Дори и пушката е прекалено добра за него.“

Както се хранеше и размишляваше, Голям Перчем бавно се придвижи напред по ливадата, огряна от вечерното слънце. Скоро забеляза една малка долчинка, подобна на тази на Хълма Уотършип, където двамата със Сребърен Блясък бяха открили Киа. В долчинката имаше четири зайки, застанали с гръб към него — това бе точно малката групичка, излязла последна над земята. Те очевидно бяха преминали вече първоначалния стадий на интензивно хранене и сега спокойно похапваха и разговаряха, при това една от тях бе привлякла вниманието на останалите три. Голям Перчем много обичаше да слуша истории — дори повече от другите зайци, така че сега съвсем естествено бе привлечен от възможността да чуе нещо ново в това така особено селище. Тихо се приближи към долчинката, тъкмо когато зайката започна да говори.

Като се заслуша, той веднага разбра, че това не е история. Но все пак, нещо подобно бе чувал и преди. Отнесеното настроение, ритмичната реч, съсредоточените слушатели — за какво му напомняше всичко това? Веднага се сети за миризма на моркови и за Очеболеца, който бе приковал вниманието на всички с декламацията си в голямата бърлога. Но за разлика от стиховете на Очеболеца, тези сега трогнаха сърцето му.

Много, много отдавна,

пя жълта птичка, горе на дървото.

Тя пя до малки зайчета, от майка им доведени да поиграят.

Вятър песента понесе над волната игра.

Така, под бъзовия цвят, времето премина.

Но птичката отдавна отлетя.

Сърцето ми сега е тъжно

и нивга няма времето пак да играе във полята.

 

Много, много отдавна,

по стръкчета трева, бръмбари оранжеви пълзяха.

Вятърът вълнуваше тревата. Заек и зайка

дотърчаха. Те дупка в склона изкопаха

и правеха каквото си поискат, под лесковите листа.

Но студът дойде, бръмбарите веч ги няма.

Сърцето ми сега е тъжно и нивга няма пак съпруг да избера.

 

Студът нахлува, студът нахлува в мойто тяло.

Носът, а също и ушите ми са вцепенени.

Напролет лястовица пак ще долети и викне:

„Вести! Вести! Копайте нови дупки, зайки,

и мляко давайте на своите деца!“

Но аз не ще я чуя — мойте рожби неродени губя аз

докато спя. Преграда има — вятъра да спре

и нивга няма пак да го почувствам.

Зайката замълча, а и приятелките й нищо не казаха — но мълчанието им ясно показваше, че думите й изразяват и техните чувства. Отгоре прелетя ято скорци, които бърбореха и подсвиркваха помежду си. Една течна храка падна сред групата зайки, но никоя не се помръдна или стресна. Всяка бе погълната от едни и същи меланхолични мисли — мисли, които, колкото и тъжни да бяха, все пак не се отнасяха до Ефрафа.

Духът на Голям Перчем бе суров — също като тялото му. Той съвсем не бе сантиментален. Но като повечето същества, които са преживели трудности и опасности, той много ясно разпознаваше истинското страдание и се отнасяше с уважение към него. Свикнал бе да преценява другите зайци — кой на какво е способен. Сега бе направо поразен от усещането, че тези зайки са съвсем на края на силите си. Ако някое диво животно почувства, че няма повече смисъл да живее, то достига до състояние, при което оставащата му енергия се насочва към смъртта. Точно такова състояние Голям Перчем си бе въобразил по погрешка, че е обхванало Петко, в селището с клопките. Но оттогава насам преценката му бе станала по-зряла. Той усети колко близо са тези зайки до отчаянието. А от информацията, която бе получил за Ефрафа — както от Зелениката, така и от Кервил, му ставаше съвсем ясно и защо е така. Добре знаеше, че въздействието на свръхнаселеността и напрежението в едно селище се проявяват първо при зайките. В такъв случай, те стават безплодни и агресивни. Но ако агресията не може да реши проблема им, много често те се насочват към единствения друг останал изход. И Голям Перчем се зачуди — докъде са стигнали по този път точно тези зайки, които бяха пред него.

Той скокна долу в падинката. Зайките, както се бяха замислили, се стреснаха, изгледаха го недружелюбно и се дръпнаха настрани.

— Знам, че ти си Нелтилта — каза Голям Перчем на красивата млада зайка, която се бе сопнала на Кервил в тунела. После се обърна към застаналата до нея зайка и запита:

— А ти как се казваш?

След известна пауза, зайката отвърна с нежелание:

— Тетутинанг^[1], сър.

— А ти? — запита Голям Перчем този път зайката, която бе рецитирала стиховете.

Тя го изгледа с такава мъка в очите си, с толкова много страдание и упрек, че Голям Перчем едва се сдържа да не я помоли веднага и на място да повярва, че той й е таен доброжелател и ненавижда Ефрафа и своята длъжност. Сопването на Нелтилта срещу Кервил в тунела бе изпълнено със злъч, но сега очите на тази друга зайка говореха за толкова големи неправди, каквито изобщо не могат да се опишат с думи. Като я наблюдаваше, Голям Перчем изведнъж си спомни разказа на Зелениката за голямото жълто хрудуду, което разкъсало земята и разрушило старото селище и си помисли: „Сигурно и тогава някой е имал подобен поглед“. В този момент зайката отговори:

— Името ми е Хайзънтлей, сър.

— Хайзънтлей? — възкликна изненадано Голям Перчем. — Значи ти си, която…

Тук той бързо се прекъсна. Беше опасно да я пита дали си спомня разговора със Зелениката. Но независимо дали тя помнеше или не този разговор, очевидно тя бе разказала на Зелениката и неговите спътници за вълненията в Ефрафа и недоволството на зайките. Ако паметта не го лъжеше, тя дори бе правила вече опит да напусне селището. „Но — помисли си той като срещна отчаяния й поглед — Какво може да се очаква от нея сега?“

— Бихте ли дали разрешение да си тръгнем, сър? — попита Нелтилта. — Компанията на офицери е нещо свръх нашите възможности, нали разбирате — дори ако е за кратко, на нас такова общуване ни се струва прекалено дълго.

— А, да, разбира се — отговори объркано Голям Перчем. Докато зайките се отдалечаваха, той продължи да стои в долчинката и чу как Нелтилта извиси глас, за да забележи: „Какъв дебелак!“, а после видя и как тя се огледа, с очевидната надежда, че той ще реагира на думите й. Помисли си: „Поне една от тях е запазила известна доза дързост“ и се насочи към часовите.

Употреби известно време да говори с часовите и да научи как е организирана охраната. Системата бе отчайващо ефективна. Всеки часови можеше да достигне до съседа си за секунди. Нещо повече — съответният сигнал с тропане на лапи (защото имаше няколко вида сигнали) щеше да доведе и офицерите и резервите. При необходимост, Ауслафата можеше да бъде вдигната под тревога за нула време, а също да бъде предупреден и капитан Кемпиън, или всеки друг офицер, патрулиращ близката околност на селището. Тъй като е известно кой Знак е навън в даден момент, всички те веднага щяха да знаят накъде да се насочат. Един от часовите, Ригана, му разказа за опита за бягство на Черния Аварин:

— Той се престорил, че се храни и по този начин доста се бил отдалечил. После изведнъж се втурнал да бяга. Дори успял да събори двама часови, които се опитали да го спрат — доколкото знам, никой друг беглец не е успявал да направи това. Тичал като луд, но Кемпиън чул сигнала за тревога, нали разбираш, и просто направил обходно движение и го заловил по-нататък в полето. Разбира се, ако не беше блъснал часовите, Съветът нямаше да го накаже чак толкова строго.

— На теб харесва ли ти животът тук? — попита Голям Перчем.

— Ами не е зле, откакто съм в Ауслата — отговори Ригана. — Ако бях офицер, щеше да е още по-добре. Досега съм участвал в два Далечни Патрула — това е начинът да те забележат. Мога да проследявам и да се бия не по-зле от много други, но, разбира се, за офицер изискванията са по-високи. Мисля, че офицерите ни са много способни, нали?

— Да, така е — отговори съвсем искрено Голям Перчем. Направи му впечатление как Ригана очевидно не знаеше, че той е новодошъл в Ефрафа. От друга страна, у него не се забеляза нито завист, нито недоволство. Голям Перчем започна да осъзнава, че в това селище на никого не се дава информация в повече от подходящия за него обем. Всеки знаеше само каквото става под носа му. Ригана вероятно предполагаше, че Голям Перчем е бил в друг Знак и сега е бил повишен.

Започна да се свечерява. Малко преди края на силфлеенето се появи капитан Кемпиън, начело на патрул от три заека. Кервил се затича да го пресрещне на линията на часовите. Голям Перчем се присъедини към тях и се заслуша в разговора. Разбра, че Кемпиън е стигнал чак до железния път, но не е забелязал нищо необичайно.

— Никога ли не отивате отвъд железния път? — запита Голям Перчем.

— Не много често — отговори Кемпиън. — Там е влажно, нали разбираш — не е подходящо за зайци. Аз съм бил там, но при тези обходни патрули обикновено наблюдавам по-близката околност. Работата ми е, от една страна да забелязвам всичко ново, което Съветът трябва да знае, а от друга — да осигурявам залавянето на всеки беглец. Както нещастния Черен Аварин — но и той така ме ухапа преди да успея да го съборя, че няма скоро да го забравя. При хубаво време, както е сега, обикновено отивам чак до склона на железния път и после вървя успоредно на него. А понякога отивам и в другата посока — стигам до плевнята. Зависи какво е необходимо в момента. Между другото, говорих с генерала по-рано днес и останах с впечатление, че той възнамерява да те включи в патрул след два-три дни, веднага след като се настаниш тук и графикът за силфлеене на Знака ти се смени, така че да не е повече сутрин и вечер.

— А защо трябва да чакаме дотогава? — попита Голям Перчем с престорен ентусиазъм. — Защо не по-рано?

— Ами, обикновено когато даден Знак силфлее сутрин и вечер, неговата Аусла трябва да е в пълен състав. Тогава зайците са по-жизнени и затова е необходим по-строг надзор. А ако знакът премине в график за силфлеене в ни-Фрит и фу Инлѐ, обикновено става възможно някой от Ауслата да бъде включен в Далечен Патрул. Но сега ще ви оставя. Трябва да заведа зайците си до Криксата и да докладвам на Генерала.

Веднага щом зайците от Знака бяха прибрани под земята, а Черният Аварин — отведен от Ауслафите, Голям Перчем се извини на Кервил и Омайничето и се прибра в бърлогата си. Макар и редовите зайци да бяха настанени доста нагъсто под земята, часовите разполагаха с две просторни бърлоги, а всеки офицер имаше право на лична бърлога. След като най-сетне остана сам, Голям Перчем започна да обмисля задачата си.

Трудностите в предстоящото начинание го объркваха. Разбира се, той бе сигурен, че сам би могъл да избяга от Ефрафа (с помощта на Киа), когато пожелае. Но как, гръм и мълнии, би могъл да изведе група зайки — ако предположим, че някои биха се съгласили на такова нещо? Ако опита да извика всички часови при себе си по време на силфлеене, Кервил веднага би забелязал това. Тогава единствената възможност остава бягство през деня — да изчака Кервил да заспи и после да заповяда на съответния часови да напусне поста си при изхода. Голям Перчем се замисли. В този план май нямаше недостатък. Но после се сети: „Ами Черния Аварин?“ Вероятно Черният Аварин прекарваше целия ден в някоя специална бърлога под стража. Сигурно малко зайци знаеха къде е това — нали в Ефрафа никой нищо не знаеше, а със сигурност никой нямаше да му каже. Най-вероятно ще трябва да изостави Черния Аварин — не успяваше да го включи в никакъв реалистичен план.

„Да пукна, ако го изоставя! — промърмори на себе си Голям Перчем. — Знам, Къпината би казал, че съм голям глупак. Но сега той не е тук и аз сам си решавам нещата. Но какво би станало, ако цялото начинание се провали заради Черния Аварин? О, Фрит в плевня! Каква история!“

Голям Перчем продължи да обмисля плановете си, но най-сетне осъзна, че мисълта му върви в затворен кръг. Не след дълго заспа. Като се събуди усети, че навън е изгряла луната, а вечерта е хубава и тиха. Помисли си, че може би трябва да подхване нещата от другия край — например като се заеме първо да убеди няколко зайки да избягат, а после да измисли план как точно да стане това, може би дори и с тяхна помощ. Той се спусна надолу по подземния ход и намери един млад заек, който се опитваше да поспи, доколкото бе възможно в пренаселената му бърлога. Голям Перчем го събуди и попита:

— Познаваш ли Хайзънтлей?

— О, да, сър — отговори заекът с един доста патетичен опит да говори бодро и енергично.

— Иди да я намериш и й кажи да дойде в бърлогата ми — нареди Голям Перчем. — Никой друг да не идва с нея. Разбра ли?

— Да, сър.

Младежът изтича да изпълни поръчението, а Голям Перчем се върна в бърлогата си, чудейки се дали няма да предизвика известно подозрение. Но това не изглеждаше вероятно. Нали Кервил му бе казал, че в Ефрафа е нещо обичайно офицерите да извикват зайки. Ако започнат да му зададат въпроси, все ще намери какво да отговори. Той легна и зачака.

В тъмното се чуха стъпки и някой спря пред входа на бърлогата. Последва пауза.

— Хайзънтлей? — попита Голям Перчем.

— Аз съм Хайзънтлей.

— Искам да поговоря с теб — каза Голям Перчем.

— Аз съм в Знака, сър, под вашите заповеди. Но вие правите грешка.

— Не, не греша — отговори Голям Перчем. — Няма от какво да се страхуваш. Влез и ела по-близо.

Хайзънтлей се подчини. Той усети ускорения й пулс. Цялата бе напрегната. Затвори очи и започна да рови пода.

— Хайзънтлей — прошепна Голям Перчем на ухото й, — слушай внимателно. Сигурно помниш, че преди доста дни четири заека дойдоха в Ефрафа една вечер. Един от тях е със светлосива козина, а друг има на предната си лапа зараснала рана от ухапване на плъх. Ти си говорила с техния водач — казва се Зелениката. Знам какво ти е казал.

Тя уплашено завъртя глава:

— Откъде знаеш?

— Няма значение. Чуй какво ще ти кажа.

И тогава Голям Перчем разказа за Леско и Петко. За разрушаването на заешкото селище в Сендълфорд и за пътуването до хълма Уотършип. Хайзънтлей нито се помръдваше, нито го прекъсваше. Голям Перчем запита:

— Зайците, които са ти говорили онази вечер, които са ти разправили за разрушеното селище и за искането си да получат зайки от Ефрафа — знаеш ли какво се случи с тях?

Отговорът на Хайзънтлей дойде като едва доловим шепот:

— Знам само каквото чух да се говори. Те избягали на следната вечер. Капитан Синап загинал при преследването им.

— А имало ли е и друг патрул, изпратен след тях, Хайзънтлей? Имам предвид на следния ден?

— Чухме, че нямало свободен офицер — след като Паче Гнездо бе арестуван, а Синап загина.

— Тези зайци успяха да се върнат при нас. Дори един от тях сега е доста наблизо, заедно с Леско, Петко и много други. Те са много умни и способни. Сега ме чакат да изведа зайки от Ефрафа — колкото успеят да дойдат. Ще мога да им изпратя съобщение утре сутринта.

— Как?

— По една птица — ако всичко е наред.

Голям Перчем й разказа за Киа. Като свърши, тя продължи да мълчи. Голям Перчем не бе сигурен дали тя обмисля казаното или дали страха и недоверието толкова са я объркали, че не знае какво да каже. А дали не се съмнява, че той е шпионин, опитващ се да й постави капан? Дали просто не желае да я пусне да си върви? Най-накрая попита:

— Вярваш ли ми?

— Да, вярвам ти.

— Но нали би могло да съм шпионин, изпратен от Съвета?

— Не си — сигурна съм в това.

— Как така?

— Ти нали спомена за един твой приятел, който предвидил опасността за старото ви селище? Той не е единственият такъв заек. Понякога и аз мога да предсказвам — но не много често, защото сърцето ми е като замръзнало.

— Ами тогава, ще се присъединиш ли към мен? Ще можеш ли да убедиш и други твои приятелки? Ние се нуждаем от вас, а Ефрафа — не.

Тя отново замълча. Стана толкова тихо, че Голям Перчем чу как един червей се движи наблизо в земята. Откъм тунела дойде звукът от трополенето на някакво малко същество, което се движеше в тревата отгоре. Той тихо зачака, знаейки колко важно е да не я стресне.

Най-сетне тя заговори отново — така тихо, сякаш думите й бяха като начупена поредица от вдишвания и издишвания.

— Ние можем да избягаме от Ефрафа. Опасността е много голяма, но в това ще можем да успеем. Но след това не успявам добре да видя. Има паника и страх на свечеряване — и после хора, хора, все човешки неща! Има куче — с въже, което се скъсва като суха клонка. Заек — не, това е невъзможно! — заек, който се вози на хрудуду! О, взех да ставам глупава — започнах детски приказки да разправям. Не, вече не мога да виждам като едно време — все едно да виждаш формите на дървета зад завеса от силен дъжд.

— Ами тогава, най-добре ще е да дойдеш да се срещнеш с този мой приятел — каза Голям Перчем. — Той точно по същия начин говори, а аз постепенно се научих да му вярвам, така че сега и на теб вярвам. Щом чувстваш, че ще успеем — това е много добре. Но въпросът ми е дали ще доведеш и приятелките си да се присъединят към нас.

След още една мълчалива пауза, Хайзънтлей каза:

— Куражът ми, духът ми — много са отслабнали напоследък. Страх ме е да ти кажа да разчиташ на мен.

— Това го виждам. Какво е могло толкова да те отчая? Не бе ли ти водач на зайките, които се изправиха пред Съвета?

— Бяхме аз и Тетутинанг. Не знам какво се е случило с другите зайки, които бяха с нас. Ние всички тогава бяхме в Знака на Предната Дясна Лапа. Дори аз все още имам този белег, но после ми сложиха още един. Черният Аварин — видя ли го?

— Да, разбира се.

— Той също беше в този Знак. Бяхме добри приятели и той ни окуражаваше. Само един или два дни след като се явихме пред Съвета, той се опита да избяга, но бе хванат. Виждаш какво сториха с него. Това бе точно същата вечер, когато дойдоха твоите приятели, а в следващата нощ избягаха. След това, нас — групата зайки, отново ни извикаха в Съвета. Генералът каза, че никой друг вече няма да има възможност да избяга. За нас нареди да бъдем разпръснати в различни Знаци, по две в Знак. Чудя се, защо ни оставиха заедно двете с Тетутинанг. Може би просто не са се сетили за това. В Ефрафа е така, нали разбираш. Заповедта бе: „По две зайки в Знак“. И след като формално заповедта бе изпълнена, явно не е имало значение кои точно две ще сме. Но сега съм много уплашена и имам чувството, че Съветът постоянно ме наблюдава.

— Да, но сега и аз съм тук — обади се Голям Перчем.

— Зайците в Съвета са много хитри.

— Ще се наложи да използват хитростта си. Ние имаме при нас някои зайци, които са още по-хитри, повярвай ми. Като в Ауслата на Ел-Ахрейра, не по-малко. Но я ми кажи — Нелтилта беше ли с вас като протестирахте пред Съвета?

— А, не, тя е родена тук, в Близкия Заден Знак. Много е дръзка, да знаеш, но е млада и глупава. Изпитва гордост всички да я виждат, че дружи със зайци, считани за бунтовници. Но изобщо не осъзнава какво прави, нито какво представлява Съветът. За нея всичко е игра — да се държи дръзко с офицерите и така нататък. Някой ден може да прекали и да ни вкара всичките отново в беля. Не може да й се има доверие да пази тайна, в никакъв случай.

— А колко зайки в този Знак биха се присъединили към нас за бягство?

— Храир. Нали разбираш, недоволството е голямо. Но Тлайли, на тях нищо не трябва да им се казва до последния момент — не само на Нелтилта, на никоя от тях! Никой не може да пази тайна в заешко селище, а освен това тук навсякъде има шпиони. Ти и аз трябва сами да съставим план и да не казваме на никой друг, освен на Тетутинанг. Двете с нея ще можем да съберем достатъчно зайки, когато настъпи моментът.

Така Голям Перчем неочаквано откри това, от което най-много се нуждаеше — силна и разумна приятелка, която може да мисли сама и да му помага да носи своята отговорност.

— Тогава оставям на теб да събереш зайките — каза той. — Аз мога да опитам бягство, ако бъдете готови за това.

— Кога?

— Най-удачно ще е по залез-слънце, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Леско и останалите ще ни срещнат и ще се бият с всеки патрул, който би ни преследвал. Но най-важното е, че и птицата ще се бие на наша страна. Дори и Ранилист не би могъл да очаква това.

Хайзънтлей отново замълча и Голям Перчем с възхищение осъзна, че тя анализира казаното от него и търси евентуални слаби места в плана му.

— Но тази птица, с колко заека наведнъж може да се бие? — запита накрая тя. — Ще може ли всички да отблъсне? Това бягство ще е много голямо и изобщо не се съмнявай, Тлайли, че лично Генералът ще тръгне по следите ни, заедно с най-способните си зайци. Не можем непрекъснато да бягаме. Те няма да ни загубят дирята и рано или късно ще ни настигнат.

— Казах ти, че нашите зайци могат да надхитрят Съвета. Не съм сигурен дали би разбрала тази част от плана, както и да ти я обяснявам. Виждала ли си някога река?

— Какво е това река?

— Ето, виждаш ли. Няма как да ти обясня. Но ти обещавам, че няма да се наложи да тичаме много далеч. Направо ще изчезнем пред очите на Ауслата — ако са там да ни гледат. И трябва да ти кажа, че очаквам този момент с нетърпение.

Тъй като тя нищо не каза, той добави:

— Трябва да ми повярваш, Хайзънтлей. В живота си се заклевам, че действително ще изчезнем. Не те заблуждавам.

— Ако грешиш, тези, които бързо загинат, ще са щастливци.

— Никой няма да загине. Приятелите ми са приготвиш номер, с който и самият Ел-Ахрейра би се гордял.

— Ако ще бягаме по залез-слънце — каза тя, — най-добре ще е това да е утре. След два дни Знакът губи вечерното си силфлеене. Знаеше ли това?

— Да, чух такова нещо. Утре тогава. Защо да чакаме повече? Но има още един въпрос. Ще вземем с нас и Черния Аварин.

— Черния Аварин? Но как? Нали го охранява полицията на Съвета?

— Знам. Така рискът много се увеличава, но реших да не го изоставяме. Мисля да направим следното. Утре вечер, като излезе Знакът да силфлее, вие двете с Тетутинанг съберете зайките наблизо при вас — колкото може повече, и бъдете готови да побегнете. Аз ще се срещна с птицата малко по-нататък в ливадата и ще й кажа да нападне часовите веднага щом ме види, че влизам в дупката. Там аз ще се справя някак с пазачите на Черния Аварин. Те няма да очакват нещо подобно. Само за миг ще го освободя и ще се присъединим към вас. Ще настане пълна бъркотия и тогава точно ще побегнем. Птицата ще атакува всеки, който се опитва да ни преследва. Помни, посоката ни е точно към големия мост на железопътната линия. Моите приятели ще ни чакат там. Вие трябва само да ме следвате — аз ще водя.

— Може капитан Кемпиън да е излязъл да патрулира.

— О, надявам се да не е — каза Голям Перчем. — Наистина така се надявам.

— Черният Аварин може да не побегне веднага. Той ще е не по-малко уплашен от пазачите.

— Има ли начин да го предупредим?

— Не. Пазачите непрекъснато го наблюдават, а за силфлеене го извеждат сам.

— И докога ще трябва да живее в такъв режим?

— Когато всички Знаци го видят, Съветът ще го убие. В това всички сме сигурни.

— Е, това вече решава въпроса. Няма да тръгна без него.

— Тлайли, много си смел, ама дали си достатъчно разумен? Животът на всички ни ще зависи от теб утре.

— Добре де, виждаш ли нещо не наред в плана?

— Не, но аз съм само една зайка, която никога не е излизала от Ефрафа. Представи си, че се случи нещо неочаквано?

— Рискът си е риск. Нямаш ли желание да избягаш оттук и да живееш с нас на високите хълмове? Помисли си!

— О, Тлайли! Ще можем ли да се чифтосваме с когото си искаме, да копаем бърлоги, да износваме живи бебета?

— Да — а също така и да разказвате истории в Медената Пита и да силфлеете когато си искате. Животът там ще е много хубав, обещавам ти.

— Ще дойда! Поемам риска.

— Голям късмет се оказа, че си в този Знак — каза Голям Перчем. — Преди този разговор се чудех какво да направя.

— Сега тръгвам към по-долните бърлоги, Тлайли. Някои зайци ще започнат да се чудят защо си ме извикал. Нали разбираш, сега не ми е времето за чифтосване. Но ако си тръгна бързо, винаги ще можем да кажем, че си сбъркал и си се разочаровал. Недей да забравяш да кажеш това.

— Няма. Добре, тръгвай сега и подготви всички за бягство по време на силфлея утре вечер. Разчитай на мен!

След като тя си отиде, Голям Перчем се почувства много уморен и самотен. Непрекъснато си повтаряше, че приятелите му са наблизо и че ще ги види след по-малко от едно денонощие. Но разбираше, че цялата Ефрафа е между него и Леско. Мислите му се накъсаха и се превърнаха в тревожни фантазии. Унесе се в дрямка и сънува как капитан Кемпиън се преобразява в чайка и после лети с крясъци над реката. Стресна се и се събуди. После пак се унесе и сънува как капитан Кервил води пред себе си Черния Аварин, към скрита в тревата блестяща жица. А над всичко това, огромна като някой кон в полето и осведомена за всичко ставащо от единия до другия край на света, се мъдреше гигантската фигура на генерал Ранилист. Най-сетне, уморен от тревогите си, Голям Перчем заспа дълбоко — без да издава никакъв звук или движение в самотната бърлога. Така отиде на място, където не можеше да го последва дори собственият му страх.