Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (43)

40. Завръщането

— Госпожо Хикори, госпожо Хикори,

вълк има пред Ваш’та врата.

Зъбите му остри се белеят

и облизва се с език.

— Не — каза госпожа Хикори. — Ти фея си лъжлива!

Но вълк там имаше, и гладен при това.

Уолтър дьо Ла Мар, „Госпожа Хикори“

Първото нещо, което Леско научи на следната сутрин бе, че Трейонлоза е починала през нощта. Тетутинанг бе много разстроена, защото тя лично бе избрала Трейонлоза, като една от най-издръжливите и разумни зайки в Знака, и я бе убедила да участва в бягството. След като преплуваха заедно участъка под моста, тя й бе помогнала да излезе на брега и бе заспала до нея в храстите, с надеждата, че на следния ден ще е оздравяла. Но като се събуди установи, че Трейонлоза я няма. Потърси я и я намери до туфа бурени по-надолу по брега. Очевидно бедната зайка бе усетила, че умира и, както правят животните, се бе усамотила.

Новината натъжи Леско. Разбира се, той знаеше, че имаха късмет да успеят да отведат толкова много зайки от Ефрафа и да избягат от Ранилист, без да е необходимо да влизат в бой. Планът се бе оказал добър, но бурята и невероятната ефективност на ефрафците щяха за малко да го осуетят. При всичкия кураж на Голям Перчем и Сребърен Блясък, без помощта на Киа вероятно щяха да се провалят. А сега Киа се готвеше да ги напусне. Голям Перчем бе ранен, а и Леско имаше проблем с крака си. Трябваше да се грижат за зайките, което означаваше, че няма да могат да се движат в открита местност така бързо, както на идване. Би предпочел да можеха да останат тук няколко дни, за да има достатъчно време Голям Перчем да оздравее, а зайките да свикнат с начина на живот извън селищата. За съжаление, мястото бе съвсем неподходящо. Наистина, имаше добри прикрития, но бе прекалено влажно за зайци. А и очевидно бе близо до доста оживен път. Скоро след разсъмване започнаха да чуват и подушват минаващите хрудудили, на разстояние не повече от ширината на малка ливада. Това безпокоеше всички. Особено зайките бяха тревожни и загрижени. Смъртта на Трейонлоза влоши нещата още повече. Смутени от шума и вибрациите, те не можеха да се хранят, а непрекъснато отиваха надолу да видят тялото и си шепнеха помежду си, колко странна и опасна е тази местност.

Леско се посъветва с Къпината, който изтъкна, че сигурно много скоро хората щяха да намерят лодката. Тогава, най-вероятно, щяха да са съвсем близо до тях за известно време. Това се оказа решаващо. Леско се убеди, че е най-добре да тръгнат на път веднага и да намерят някое по-безопасно място за почивка. Със слуха и обонянието си той усещаше, че блатистата местност се простира доста далеч надолу по реката. Пътят пък бе от южната им страна. Така единствената възможност оставаше да тръгнат на север, като преминат по моста. А това бе и посоката към дома.

Леско извика Голям Перчем и двамата се покачиха на тревистата пътека към моста. Първото нещо, което забелязаха, бе Киа — как лови голи охлюви в една туфа бучиниш до моста. Безмълвно се приближиха до него и започнаха да пасат в ниската трева наоколо.

След малко Киа попита:

— Сега като взели майки, Гу’син Леско, всичко е наред, нали?

— Да. Никога нямаше да се справим без теб, Киа. Разбрах, че си се появил точно навреме, за да спасиш Голям Перчем миналата нощ.

— Онзи лош заек, големият, той тръгнал бие се с мен. И много умен също.

— Да, но поне веднъж и той се оказа изненадан.

— Да, да. Гу’син Леско, скоро хора дойдат. Вие какво правите сега?

— Връщаме се в нашето селище, Киа, ако успеем да стигнем дотам.

— Е, аз свършил задачи тук. Аз отива при Голямата Вода.

— Ще те видим ли пак, Киа?

— Вие връщате се обратно при хълмове? Стоите там?

— Да, там смятаме да идем. Сигурно ще ни е трудно с толкова много зайци, а най-вероятно ще има и ефрафски патрули.

— Вие отидете там, по-късно дойде зима, много студ, много бури при Голямата Вода. Много птици дойдат навътре в сушата. Тогава аз върна се, видя вас където живеете.

— Гледай да не забравиш, Киа — обади се Голям Перчем. — Ние ще те чакаме. Най-добре да се появиш изведнъж, като снощи.

— Да, да, уплаша всички майки и малки зайчета. Всички Големи Перчемчета избягат.

Киа изви криле и се издигна във въздуха. Прелетя над парапета на моста и се насочи нагоре по реката. После зави наляво, описа кръг, завърна се над затревената пътека и полетя над нея, съвсем близо до главите на зайците. Нададе дрезгавия си вик и полетя на юг. Зайците гледаха подире му, как изчезва зад дърветата.

— „О, бяла птицо, отлети“ — изрецитира Голям Перчем. — Знаеш ли, той ми създаде чувството, като че ли и аз мога да полетя. Тази Голяма Вода! Така ми се иска да можех да я видя.

Докато продължаваха да гледат в посоката, където отлетя Киа, Леско за пръв път забеляза малка вила в края на пътеката, където тя се съединяваше с пътя. Един човек, който явно се стараеше да стои неподвижен, се бе облегнал на оградата и ги гледаше внимателно. Леско тропна с крак и се стрелна към близките храсти, а Голям Перчем го последва веднага.

— Знаеш ли за какво си мисли? — попита Голям Перчем. — Мисли за зеленчуците в градината си.

— Знам — отговори Леско. — А ние няма да можем да удържим зайците си, след като веднъж разберат, че има зеленчуци. Най-добре веднага да тръгваме.

Не след дълго, всички зайци тръгнаха да прекосяват парка на север. Голям Перчем установи, че няма да може да направи дълъг преход. Раната му го болеше, а раменният мускул нямаше да издържи голямо натоварване. Леско продължаваше да накуцва, а зайките, колкото и да проявяваха желание и послушание, явно не знаеха почти нищо за скитническия живот. Изпитанието бе голямо.

Следващите дни се случиха ясни и слънчеви. Черният Аварин отново и отново доказваше качествата си, докато най-сетне Леско започна да разчита на него като на всеки друг от ветераните си. Явно имаше повече качества, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Когато Голям Перчем бе решил да не си тръгва от Ефрафа без Черния Аварин, основният му мотив бе състраданието към него — нещастна и безпомощна жертва на коравосърдечието на Ранилист. Оказа се, обаче, че когато Черният Аварин не е смазан от унижение, проявява изключителни способности. Неговата история бе необикновена. Майка му не бе родом от Ефрафа. Тя бе една от пленничките от заешкото селище при гората Нътли, нападнато от Ранилист. После се бе сближила с един ефрафски капитан и не бе имала друг съпруг, освен него. Той, обаче, бе загинал при един далечен патрул. Черният Аварин, който се гордееше с баща си, бе израсъл с мечтата да стане офицер в Ауслата. Но заедно с това, може би парадоксално, бе наследил от майка си известно негодувание срещу Ефрафа и чувството, че ще дава за селището само каквото той пожелае. Бе изпратен на изпитателен период под командването на капитан Слез — в Предния Десен Знак. Капитанът похвали неговата смелост и издръжливост, но не пропусна да отбележи и гордата независимост на характера му. И когато в Знака на Десния Хълбок се появи нужда от нов младши офицер, за да помага на капитан Кервил, Съветът предпочете да назначи Омайничето, а не Черния Аварин на тази длъжност. Разбира се, Черният Аварин знаеше истинските си способности и остана убеден, че причината за това решение на Съвета бе произходът на майка му. Разочарован от тази несправедливост, той се запозна с Хайзънтлей и стана таен приятел и съветник на недоволните зайки от Предния Десен Знак. В началото ги бе убедил да се опитат да получат съгласието на Съвета за напускане на Ефрафа. Ако бяха успели, щяха да поискат и той да тръгне с тях. Но когато депутацията на зайките пред Съвета завърши с неуспех, Черният Аварин намисли да избяга. Отначало той възнамеряваше да отведе и зайките със себе си. Но, изпаднал в състояние на крайно нервно напрежение поради опасностите и рисковете на конспирацията (както впрочем се случи и с Голям Перчем след това), той не можа да издържи и в един момент се впусна да бяга сам, а после бе заловен от Кемпиън. Наказанието на Съвета бе смазало неговия жизнерадостен дух и тогава се бе превърнал в апатичния нещастник, чийто вид смая Голям Перчем. И все пак, прошепнатото съобщение в канавката за храка се бе оказало достатъчно, за да проблесне отново силата на духа му — нещо, на което не всеки е способен. Видял нова възможност, той веднага бе решил пак да рискува. А сега, попаднал сред тези непознати, които не си даваха много зор, той се почувства като обучен ефрафец, способен да им бъде полезен с уменията си. При все, че изпълняваше всички нареждания, той не се поколеба да започне да прави и предложения, особено когато ставаше дума за разузнаване или за откриване на признаци за опасност. Леско бе готов да приеме съвет от всеки, стига съветът да е добър — ето защо той се вслушваше в повечето такива предложения. А ако се случеше Черният Аварин да прекали със своето чистосърдечно и скромно старание, Леско с облекчение оставяше грижата да го удържа на Голям Перчем (към когото, естествено, Черният Аварин изпитваше огромно уважение).

След два-три дни на бавно и внимателно напредване, с много спирания из разни прикрития, един следобед те най-сетне забелязаха Цезаровия пояс, само че на доста по-западно място от предния път, близо до малка горичка, разположена на височина. Всички бяха уморени и след като се нахраниха („Вечерно силфлеене всеки ден, точно както обеща!“ — бе казала Хайзънтлей на Голям Перчем), на Синчеца и Великденчето им хрумна да предложат, че може би си струва да изкопаят дупки в меката пръст и да поживеят там един-два дни. Леско хареса предложението, но се оказа, че Петко трябва да бъде убеждаван.

— Знам, че всички имаме нужда от почивка, но някак тази идея не ми харесва, Леско-Ра — каза той. — Предполагам, че ще се наложи да обяснявам защо?

— Не и на мен — каза Леско. Но се съмнявам, че този път ще успееш да убедиш другите. Една-две от зайките са „готови да станат майки“, както би казал Киа, и това е истинската причина защо Синчеца и останалите желаят да си дадат труд да копаят дупки. А дупките са все пак добро прикритие, нали? Знаеш как е поговорката: „Заек под земята скрит, е заек жив и сит“.

— Е, може и да си прав — каза Петко. — Тази Вилтурил е красива зайка. Бих искал да имам шанс да я опозная по-добре. В крайна сметка, не е естествено за зайците да вървят ден след ден все напред, нали?

По-късно, обаче, се върнаха Черният Аварин и Глухарчето от патрул, който бяха предприели по своя собствена инициатива. Черният Аварин категорично се противопостави на предложението:

— Тук не е място за спиране, Леско-Ра — каза той. — Никой Далечен Патрул не би избрал място за бивак тук. Това е лисичи район. Трябва да се опитаме да се отдалечим, преди още да се е стъмнило.

Голям Перчем цял следобед бе ядосан и начумерен, защото рамото продължаваше да го боли. Стори му се, че Черният Аварин се прави на голям хитрец за сметка на останалите. Ако надделееше неговото мнение, щяха да продължат да пътуват, въпреки че бяха изморени, докато достигнат до място, отговарящо на ефрафските стандарти. Там щяха да са толкова в безопасност, колкото и в тази горичка — нито повече, нито по-малко. Но Черният Аварин щеше да е умният заек, спасил ги от лисица, която май съществуваше само в неговото въображение. Тези ефрафски умения от негова страна започваха да стават досадни. Време беше някой да го хване как блъфира.

— Лисици може да има навсякъде по хълмовете — каза остро Голям Перчем. — Защо тук да е лисичи район, а не някъде другаде?

За съжаление, и Черният Аварин ценеше тактичността не повече от Голям Перчем. Така се случи, че отговори по възможно най-лошия начин:

— Не мога да кажа точно защо. Убеждението ми е силно, но не мога да кажа на какво се основава.

— А, убеждение, така ли? — присмя се Голям Перчем. — Видял ли си храка? Надушил ли си следа? Или просто си получил съобщение от малки зелени мишки, седнали под някоя отровна гъба?

Черният Аварин се обиди. А от друга страна, точно с Голям Перчем той съвсем не искаше да се скарва.

— Значи ме мислиш за глупак, така ли? — отговори той, като ефрафският му акцент започна да става по-отчетлив. — Не, нямаше нито храка, нито следа, но продължавам да считам този район за място, където идва лисица. На тези патрули ние често правехме, да знаеш…

— Ти помириса ли нещо? — попита Голям Перчем този път Глухарчето.

— Ъ-ъ, ами, не съм съвсем сигурен — отговори Глухарчето. — Искам да кажа, Черният Аварин изглежда знае толкова много за патрулирането и ме попита дали не усещам някакъв вид…

— Е, така можем да продължаваме да си говорим цяла нощ — прекъсна го Голям Перчем. — Черен Аварино, ти знаеш ли, че по-рано това лято ние сме вървели дни наред през всякакви местности — поля, райони с пирен, гори, хълмове, без да загубим дори и един заек?

— Реагирах по-скоро заради копаенето — каза Черният Аварин, сякаш се извиняваше. — Новите изкопи лесно се забелязват. А самото копаене се чува много надалеч.

— Остави го на мира — намеси се Леско, преди Голям Перчем да успее да заговори. — Нали не си го измъкнал от Ефрафа, за да му крещиш? Виж какво, Черен Аварино, налага се аз да реша въпроса. Мисля, че вероятно си прав и известен риск има. Но ние трябва да рискуваме през цялото време, чак докато достигнем селището си. Сега всички са много уморени, затова мисля да спрем тук за почивка от един-два дни. След това всички ще сме в по-добра форма.

Достатъчно дупки бяха изкопани съвсем скоро — малко след залез-слънце. На следния ден всички се чувстваха по-добре, след прекараната под земята нощ. Както бе предвидил Леско, имаше чифтосване и една-две схватки, но никой не бе ранен. Чак до вечерта, всички бяха в празнично настроение. Кракът на Леско бе по-здрав, а Голям Перчем бе така добре, както отдавна не се бе чувствал — още отпреди отиването в Ефрафа. Зайките, неспокойни и отслабнали преди два дни, започнаха да изглеждат по-загладени.

На втората сутрин силфлеят започна чак след изгрев-слънце. Лек ветрец духаше срещу северната страна на горичката, където бяха изкопани дупките и Синчеца, като се качи над земята, можеше да се закълне, че е доловил заешка миризма.

— Сигурно старият Зеленика си е притиснал своите подбрадни жлези заради нас — каза той. — Един заек кихна, при сутрешния бриз и сгорещи тъгуващите за дома сърца…

— Седнал всред цикории и силно закопнял за зайка, хубава и закръглена…

— А, не така, Леско-Ра — прекъсна го Синчеца. — Той си има там две зайки.

— Питомни зайки, нищо повече — отговори Леско. — Бих казал, че са станали по-справящи се и бързи вече, но никога няма да са като нас. Детелина, например, никога не би отишла да силфлее далеч от дупката, защото знае, че не би могла да тича достатъчно бързо. А тези ефрафски зайки — те например цял живот са били охранявани от часови. Но щом се усетиха на свобода, скитат наоколо съвсем безгрижно. Погледни онези двете, точно под ската. Те се чувстват, все едно че… О, велики Фрит!

Докато говореше, едно жълто-кафяво животно, подобно на куче, скочи откъм надвисналите лескови храсти така тихо, както светлината се появява иззад облака. То се приземи между двете зайки, сграбчи едната за шията и веднага я повлече нагоре по ската. Вятърът се завъртя и се усети ясно мирисът на лисица над тревата. С тропане на крака и махане на опашка, всички зайци на ската веднага се стрелнаха към най-близкото прикритие.

Леско и Синчеца се оказаха в близост до Черния Аварин, който заговори с делови и малко равнодушен тон:

— Бедната малка животинка. Нали разбирате, инстинктите им са притъпени поради начина на живот в Знака. Представете си — да се храни в близост до храсти, и то откъм подветрената страна на гората! Нищо, Леско-Ра, случват се такива неща. Но вижте какво ще ви кажа — освен ако тук хомбилите не са две, което би било наистина лош късмет, имаме цялото време до ни-Фрит, за да се махнем. Хомбата известно време няма да ловува. Предлагам всички да тръгваме колкото може по-бързо.

Леско веднага се съгласи и тръгна да събира останалите. Побягнаха на североизток — доста разпръснати, но с голяма скорост, покрай границата на една нива с почти узряла пшеница. Никой не каза и дума за зайката. Бяха изминали почти три четвърти миля^[1], Когато Леско и Голям Перчем дадоха сигнал за почивка и провериха дали няма някой изостанал назад. Щом дотича и Черния Аварин заедно с Хайзънтлей, Голям Перчем му каза:

— Е, прав беше като ни предупреди. Само че аз не те послушах.

— Предупредил ли съм те? — учуди се Черния Аварин. — Не разбирам.

— Каза, че е възможно там да има лисица.

— Боя се, че не си спомням. Но не виждам как някой от нас би могъл да знае. Както и да е, какво значение има — една зайка повече или по-малко?

Голям Перчем го погледна смаяно, но Черния Аварин явно не искаше нито да настоява на току-що казаното, нито да прекъсне разговора, и затова започна да скубе трева. Озадачен, Голям Перчем се отдалечи малко и започна и той да се храни малко по-настрани, заедно с Леско и Хайзънтлей.

— Какво иска да каже? — попита той след малко. — Всички чухте как ни предупреди преди два дни, че е възможно на онова място да има лисица. А аз се отнесох грубо с него.

— В Ефрафа — започна да обяснява Хайзънтлей, — ако някой заек даде съвет, който не бъде приет, той веднага забравя за случилото се, както и всички останали. Черният Аварин просто е започнал да мисли точно същото, каквото Леско реши. Няма значение дали това по-късно се оказа правилно или погрешно. Все едно че той не е давал съвет.

— Това мога лесно да повярвам! — възкликна Голям Перчем. — Ефрафа! Мравки, водени от куче! Но нали сега не сме в Ефрафа. Наистина ли е забравил, че ни предупреди?

— Най-вероятно, да. Но дори и да не е, никога не би признал, че ви е предупредил. Също никога не би се съгласил, че се е оказал прав. Да направи това за него е толкова невъзможно, колкото да пусне храка под земята.

— Но нали и ти си от Ефрафа! И ти ли мислиш по този начин?

— Аз съм зайка — отговори Хайзънтлей.

* * *

В ранния следобед приближиха Цезаровия пояс и Голям Перчем пръв разпозна мястото, където Глухарчето бе разказало историята за Черния Заек от Инлѐ.

— Това е било същата лисица, да знаеш — каза Голям Перчем на Леско. — Почти сигурно е. Длъжен бях да се сетя, колко вероятно бе, че…

— Виж какво — прекъсна го Леско, — много добре знаеш колко много ти дължим всички. Всички зайки смятат, че самият Ел-Ахрейра те е изпратил да ги измъкнеш от Ефрафа. Вярват, че никой друг не би могъл да го стори. Що се отнася до случилото се тази сутрин, грешката е колкото твоя, толкова и моя. Лично аз никога не съм си и представял, че ще успеем да се върнем без никакви загуби. Всъщност, загубихме само две зайки, а това е по-добре, отколкото можеше да се очаква. Ако побързаме, можем да се върнем при Медената Пита още тази вечер. Хайде сега да забравим за хомбата, Голям Перчем — това вече няма как да се поправи и да се опитаме да… Я, кой е това?

Бяха се приближили до един гъсталак от хвойна и шипка, преплетени ниско по земята с коприва и пълзящи стъбла на дива тиква, чиито малки плодчета бяха вече започнали да зреят и почервеняват. Тъкмо се готвеха да похапнат малко, когато от високата трева се появиха четири едри заека и погледнаха надолу към тях. Една зайка, която идваше по склона малко зад тях, тропна с крак и се обърна, готова да хукне да бяга. Чуха как Черният Аварин я спря с остър тон.

— Е, защо не отговориш на въпроса, Тлайли? — каза единият от новодошлите зайци. — Кой съм аз?

Последва пауза. После заговори Леско:

— Вижда се, че са ефрафци, защото имат знаци. Това Ранилист ли е?

— Не — отговори Черният Аварин, който междувременно бе застанал до рамото му. — Това е капитан Кемпиън.

— Разбирам — каза Леско. — Е, чувал съм много неща за теб, Кемпиън. Не знам дали не искаш да ни навредиш, но най-добре ще е да ни оставиш на мира. Доколкото зависи от нас, отношенията ни с Ефрафа са приключени.

— Ти може и така да мислиш — отговори Кемпиън, — но ще видиш, че нещата стоят иначе. Тази зайка зад теб трябва да дойде с нас. Същото се отнася и за всички други зайки, тръгнали с вас.

Докато Кемпиън говореше, на склона се появиха Сребърен Блясък и Жълъда, следвани от Тетутинанг. Щом видя ефрафците, Сребърен Блясък бързо каза нещо на Тетутинанг и тя се промъкна назад през близките репеи. После той дойде до Леско и каза тихо:

— Пратих да повикат бялата птица, Леско.

Този блъф се оказа много сполучлив. Видяха как Кемпиън погледна нервно нагоре, а друг от патрулиращите зайци се огледа назад, за да търси прикритие под храстите.

— Това, което казваш, е глупаво — каза Леско на Кемпиън. — Ние тук сме многобройни. Освен ако не разполагаш и с други зайци, които не мога да видя, ние сме прекалено много, за да се биете с нас.

— Кемпиън се поколеба. Истината бе, че за пръв път в живота си, той бе действал необмислено. Видял бе да приближават Леско и Голям Перчем, заедно с Черния Аварин и една зайка малко зад тях. В стремежа си да може да покаже пред Съвета някакъв осезаем успех, като се върне, той набързо бе стигнал до заключението, че вероятно те са сами. Ефрафците обикновено се движат близо един до друг, когато са в открита местност. Кемпиън изобщо не бе и допуснал мисълта, че други зайци биха могли да се движат в по-разпиляна група. По тази причина бе помислил, че има възможност да нападне, а може би дори и да убие ненавистния Тлайли и Черния Аварин, заедно с техния единствен спътник, който като че ли куцаше, а после да отведе зайката обратно пред Съвета. Това със сигурност можеше да направи. Затова и реши да ги срещне фронтално, а не да им прави засада, надявайки се противниците му да се предадат без бой. Но сега, след като започнаха да се появяват — по един или по двама, все повече и повече зайци, той разбра, че е сгрешил.

— Аз водя още много зайци — каза Кемпиън. Зайките трябва да останат тук. Останалите може да си тръгнете. Иначе ще ви убием.

— Много добре — отговори Леско. — Изведи целия си патрул на открито и ние ще направим както казваш.

По това време вече се бяха задали много зайци надолу по склона. Кемпиън и другарите му в патрула мълчаливо ги изгледаха, но не направиха никакво движение.

— По-добре ще е да останете на място — каза след малко Леско. — Ако се опитате да ни попречите, ще стане по-лошо за вас. Сребърен Блясък и Къпина — идете при зайките и тръгвайте. Останалите ще се присъединим към вас след малко.

— Леско-Ра прошепна Черният Аварин. — Всички участници в патрула трябва да бъдат убити. В никакъв случай не бива да докладват на Генерала.

Леско също бе помислил за това. Но само като си представи ужасната битка и четирите заека, разкъсани на парчета (защото битката означаваше точно това), сърце не му даде да постъпи така. Подобно на Голям Перчем, и той изпитваше известна симпатия към Кемпиън. Освен това, битката щеше да е трудна. Най-вероятно те също щяха да дадат жертви — може би щеше да има убити, а ранени щеше да има при всички случаи. Нямаше да могат да стигнат Медената Пита до вечерта и щяха да оставят прясна кървава следа навсякъде по пътя си. Дори да можеше да забрави за миг, че изобщо не му харесваше мисълта за битка, останалите доводи против си оставаха в сила. Трудностите, съпътстващи една такава битка, можеше да се окажат фатални. Така че, на предложението на Черния Аварин той твърдо отговори:

— Не, ще ги оставим на мира.

Черният Аварин замълча. Продължиха да стоят на място и да гледат Кемпиън, докато всички зайки изчезнаха в храстите.

— Сега — каза Леско, — ще си вземеш патрула и ще тръгнеш по същия път, по който ни видя да идваме. Няма нужда от повече приказки тръгвайте!

Кемпиън и патрулът се отдалечиха надолу по склона и Леско, успокоен, че така лесно се е отървал от тях, се забърза заедно с цялата си група, за да настигнат Сребърен Блясък.

Щом прекосиха Цезаровия пояс, започнаха да напредват много по-бързо. След почивката от ден и половина, зайките бяха вече в отлична форма. Обещанието за край на пътуването още тази вечер и мисълта, че са успели да избягат както от лисицата, така и от патрула, ги направиха още по-бодри и изпълнителни. Единствено Черният Аварин изглеждаше тревожен и все изоставаше назад. Накрая Леско нареди да го повикат и му каза да тича най-отпред — да следва досегашната им посока и после да търси букова горичка, откъм страната на изгряващото слънце. Не след дълго Черният Аварин дотърча обратно и каза:

— Леско-Ра, аз стигнах много близо до горичката, за която ми обясни. Видях там и два заека да си играят на една затревена поляна, точно пред нея.

— Ще дойда да видя — каза Леско. — Глухарче, би ли дошъл и ти с нас?

Като изтичаха надолу по хълма, в дясно от конската пътека, Леско за малко да не познае буковата горичка. Забеляза едно-две пожълтели листа и едва доловим бронзов цвят, появил се тук-там по зеленината на клоните. После видя как Зърнастеца и Ягодата тичат право към тях.

— Леско-Ра! — извика Зърнастеца. — Глухарче! Какво стана? Къде са останалите? Успяхте ли да доведете зайки? Всички ли са живи и здрави?

— Скоро ще дойдат — отговори Леско. — Водим много зайки и всички, които тръгнахме, се завръщаме благополучно. Това е Черният Аварин, който избяга от Ефрафа.

— Толкова по-добре за него — каза Ягодата. — О, Леско-Ра, всяка вечер, откакто заминахте, идвахме да ви чакаме при края на горичката. Зелениката и Чемшира са добре. Сега са се прибрали в селището. И, знаете ли? Детелина се готви да ражда. Това е чудесно, нали?

— Прекрасно — каза Леско. — Тя ще е първата. Но едно мога да ви кажа — през много премеждия минахме. И ще ви ги разправя — каква история ще стане само! Но това може малко да почака. Хайде да идем да извикаме останалите.

Така, по залез-слънце, цялата група — общо двадесет зайци и зайки достигнаха до буковата горичка и селището. Нахраниха се сред вечерната роса и удължените от залязващото слънце сенки на дърветата, докато в полята по-долу вече бе настанал сумрак. После всички се струпаха в Медената Пита, да чуят как Леско и Голям Перчем разказват историята на приключенията им на тези, които с такова желание и толкова дълго бяха чакали да я чуят.

Щом и последните зайци се скриха под земята, Далечният Патрул, успял с изключително умение и дисциплина да ги проследи след прекосяването на Цезаровия Пояс, направи полукръг на изток и се насочи към Ефрафа. Кемпиън бе голям специалист в намирането на укрития в открита местност. Той реши да починат до изгрев-слънце и после да изминат разстоянието от около три мили^[2] до Ефрафа за един ден.