Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (42)

39. Мостовете

Лодкарят танцува, лодкарят пее,

лодкарят прави всичко почти.

Танцувай, лодкарю, танцувай!

цяла нощ танцувай, чак до зори

и сутринта момичетата изпрати.

Греби, лодкарю, хей — хо,

По реката Охайо!

Американска народна песен

На почти всяка друга река, планът на Къпината нямаше да проработи. Лодката нямаше да се отдели от брега, а дори и да се отделеше, тя щеше да бъде спряна от камъните, от околната растителност или от някое друго препятствие. Но тук, на река Тест, нямаше нито камъни, нито потопени под водата клони, нито бурени по речното дъно. От бряг до бряг течението бе почти равномерно, със скоростта на разхождащ се човек. Лодката гладко се понесе по реката, без да променя скоростта си, придобита след отдалечаването й на няколко ярда^[1] от брега.

Повечето зайци на борда нямаха и най-малка представа, какво точно се случва. Ефрафките никога не бяха виждали река, а очевидно Съдинката или Крепис не бяха в състояние да им обяснят, че се возят на лодка. Те, както впрочем и всички останали, просто се бяха доверили на Леско и бяха изпълнили каквото им бе казано. Но всички — и зайци, и зайки разбраха, че Ранилист и помощниците му бяха изчезнали. Уморени от всичко преживяно, измокрените зайци бяха приклекнали безмълвно на лодката. Освен облекчението от преминалата опасност, не им бе останало никакво друго усещане. Дори нямаха сили да се запитат, какво ще правят по-нататък.

Фактът, че изпитваха облекчение, бе нещо забележително, предвид тогавашните обстоятелства. Той показваше две неща — колко малко разбираха положението си и колко много се страхуваха от Ранилист — защото сполучливото бягство бе като че ли единственият им успех. Дъждът продължаваше да вали. Те така се бяха измокрили, че вече не го усещаха, но при все това трепереха от студ, а мократа им козина натежа. В лодката се бе насъбрала дъждовна вода, на височина над половин инч^[2]. Една откъснала се дъска в лодката бе започнала да плува. Някои зайци, в бъркотията при качването, бяха нагазили в тази вода, но сега всички бяха излезли на сухо — повечето бяха или на носа, или на кърмата, а Тетутинанг и Великденчето бяха застанали на тясната пейка по средата на лодката. Но имаше нещо по-страшно от некомфортните условия — както бяха застанали на лодката, те бяха лесно забележими отдалеч и безпомощни да побягнат. Освен това не можеха да управляват лодката и не знаеха накъде отиват. Но всички тези проблеми не бяха разбираеми за повечето зайци, с изключение на Леско, Петко и Къпината.

Голям Перчем, напълно изтощен, бе легнал близо до Леско. Вече бе изчезнала трескавата смелост, помогнала му да избяга от Ефрафа и да стигне до реката, а рамото бе започнало силно да го боли. Въпреки дъжда и пулсирането на раната, той бе готов веднага да заспи, както бе легнал на дъските. Все пак погледна към Леско и каза:

— Не бих могъл да сторя това втори път, Леско!

— Няма да ти се наложи — отговори Леско.

— Всичко бе чист късмет, да знаеш! — възкликна Голям Перчем. — Шансът бе едно на хиляда.

— Децата на нашите деца ще има да слушат красива история — каза Леско, цитирайки заешка поговорка. — Как получи тази рана? Доста е сериозна.

— Бих се с един полицай на Съвета — отговори Голям Перчем.

— С един какъв? — запита Леско, който за първи път чуваше думата „Ауслафа“.

— С едно мръсно малко животинче, подобно на Хуфса — обясни Голям Перчем.

— Победи ли го?

— О, да — иначе нямаше да съм тук. Най-вероятно ще спре да тича. Но виж сега, Леско, след като успяхме да отведем зайките, какво следва по-нататък?

— Не знам — отговори Леско. — Трябва някой от онези умни зайци там да ни каже. А и Киа — къде ли е отишъл? Той нали всичко знаеше за това нещо, на което сме седнали?

Глухарчето, застанал близо до Леско, чу думите „умни зайци“ — веднага отиде да извика Къпината и Петко.

— Всички се чудим какво да правим по-нататък — каза им Леско.

— Ами отговори Къпината — предполагам, че не след дълго лодката ще се допре до брега и тогава ще слезем и ще намерим някое скришно място. Но иначе няма никакъв проблем, ако се отдалечим колкото е възможно по-далеч от новите познати на Голям Перчем.

— Има проблем — възрази Леско. — Тук се виждаме отвсякъде и няма как да побегнем. Ако ни забележи някой човек, ще си имаме неприятности.

— Хората не обичат дъжда — каза Къпината. — Нито пък аз, ако е за въпрос, но сега поради дъжда сме в безопасност.

В този момент Хайзънтлей, седнала точно зад него, се стресна и погледна нагоре.

— Извинете, че Ви прекъсвам, сър — каза тя, все едно че говори с някой ефрафски офицер, — но онази птица, бялата птица, идва към нас.

Киа долетя в дъжда до реката и кацна на тясната страна на лодката.

— Гу’син Леско — каза той. — Мост идва. Вие него виждате, мост?

— Никой от зайците не се бе сетил, че плуват надолу покрай същата пътека, по която бяха дошли по-рано в обратната посока, още преди да започне бурята. В реката те бяха от отсрещната страна на високите растения, израсли на самия бряг и, по тази причина, цялата околност им се струваше много по-различна. Но сега вече забелязаха напред моста, който прекосиха преди четири дни, когато за пръв път стигнаха до река Тест. Него веднага познаха, защото изглеждаше по същия начин, както ако се наблюдава от брега.

— Може вие преминете под него, може би не — каза Киа. — Но ако стоите така, лошо стане.

Мостът се простираше между двата бряга, застанал на две ниски опори. Не беше дъгообразен. Долната му страна се състоеше от железни греди и бе съвсем права — успоредна на водната повърхност, на около осем инча^[3] над нея. Леско разбра точно навреме какво искаше да каже Киа. Лодката можеше и да мине под моста без да заседне, но това щеше да стане на косъм. Всеки, застанал по-високо от страничните бордове, щеше да се удари в моста и може би дори да падне в реката. Леско веднага скочи в топлата вода, насъбрала се на дъното, и си проправи път към скупчилите се в другия край на лодката зайци.

— Слизайте долу на дъното! Слизайте долу на дъното! — извика той. — Сребърен Блясък, Крепис, всичките. Нищо, че има вода. Ти, и ти — как ти е името? Черен Аварин, така ли? Бързо накарайте всички да слязат на дъното.

Както и Голям Перчем преди малко, Леско с изненада установи колко бързо се подчиниха ефрафците. Видя как Киа излетя от мястото си и изчезна над дървения парапет на моста. Бетонните фундаменти навлизаха малко в реката откъм двата бряга, така че сега речното корито се стесняваше и течението ставаше по-бързо. До този момент лодката бе застанала напряко на течението, но сега единият й край се извъртя напред. Леско с изненада забеляза, че гледа вече не към моста, а към брега. Докато се чудеше какво става, мостът се приближи отгоре като някаква тъмна маса — подобно на плъзгащ се от някой клон сняг. Той се притисна към дъното. Чу се писък и един заек се претърколи върху него. Изведнъж цялата лодка потрепера от силен удар и плавното й движение бе нарушено. После се чу и стържене. Стана тъмно и се появи покрив, съвсем близо над главите им. За момент Леско си помисли, че е под земята. След това покривът изчезна, лодката продължи да се движи и всички чуха виковете на Киа. Бяха отминали моста и продължаваха да се носят по течението.

Заекът, паднал върху Леско, бе Жълъда. Мостът го бе ударил и той бе политнал надолу. Макар и замаян и контузен, той изглежда бе избегнал по-сериозно нараняване.

— Не бях достатъчно бърз, Леско-Ра — обясни той. — Най-добре ще е да ида в Ефрафа за известно време, за да се науча.

— Би било жалко — отговори Леско. — Но боя се, че на другия край на лодката има някой, пострадал по-лошо.

Една от зайките се бе отдръпнала инстинктивно от водата на дъното на лодката и си бе ударила гърба в предния трегер на моста. Очевидно бе ранена, но Леско не можеше да каже колко сериозно. Видя Хайзънтлей до нея и реши, че той с нищо не може да помогне и е най-добре да ги остави сами. Погледна своите измокрени и треперещи другари, а после и напетия и чевръст Киа, който отново бе кацнал на кърмата.

— Трябва да се върнем при брега, Киа — каза Леско. — Как бихме могли да го сторим? Това не е работа за зайци, нали разбираш? — Вие не спрете лодка. Но пак има друг мост. Той я спре.

Нямаше какво друго да се прави, освен да се чака. Продължиха да се носят по реката и стигнаха до следващ завой — реката сега завиваше на запад. Течението продължаваше да е бързо. Лодката навлезе в завоя почти по средата на потока и се завъртя. Зайците, уплашени от случилото се с Жълъда и ранената зайка, се бяха свили на дъното на лодката. Леско пропълзя обратно до носа и погледна напред.

Реката се разширяваше в малък вир и течението започваше да отслабва. Леско усети, че се движат вече по-бавно. По-близкият бряг бе стръмен. Наблизо се виждаха гъсто разположени дървета. Отсрещният бряг, обаче, бе нисък и открит. Бе покрит с трева и се зеленееше надалеч, просторен като хълма Уотършип. Леско започна да се надява, че някак ще успеят да напуснат течението и да стигнат до този бряг, но лодката продължи да се движи точно по средата на реката. Откритият бряг се скри — вече и от двете страни се извисяваха дървета. Надолу по течението се появи и вторият мост, за който им бе казал Киа.

Това бе стар зидан мост, с потъмнели от времето тухли. Целият бе обвит с бръшлян, дилянка (валериан) и пълзящи бледоморави лулички. Състоеше се от четири ниско разположени арки, прилични на канали, всяка запълнена с вода до височина един фут^[4] под връхната точка на съответния свод. През тесните процепи над водата се процеждаше малко дневна светлина от другата страна на моста. Колоните на моста не бяха издадени напред, но пред всяка от тях се бе насъбрала купчинка от плуващи отломки, като от време на време някой бурен или клон се понасяха надолу под моста.

Ясно бе, че лодката ще стигне при моста и там ще спре. Щом го доближиха, Леско слезе пак долу във водата на дъното на лодката. Но този път това не бе необходимо. Застанала напряко на течението, лодката съвсем леко се удари в две от колоните и се спря напряко на един от централните водни канали. Нямаше как да продължи по-нататък.

Само за петнадесетина минути бяха преплували почти половин миля^[5].

Леско подпря предните си лапи на страничния борд и погледна предпазливо нагоре по течението. Точно под него водата леко се завихряше по цялата ватерлиния на застаналата напряко на течението лодка. Не беше далеч да се скочи във водата и да се доплува до брега, но и двата бряга бяха стръмни. Той се обърна и погледна нагоре. Тухлената зидария бе съвсем отвесна, само по средата между него и парапета имаше корниз. По такова нещо нямаше как да се покатерят.

— А сега какво да правим, Къпина? — попита Леско и се запъти към металната скоба на носа, по която личаха някакви остатъци от боя. — Ти ни качи на това нещо. Как сега да слезем?

— Не знам, Леско-Ра — отговори Къпината. — От всички възможни начини, по които лодката можеше да спре, точно за този не се бях сетил. Май ще трябва да плуваме.

— Да плуваме? — възкликна Сребърен Блясък. — Това хич не ми харесва, Леско-Ра. Знам, че разстоянието е малко, но погледни колко са стръмни бреговете. Преди да успеем да се качим на някой от тях, течението ще ни отнесе. А това значи, че ще попаднем в един от тези канали под моста.

Леско се опита да погледне под арката. Много малко нещо можеше да се види. Тъмният тунел не бе дълъг — може би не много по-дълъг от лодката. Водната повърхност изглеждаше гладка. Като че ли нямаше препятствия и имаше достатъчно място между водната повърхност и най-високата точка на свода, за главата на плуващо животно. Но процепът бе така тесен, че не можеше да се види какво има от другата страна на моста. Светлината вече отслабваше. Вода, зелени листа, подвижни отражения на листата, пляскането на дъждовните капки и някакъв интересен предмет, който като че стърчеше във водата и имаше вертикални сиви линии — с изключение на тези неща, нищо друго не можеше да се види. Звукът от падащите дъждовни капки ехтеше глухо под моста. Но острите и звънтящи звуци под свода на арката бяха много различни от звуците в някой земен тунел, а това бе тревожно. Леско се върна при Къпината и Сребърен Блясък и каза:

— Здравата загазихме. Не бива да оставаме тук, а не виждам как можем да се измъкнем.

Киа се появи на парапета над тях, изтръска дъждовните капки с няколко маха на крилата си и после слезе на лодката.

— Край с лодката — каза той. — Повече не чакате.

— Но как да стигнем до брега, Киа! — запита Леско.

Чайката се изненада:

— Куче плува, плъх плува. Вие не можете плува?

— Да, можем, стига да не е много далеч. Но бреговете тук са много стръмни за нас, Киа. Течението ще ни отнесе в някой от тези тунели, а не знаем какво има от другата страна.

— Там хубаво — вие излезете добре.

Леско се почувства объркан. Как точно трябваше да се разбира това? Киа все пак не бе заек. Каквото и да представлява Голямата Вода, тя явно е нещо по-сурово от сегашната обстановка, а Киа бе свикнал с нея. Тъй или иначе, той никога не казваше много неща, а каквото кажеше бе ограничено до най-простите изразни средства, защото не знаеше добре заешки език. Искаше да им се отблагодари — нали му бяха спасили живота, но Леско добре усещаше как Киа ги счита за срамежливи и безпомощни същества, които повечето време си стоят у дома и не могат да летят. Често проявяваше нетърпение. Сега дали искаше да каже, че е огледал реката и я е преценил от заешка гледна точка? Че течението веднага след моста е бавно, а брегът — нисък и удобен за изкачване? Това изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно. А дали не искаше да каже, че е по-добре да побързат и да се опитат да сторят нещо, което той самият можеше да направи без всякакви усилия? Това като че ли изглеждаше по-вероятно. Да предположим, че някой от тях скочи от лодката и се понесе по течението — какво ще означава това за останалите, ако той не се появи на брега?

Бедният Леско се огледа наоколо. Сребърен Блясък лижеше раненото рамо на Голям Перчем. Къпината непрекъснато ту се качваше, ту слизаше от пейката. Нервите му бяха изпънати като струни и явно имаше подобни мисли. Докато Леско продължаваше да се колебае, Киа нададе крясък:

— Ярк! Зайци много кекави. Аз вас покаже какво правите.

После цамбурна тромаво във водата. Нямаше почти никакво пространство между лодката и тъмния вход на канала под моста. Застанал ниско във водата като някоя дива патица, той отплува в тунела и изчезна. Вглеждайки се след него, Леско отначало нищо не виждаше. После различи силуета на Киа, който тъмнееше на фона на светлината на изхода. Птицата изплува от другата страна, обърна се настрани и изчезна от погледа.

— И какво доказва това? — попита Къпината, на когото зъбите бяха започнали да тракат. — Може да е отлетял от водната повърхност, или да е излязъл на брега с огромните си, ципести крака. Той изобщо не е измокрен като нас, нито трепери от студ, нито има натежала от влагата козина.

Киа отново се появи на парапета отгоре.

— Сега вие тръгвате — каза той лаконично.

Нещастният Леско продължаваше да се колебае. Кракът му започна пак да го боли. Гледката как Голям Перчем — не някой друг, а точно Голям Перчем, е на края на силите си, лежи в унесено състояние и очевидно не може да участва в предстоящия подвиг, още повече намали куража му. Хич не му се искаше да скочи във водата. Ужасната ситуация надхвърляше силите му. Спъна се върху хлъзгавите дъски, седна и видя Петко до себе си.

— Аз ще ида, Леско — прошепна той. — Смятам, че всичко е наред.

Петко сложи предните си лапи на страничния борд. Но после изведнъж всички застинаха. Една от зайките тропна с крак по наводненото дъно на лодката. Отгоре се чу звукът на приближаващи стъпки и човешки гласове. Долетя и мирисът на горяща бяла пръчица.

Киа отлетя. Вече никой заек не смееше и да помръдне. Стъпките приближиха, гласовете станаха по-силни. Вече бяха отгоре на моста, съвсем близо до тях — на разстояние не повече от височината на някой жив плет. Всички зайци бяха обхванати от инстинкта да побягнат, да се скрият под земята. Леско видя как Хайзънтлей го гледа и върна погледа й, молейки се с всички сили тя да продължи да стои неподвижна. Гласовете, мирисът на човешка пот, на кожени облекла, на бели пръчици, болката в крака му, влагата, ехтящият тунел до самите му уши — всичко това му се стори познато. Как така хората не го забелязваха? Те би трябвало да го виждат. Той лежеше в краката им. Бе ранен. Идваха да го вземат.

После звуците и мирисът се отдалечиха, стъпките също. Хората бяха минали по моста, без да надникнат под парапета. Бяха си отишли.

Леско се надигна и каза:

— Е, това решава всичко. Всички ще трябва да плуваме. Хайде, Синчец, нали казваш, че си воден заек. Следвайте ме.

После се покачи на пейката и отиде до страничния борд.

Там видя до себе си Съдинката.

— Бързо, Леско-Ра — каза Съдинката с разтреперан глас. — Аз също ще дойда. Само всичко бързо да мине.

Леско затвори очи и скочи във водата.

Както се бе случило и в река Енборн, изтръпна от студената вода. Но тук имаше и нещо повече — веднага усети течението. Дърпаше го някаква сила, подобна на мощен вятър, но все пак равномерна и тиха. Носеше се безпомощно в тъмния тунел, без да има къде да стъпи. Целият изпълнен със страх, той започна да пляска и да гребе, вдигна глава да поеме въздух, издраска с нокти някакви грапави тухли под водата и отново загуби допир с тях, носейки се по течението. После течението отслабна, тунелът изчезна, тъмнината се смени от светлина и над него отново се появиха листа и небе. Все още с усилие, той стигна до нещо твърдо, отскочи от него, пак се блъсна и стъпи на мека почва. Залитна напред и установи, че пълзи в калта. Бе излязъл на подгизнал от влага бряг. Известно време продължи да лежи, дишайки тежко, а после си изтри лицето и отвори очи. Първото нещо, което видя, бе Съдинката, проснат в калта, на няколко фута^[6] по-настрани.

Леско веднага възвърна присъствие на духа, изпита чувство на самоувереност и бързо забрави всичките си страхове. Отиде до Съдинката и заедно те се скриха в близките храсти. Нищо не каза, а и Съдинката не очакваше да си говорят. Скрити зад туфа върболист плакун, те погледнаха назад към реката.

Под моста имаше втори вир. Навсякъде наоколо, и на двата бряга, бе пълно с дървета и храсти. Почвата беше блатиста и бе трудно да се каже, къде точно свършва реката и започва гората. Наоколо на туфи растяха различни растения, вътре в разкаляните локви или около тях. Виждаха се следите в наносите и калта, прокарани от двата заека при излизането им на брега. В диагонал, напряко на вира, от зидарията на моста при отсрещния бряг, до една точка малко под тях на отсамния, имаше ограда от тънки вертикални железни пръти. По време на коситба до тази ограда идваха бурени от по-горните части на реката и хора с рибарски ботуши влизаха да почистят вира. На левия бряг, под дърветата, бяха натрупани гниещи бурени — на една зелена оградена купчина, с остра неприятна миризма.

— Добрият стар Киа! — възкликна Леско, гледайки спокойствието наоколо. — Трябваше да му се доверя.

Докато още говореше, изпод моста се показа трети заек. Като го видяха как се бори с течението, подобно на някоя муха в паяжина, и двамата със Съдинката се уплашиха. Да гледаш как някой друг е в опасност е почти толкова лошо, както да споделяш опасността. Заекът се блъсна в преградата и течението продължи да го носи покрай нея, докато стигна до брега и можа да изпълзи навън от водата. Бе Черният Аварин. Той бе легнал настрани и като че не усети как Леско и Съдинката се приближиха към него. След малко, обаче, започна да кашля, изплю малко вода и се изправи.

— Добре ли си? — попита го Леско.

— Горе-долу — отговори Черният Аварин. — Но ще има ли още изпитания тази вечер, сър? Много съм уморен.

— Не, можеш да почиваш тук — каза Леско. — Но защо рискува да тръгнеш сам? Ние можеше вече да сме се удавили!

— Помислих, че дадохте заповед — обясни Черния Аварин.

— Разбирам — каза Леско. — Е, ако продължаваш така да ни възприемаш, боя се, че сигурно ще ти се сторим малко странни. Имаше ли и някой друг готов да идва насам, когато ти скочи във водата?

— Струва ми се, че са малко изнервени — каза Черния Аварин. — Не можеш да ги упрекнеш, при тези обстоятелства.

— Не, разбира се, но въпросът е, че всичко може да се случи — каза ядосано Леско. — Могат да се вцепенят от страх, докато стоят там в лодката. Може хората да се върнат. Ако имаше начин поне да им кажем, че няма нищо опасно…

— Струва ми се, че можем, сър каза Черния Аварин. — Освен ако нещо не греша, трябва просто да изкачим този скат над нас и да слезем от другата му страна. Да ида ли там?

Леско бе смаян. Доколкото знаеше, Черния Аварин е бил в Ефрафа само един наказан затворник, най-вероятно дори не и член на Ауслата. Нещо повече, той току-що бе признал, че се чувства изтощен от умора. Но явно инициативата и силите му далеч не бяха изчерпани.

— И двамата ще идем — каза Леско. — Хлао-ру, ти най-добре остани тук и наблюдавай наоколо. Ако ни провърви, ще започнат да пристигат и другите при теб. Помагай им, ако можеш.

Леско и Черния Аварин започнаха да се промъкват сред мокрите храсти. Тревистата пътека към моста бе над тях, на върха на стръмен скат. Изкачиха се по него и предпазливо надникнаха към пътеката, откъм високата трева отстрани. Пътеката бе пуста и нищо не се чуваше или помирисваше. Прекосиха я, стигнаха до моста и погледнаха по посока срещу течението. Тук брегът съвсем стръмно се спускаше към реката, която бе около шест фута^[7] под тях. Черният Аварин се спусна надолу без да се замисля, а Леско го последва малко по-бавно. Точно пред моста, между него и една трънка по-нагоре, се бе образувало нещо като стъпало от черна почва. Зад него, в реката, само на няколко фута^[8], се виждаше лодката, заседнала между две колони на моста.

— Сребърен Блясък! — извика Леско. — Петко! Хайде, кажете им да скачат във водата. Всичко е наред след моста. Първо накарайте зайките да скачат, ако можете. Няма време за губене. Хората може да се върнат.

Не бе лесно да бъдат вдигнати замаяните и объркани зайки и да им се обясни какво трябва да правят. Глухарчето, веднага щом забеляза Леско на брега, отиде на носа на лодката и скочи. Последва го Великденчето. Петко тъкмо се готвеше и той да скочи, но Сребърен Блясък го спря и викна към Леско:

— Ако всички самци скочат, зайките ще останат сами и не знам дали ще успеят да се справят.

— Те биха послушали Тлайли, сър — обади се Черния Аварин, преди Леско да успее нещо да каже. — Смятам, че той може да ги накара да тръгнат.

Голям Перчем все още лежеше във водата на дъното на лодката — там, където се бе настанил още при първия мост. Изглеждаше заспал, но щом Сребърен Блясък го побутна с носа си, изправи глава и се огледа слисано наоколо. После каза:

— А, здрасти, Сребърен Блясък. Боя се, че това рамо ще ми създава грижи. А и много ми е студено. Къде е Леско?

Сребърен Блясък обясни положението. Голям Перчем с усилие се изправи и се видя, че продължава да кърви. Подскочи няколко пъти до пейката и се покатери на нея.

— Хайзънтлей — каза той. — Твоите приятелки са вече толкова мокри, че няма как да се измокрят още повече. Така че сега ще ги накараме да скочат във водата. Най-добре ще е да скачат една по една, нали? Така няма да има опасност да се одраскат или наранят, докато плуват.

Въпреки казаното от Черния Аварин, доста време мина докато всички скочат от лодката. Фактически имаше десет зайки (макар и никой от зайците да не можеше да ги преброи). Една-две се подчиниха на търпеливите подканяния на Голям Перчем, но повечето бяха толкова изтощени, че или стояха сгушени по местата си, или после гледаха глупаво към водата, докато на тяхно място застанат други като тях. От време на време Голям Перчем казваше на някой от самците да даде пример и по този начин Жълъда, Крепис и Синчеца се прехвърлиха през борда. Ранената зайка — Трейонлоза, очевидно бе много зле. Наложи се Къпината и Тетутинанг да я придружат — той плуваше пред, а тя — зад нея.

Като се стъмни, дъждът спря. Леско и Черният Аварин се върнаха при вира под моста. Небето се изчисти и природата се успокои — гръмотевичната буря се бе изместила някъде на изток. Но чак когато стана фу Инлѐ, Голям Перчем можа също да преплува тунела под моста, заедно със Сребърен Блясък и Петко. Той едва се задържа над водата, а като стигна преградата се превъртя нагоре с корема, подобно на умираща риба. В крайна сметка течението го доведе до плитчините и там, с помощта на Сребърен Блясък, се измъкна от реката. Леско и още няколко зайци го чакаха, но той веднага ги стресна с едно напомняне за някогашните си маниери:

— Хайде, махайте се от пътя ми. Сега аз ще спя и, Леско, Фрит да ти е на помощ, ако кажеш нещо друго.

— Ей така е при нас, нали разбираш — каза Леско на смаяния Черен Аварин. — След време и ти ще свикнеш. Хайде сега да намерим някое свободно сухо място и тогава, може би, и ние ще успеем да заспим.

Но всички сухи места под храстите бяха вече заети от изтощените, заспали зайци. След като търсиха известно време, намериха един паднал дънер, с обелена кора от долната му страна. Пропълзяха под клоните и листата и се настаниха в една гладка и извита вдлъбнатина, която скоро се затопли от телата им, и заспаха веднага.