Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (6)

3. Решението на Леско

За какво стоя аз тук?… Ний всички тук лежим, като в наслада от спокойствието… Нима да остарея чакам?

Ксенофонт, „Анабазис“

— Но, Леско, ти нали не очакваше наистина, че Главният Заек ще послуша съвета ти и ще направи нещо? На какво се надяваше?

Беше отново вечер и Леско и Петко се хранеха близо до гората, заедно с двама приятели. Къпината — заекът с черни върхове на ушите, който се бе стреснал от Петко предната вечер, бе изслушал внимателно Лесковото описание на табелата, отбелязвайки, че според него хората оставят тези неща като някакъв вид знаци или съобщения, по същия начин както зайците оставят знаци по своите тунели и ровове. А друг съсед — Глухарчето, върна сега разговора към Триара и неговото пренебрежително отношение към безпокойството на Петко.

— Не знам какво съм очаквал — каза Леско. — Никога не бях общувал преди с Главния Заек, но си помислих: „Дори и да не ни обърне внимание, никой няма да може да каже после, че не сме направили всичко възможно да го предупредим.“

— Значи си сигурен тогава, че действително има нещо страшно?

— Съвсем сигурен съм. Нали разбираш, познавам добре Петко.

Къпината се готвеше да отговори нещо, когато един друг заек пристигна шумно през гъстата живолика в гората, шмугна се в къпиновия храсталак и се изкачи по ската на рова. Беше Голям Перчем.

— Здрасти, Голям Перчем — каза Леско. — В почивка ли си?

— Да — отговори Голям Перчем. — И най-вероятно повече няма да стоя на пост.

— Какво искаш да кажеш?

— Напуснах Ауслата.

— Да не би ние да сме причината?

— Би могло и така да се каже. Триара много добре успява да покаже недоволството си, когато го събудят по пладне заради нещо, което той счита просто за тривиална глупост. Много добре знае как да ти влезе под кожата. Смея да кажа, че много зайци биха си замълчали и биха заели позицията на шефа си, само че аз това не го умея. Казах му, че тъй или иначе, привилегиите на Ауслата не значат нещо особено за мен и че един силен заек би се чувствал добре, дори и ако напусне селището. Той ми отговори да не бъда импулсивен и да обмисля нещата, но аз няма да остана. Да се занимавам с отмъкване на марули не е точно моята представа за добър живот, нито пък да стоя на пост в тунела. В отлично настроение съм, това мога да ви кажа.

— Скоро никой няма да краде марули — каза тихо Петко.

— А, ти си Петко, нали? — Голям Перчем чак сега го беше забелязал. — Много добре. Аз тъкмо идвах да те потърся. Мислих за думите ти пред Главния Заек. Кажи ми — не беше ли това дързък номер, за да станеш важен, или каза истината?

— Това е истината — каза Петко. — Бих искал да не беше.

— Тогава вие смятате да напуснете селището?

Всички наоколо се стреснаха от прямотата, с която Голям Перчем заговори директно по въпроса. Глухарчетото промърмори: „Хм, да напуснем селището, Фритра!“, а Къпината потрепери с уши и погледна втренчено първо Голям Перчем и после Леско.

Отговорът дойде от Леско.

— Петко и аз напускаме селището тази нощ — каза той твърдо. — Не знам точно къде ще отидем, но сме готови да вземем с нас всеки, който поиска.

— Така — отговори Голям Перчем, — тогава и аз идвам с вас.

Такава бърза подкрепа от член на Ауслата бе последното нещо, което Леско бе очаквал. Мина му през ума, че от една страна Голям Перчем сигурно щеше да е полезен при трудни ситуации, но той също така би бил и много независим. Вероятно нямаше да иска да изпълнява нарежданията или дори молбите на един заек от покрайнините. „Не ме интересува, че е от Ауслата — помисли Леско. — Ако се махнем от селището, няма да оставя Голям Перчем да управлява всичко, иначе защо изобщо ще бягаме?“. Но на глас отговори само:

— Добре. Ще се радваме да дойдеш с нас.

Леско обходи с поглед останалите зайци, които втренчено гледаха него или Голям Перчем. Къпината заговори пръв:

— Мисля и аз да дойда — каза той. — Не знам дали точно ти, Петко, ме убеди. Но така или иначе, в нашето селище има вече прекалено много зайци и, ако не си член на Ауслата, животът не е особено приятен. Но смешното е, че вие се страхувате да останете тук, а аз се страхувам да тръгна. От една страна лисици, от друга — невестулки, Петко по средата, край на белите кахъри!

Той издърпа едно листо и бавно го изяде, криейки, доколкото може, страха си; защото всичките му инстинкти го предупреждаваха за опасностите в непознатите земи извън селището.

— Но, ако Петко се окаже прав — проговори Леско, — тогава изобщо не би следвало да останат зайци тук. Така че, преди да тръгнем сме длъжни да убедим колкото може повече зайци да се присъединят към нас.

— Смятам, че има един-двама в Ауслата, чието мнение си струва да се сондира — каза Голям Перчем. — Ако успея да ги убедя, те ще бъдат с мен, когато дойда при вас нощеска. Но те няма да дойдат заради казаното от Петко. Те ще са младши и недоволни служители като мен. Иначе, трябва лично да чуеш Петко, за да се убедиш. Мен специално той ме убеди. Очевидно е, че му е било изпратено някакво послание, а аз вярвам в тези неща. Не мога да си обясня защо не успя да убеди и Триара.

— Защото Триара не харесва нищо, което сам не е измислил — отговори Леско. — Но ние сега не можем да се занимаваме повече с него. Трябва да се опитаме да съберем още няколко заека и да се срещнем тук, след фу Инлѐ И тогава веднага да тръгнем — не можем да чакаме повече. Опасността наближава непрекъснато — Каквато и да е тя. Освен това, на Триара няма да му хареса, ако разбере, че се опитваш да придумаш зайци от Ауслата, Голям Перчем. Нито пък това ще хареса на капитан Зеленика, бих казал. Те не биха се тревожили, ако заминат само зайци от покрайнините — като нас. Обаче, със сигурност не искат да загубят силни зайци като теб. Ако бях на твое място, щях много да внимавам с кого говоря.