Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (39)

36. Пред буря

Ние тъкмо щяхме нещо да свием,

но Бил Арпър дойде, разкри ни,

и тъй нищо не излезе от това.

Песен от мюзик хол

Голям Перчем бавно излизаше от съня си, подобно на мехурче блатен газ, издигащо се в равномерен воден поток. До него имаше и друг заек. Това го стресна и той веднага попита:

— Кой е?

— Омайничето — отговори другият заек. — Време е за силфлеене, Тлайли. Чучулигите вече са в небето. Ти много дълбоко спиш.

— Така е — отговори Голям Перчем. — Е, аз съм готов.

Беше се приготвил да тръгне по подземния ход, но следващият въпрос на Омайничето го спря на място:

— Кой е Петко?

Този път Голям Перчем се стресна не на шега и попита:

— Какво каза?

— Попитах, кой е Петко?

— Откъде да знам.

— Ами ти говореше насън. Непрекъснато повтаряше: „Питай Петко! Питай Петко!“ Така че се зачудих кой е той.

— А, разбирам. Той е един заек, когото познавах. Можеше да предсказва какво ще е времето и така нататък.

— Е, тогава би могъл и сега да го стори. Помирисваш ли каква буря идва?

Голям Перчем смръкна няколко пъти с носа си. Смесен с миризмата на трева и добитък, идваше (все още сравнително отдалеч) и топлият и силен мирис на голяма маса облаци. Почти всички животни се тревожат от приближаването на гръмотевична буря — тя ги потиска със своето нарастващо напрежение и с нарушаването на естествения ритъм, с който са свикнали да живеят. Желанието на Голям Перчем бе да се върне в бърлогата си. Не го стори, защото веднага се сети, че такава дреболия като една буреносна утрин не би променила графика в Ефрафа.

Оказа се прав. Кервил бе вече застанал на входа, точно срещу Черния Аварин и пазачите му. Той погледна към офицерите си, които се качваха по тунела и каза:

— Хайде, Тлайли. Часовите вече са навън. Да не би гръмотевиците да те тревожат?

— Така е — отговори Голям Перчем.

— Бурята няма да започне днес — каза Кервил. — Все още е далеч. Най-вероятно ще е тук утре вечер. Но внимавай да не те усетят зайците от Знака — че това те безпокои. Нищо в графика не може да се променя без разрешение на Генерала.

— Не можех да го събудя — каза шеговито Омайничето. — Да не е имало някоя зайка снощи в бърлогата ти, а Тлайли?

— Така ли? — попита Кервил. — Коя?

— Хайзънтлей — отговори Голям Перчем.

— О, тази марли тарн^[1] значи? Странно, мислех, че тя не е готова.

— Не беше — каза Голям Перчем. — Аз направих грешка. Но, ако си спомняте, вие ми поръчахте да направя каквото мога, за да опозная странната групичка и да ги вкарам в правия път, така че все пак поговорих малко с нея.

— И постигна ли нещо?

— Трудно е да се каже, но ще продължавам да опитвам.

Докато зайците от Знака излизаха, Голям Перчем започна да обмисля, кой ще е най-подходящият начин да влезе в дупката отсреща и да нападне пазачите на Черния Аварин. Щеше да е нужно да извади единия от строя съвсем бързо, а после да нападне и другия, който вече няма да е неподготвен. Ако се наложеше да се бие с него, по-добре би било да не застава между Черния Аварин и горния изход от дупката — защото Черния Аварин щеше да е не по-малко стреснат от останалите и можеше да побегне надолу, по подземния ход. Ако ще бяга нанякъде, по-добре би било да избяга навън. Разбира се, в случай на късмет, вторият страж би могъл да побегне надолу без изобщо да се бие, но на това не можеше да се разчита. Ауслафите от Ефрафа не бяха особено склонни да бягат.

Голям Перчем се запъти към полето. Зачуди се дали Киа ще успее да го открие. Уговорката бе Киа да го намери, когато той излезе над земята на втория ден след пристигането си.

Но нямаше защо да се безпокои. Киа бе дошъл над Ефрафа още преди изгрев-слънце. Веднага щом видя зайците от Знака да излизат, той се приземи малко по-нататък в полето, между храсталаците и линията на часовите и започна нещо да кълве в тревата. Голям Перчем бавно се доближи при него, пасейки трева по пътя. После се спря на едно място и започна да се храни, без дори да поглежда в негова посока. След време усети, че Киа е дошъл зад него, малко откъм едната му страна.

— Гу’син Гулям Перчем, май не добре бъде ние говорим много. Гу’син Леско пита — ти какво правиш? Какво ти искаш?

— Искам две неща, Киа — и двете довечера по залез-слънце. Първо, нашите зайци трябва да дойдат при големия мост на железопътната линия. Аз ще дойда през този мост, заедно със зайките. Ако ни преследват, ти, Леско и останалите трябва да сте готови за бой. Онази лодка още ли е там?

— Да, да, хора не взели я. Аз каже на гу’син Леско какво ти казал.

— Добре. Слушай сега, Киа, какво е второто нещо. А то е ужасно важно. Виждаш ли ония зайци там, дето са по-нататък в полето? Те са часови. По залез-слънце ще ме срещнеш тук. После аз ще изтичам долу в една от ония дупки. Веднага щом ме видиш, че влизам вътре, нападни часовите — изплаши ги и ги изгони от местата им. Ако не побягнат, удряй ги. Те трябва да се махнат оттам. Ще ме видиш да излизам повторно и тогава зайките — майките, както казваш, ще побягнат заедно с мен право към железопътния мост. Но е много вероятно да бъдем нападнати по пътя. Ако това се случи, ще можеш ли пак да се намесиш?

— Да, да. Аз летя срещу тях — те няма спрат тебе.

— Чудесно. Е, това е всичко. Леско и останалите добре ли са?

— Добре — добре. Те казват ти много добър заек. Гу’син Синчец, той казва ти доведеш по една майка за всеки и две за него.

Голям Перчем тъкмо се готвеше да намери подобаващ отговор на тази закачка, когато зърна Кервил да тича право към него. Веднага, без да каже и дума повече на Киа, той направи няколко подскока по посока на Кервил и се зае усърдно да се храни с детелина. Щом Кервил пристигна, Киа литна ниско над главите им и изчезна зад дърветата.

Кервил се загледа зад отлетялата чайка и после се обърна към Голям Перчем и го попита:

— Не се ли боиш от тези птици?

— Не особено — отговори Голям Перчем.

— Те понякога нападат мишки, да знаеш, а също и малки зайчета — каза Кервил. — Доста опасно беше да се храниш точно тук. Защо си толкова безразсъден?

Вместо отговор, Голям Перчем се спусна и удари уж на шега Кервил, но толкова силно, че целия го преобърна. После му каза:

— Ето защо!

Кервил се изправи намръщен и каза:

— Добре де, по-тежък си от мен. Но имаш още много да учиш, Тлайли, а и теглото не е единственото изискване, за да бъдеш ефрафски офицер. Както и да е, това изобщо не променя факта, че тези птици са опасни. Още повече че сега не им е сезонът да са тук и това е много странно. Целият случай ще трябва да се докладва.

— По каква причина?

— Защото е необичаен. Всичко необичайно трябва да се докладва. Ако ние не докладваме, а го направи някой друг, после ще изглеждаме много глупаво, като се наложи да кажем, че и ние сме видели случая. А няма да можем да отречем — много зайци от Знака видяха какво стана. Всъщност, най-добре е да ида да докладвам още сега. Силфлеенето почти свършва, така че ако не се върна навреме, вие двамата с Омайничето сами приберете всички под земята.

Веднага щом Кервил си тръгна, Голям Перчем отиде да потърси Хайзънтлей. Намери я в долчинката, заедно с Тетутинанг. Точно както Кервил бе казал, повечето зайци от Знака не се безпокояха особено от приближаващата буря, която бе все още далеч. Но специално Хайзънтлей и Тетутинанг бяха в нервно и потиснато настроение. Голям Перчем им разказа каква уговорка е направил с Киа.

— Но дали тази птица действително ще атакува часовите? — попита Тетутинанг. — Никога не съм чувала за подобно нещо преди.

— Ще атакува, обещавам ви. Съберете зайките на едно място веднага след началото на вечерното силфлеене. Когато аз се поява с Черния Аварин, часовите вече ще са побягнали към някое прикритие.

— А ние накъде ще тичаме? — запита Тетутинанг.

Голям Перчем ги поведе навътре в полето, така че да могат да видят арката на железопътния мост, около 400 ярда^[2] по-нататък.

— Няма как да избегнем среща с Кемпиън — каза Тетутинанг. — Нали имаш предвид това?

— Разбрах, че е имал затруднения да спре Черния Аварин — отговори Голям Перчем. — Сигурен съм, че няма да може да се противопостави на мен и на птицата. Вижте, Омайничето започна да вика часовите — ще трябва да се прибираме. И недейте да се безпокоите. Дъвчете си пелетите и хубаво се наспете. А ако не успеете да заспите, подострете си ноктите — може и да ви потрябват.

Зайците от Знака се прибраха под земята, а Черният Аварин бе отведен от пазачите си. Голям Перчем се върна в бърлогата си и се опита да не мисли за предстоящата вечер. След известно време се отказа от намерението си да прекара деня сам. Наобиколи долните бърлоги, присъедини се към една игра на камъчета, изслуша две истории и сам разказа една, пусна храка в канавката и после, съвсем импулсивно, отиде при Кервил и получи от него разрешение да посети друг Знак. Поскита малко в района на Криксата, присъедини се към зайците от Знака на Левия Хълбок при тяхното силфлеене по време на ни-Фрит и после слезе с тях под земята. Техните офицери обитаваха една обща голяма бърлога и тук той срещна някои опитни ветерани и изслуша с интерес техни разкази за Далечни Патрули и други подвизи. По средата на следобеда се върна при дупките на Близкия Заден Знак, отпочинал и уверен в себе си. После заспа и един от часовите го събуди чак за вечерното силфлеене.

Изкачи се по подземния ход. Черният Аварин бе вече докаран в неговата ниша. Клекнал до Кервил, Голям Перчем видя как Хайзънтлей и Тетутинанг минаха покрай него без изобщо да го погледнат. Изглеждаха напрегнати, но решени на всичко. След като излезе и последният заек, Кервил го последва.

Голям Перчем изчака малко, за да е сигурен, че Кервил се е отдалечил от изхода. После погледна за последен път къде точно седи Черния Аварин и също излезе. Яркият залез го заслепи и той седна на задните си крака, като примигваше и сресваше козината от едната страна на лицето си, докато очите му привикнат към светлината. След малко забеляза Киа, който долиташе откъм полето. „Е, това е, започва се“ — каза си наум.

В този момент един заек заговори точно зад него:

— Тлайли, искам малко да си поговорим. Просто ела с мен малко назад, под храстите, нали ще бъдеш така добър?

Голям Перчем скочи на предните си лапи и се извърна.

Зад него стоеше генерал Ранилист.