Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (11)

8. Прекосяването

Но… стотникът заповяда да скочат в морето първо ония, които знаеха да плуват и да излязат на сухо. А останалите да се спасяват кой на дъски, кой пък на нещо от кораба. И така стана, че всички излязоха на сушата.

„Деяния на Апостолите“, Глава 27

Хребетът на песъчливия бряг бе поне шест фута^[1] над водата. От своето място зайците имаха видимост както напред, така и наляво по течението. Очевидно, по склона под тях имаше гнезда, защото при настъпилото зазоряване те видяха как три-четири ластовици се стрелват над реката и отлитат към отсрещното поле. Не след дълго една от тях се върна с пълна човка и те чуха писуканията на малките пиленца, когато тя се скри от погледа им някъде отдолу. Високата част на брега не продължаваше надалеч в нито една от двете посоки. Нагоре, срещу течението, брегът се снишаваше до тревиста пътека между дърветата и водата. Тя следваше реката, а самата река бе права и без извивки — докъдето им стигаше погледът, със спокойно течение и без никакъв брод, каменлива плитчина или дъсчен мост. Непосредствено под тях реката се разливаше и образуваше широк вир с почти неподвижна вода. Още по-наляво, брегът отново се снишаваше, покрит от кичури елша и се чуваше ромонът на водата над дребни камъчета. Имаше и бодлива тел, опъната над водата и зайците предположиха, че там вероятно е заграден брод за домашни животни, подобен на този на малкото поточе при тяхното родно заешко селище.

Леско погледна към пътеката нагоре по течението и каза:

— Там има трева. Да идем да се нахраним.

И те се спуснаха по склона и започнаха да скубят трева близо до водата. Между тях и потока имаше полуизрасли туфи върболист плакун и бълхавче, на които им оставаха още почти два месеца до цъфтежа. Единствено цъфнали бяха няколко ранни стръка коча билка и снопче розово лютиче. Поглеждайки назад към високия бряг те видяха, че той наистина бе изпъстрен с ластовичи гнезда. Малък праг в основата на скалата бе покрит с отпадъците на колонията — пръчици, тор, пера, счупено яйце и едно-две мъртви пиленца. Ластовичките сега масово сновяха над водата.

Леско се приближи до Петко и тихо го побутна настрани от останалите, докато се хранеха. След като се отдалечиха малко и бяха наполовина закрити от снопче тръстика, Леско попита:

— Сигурен ли си, че трябва да прекосим реката, Петко? Какво ще кажеш да вървим покрай брега в едната или другата посока?

— Не, налага се да прекосим реката, Леско, така че да стигнем до тези поля отсреща, дори и отвъд тях. Знам какво трябва да търсим — високо и усамотено място със суха почва, където зайците виждат и чуват всичко наоколо, а хора почти никога не идват. Нали такова място си заслужава пътуването до него?

— Разбира се, че си заслужава. Но съществува ли такова място?

— Не и близо до река — това се знае и без да ти го кажа. Но ако прекосиш река, започваш пак да се изкачваш, нали? Ние трябва да сме на най-високото място и при това то да е открито, а не залесено.

— Но Петко, струва ми се, че спътниците ни ще откажат да вървят още много надалеч. А освен това, казваш всички тези неща, а в същото време сподели, че ти самият си прекалено уморен, за да плуваш?

— Аз мога да си отпочина. Леско, но Съдинката е в много лошо състояние. Мисля, че е наранен. Може да ни се наложи да останем тук половин ден.

— Добре, нека отидем да говорим с другите. Те може да нямат нищо против да поостанем тук. Но предложението да прекосим реката най-вероятно няма да им хареса, освен ако нещо не ги подплаши тук.

Веднага след като се върнаха, Голям Перчем ги приближи откъм храсталака на края на пътеката и каза на Леско:

— Чудех се къде си отишъл. Готов ли си да продължим нататък?

— Не, не съм — бе твърдият отговор на Леско. — Струва ми се, че трябва да останем тук до ни-Фрит (пладне). Така всеки от нас ще може да си почине и после ще преплуваме реката към отсрещното поле.

Голям Перчем тъкмо щеше нещо да отговори, когато Къпината го изпревари и попита:

— Голям Перчем, защо не преплуваш още сега и не погледнеш какво се вижда наоколо? Може гората да не се простира надалеч в някоя от двете посоки. От отсрещния бряг ще можеш да видиш надалеч и така ще знаем накъде е най-добре да тръгнем.

— А, добре — каза малко с недоволство Голям Перчем. — Струва ми се, че в това има смисъл. Ще преплувам емблировата^[2] река колкото пъти искате. Винаги се радвам да услужа.

Без ни най-малко колебание, е два скока той стигна до водата, нагази в нея и прекоси вира с плуване. Всички го наблюдаваха — как излиза от другата страна до туфа цъфнали гърлици, хващайки се със зъби за един здрав стрък, как изтръска цял облак капчици от козината си и после как се шмугва в елшовите храсти. Секунда по-късно го видяха как тича между лесковите дървета към полето.

— Радвам се, че е с нас — каза Леско на Сребърен Блясък и отново си спомни за Триара. — Той може да открие всичко, което трябва да знаем. О, я вижте — вече се връща обратно.

Голям Перчем тичаше с пълна скорост обратно през полето и изглеждаше по-развълнуван откогато и да било след срещата с капитан Зеленика. Той направо се хвърли във водата и заплува бързо, оставяйки стреловидна следа в спокойната кафява водна повърхност. А Когато се изтласка на песъчливия бряг, вече бе започнал да говори:

— Е, Леско, на твое място не бих чакал до ни-Фрит. Бих тръгнал веднага. Всъщност, струва ми се, че ще ни се наложи да го направим.

— Защо? — попита Леско.

—

Леско се сепна:

— Какво? Как разбра?

— Откъм полето се вижда как гористият склон се спуска към реката. Отделни части от склона са открити. Видях кучето докато прекосяваше една поляна. То влачеше верига, така че трябва да се е освободило. Може да е надушило следата на лендрито, но то вече ще се е скрило под земята. Какво смятате, че ще се случи, когато то хване нашата следа, минаваща през цялата гора, при това с роса по нея? Хайде, трябва веднага да отиваме оттатък.

Леско се зачуди какво да прави. Пред него бе застанал Голям Перчем, измокрен, смел, целенасочен, самото въплъщение на неустрашимостта. До рамото му бе Петко, мълчалив и потръпващ. Видя Къпината как го гледа втренчено, чакащ неговото водителство, без да обръща внимание на Голям Перчем. После погледна Съдинката, сгушен в една падина в пясъка, по-паникьосан и безпомощен от всеки друг заек, който някога бе виждал. В този момент нагоре в гората се чу развълнувано джафкане, а една сойка нададе предупредителни крясъци.

Леско проговори като в несъзнателен транс:

— По-добре тогава да тръгваш, а и всеки друг, който иска. Лично аз ще изчакам докато Петко и Съдинката са в състояние да се справят с плуването.

— Глупав дръвник такъв! — извика Голям Перчем. — Ние всички ще загинем! Ние…

— Недей да тропаш с лапа — прекъсна го Леско. — Може някой да те чуе. Какво предлагаш в такъв случай?

— Да предлагам? Не става дума за предложение. Които могат да плуват — плуват. Останалите ще трябва да останат тук и да се надяват на добра развръзка. Може пък кучето да не дойде.

— Боя се, че не мога да приема това. Аз въвлякох Съдинката в тази история и аз ще го избавя.

— Добре, но що се отнася до Петко, не ти го въвлече, нали? По-скоро той въвлече теб.

Леско не можеше да не забележи, с неохотно възхищение при това, как въпреки ядосаното си състояние, Голям Перчем като че ли не бързаше да спаси себе си и изглеждаше най-малко уплашен от всички. Оглеждайки се за Къпината, Леско забеляза как той се бе отдалечил към вира, където тясната ивица на брега преминаваше в скалисто дъно. Лапите му бяха полупотопени и той проучваше с носа си нещо голямо и плоско на водната повърхност. Приличаше на парче дърво.

— Къпина! — извика Леско. — Би ли дошъл тук за момент?

Къпината надигна главата си, изтегли лапите си от водата и притича обратно.

— Леско — заговори Къпината забързано — това е парче плоско дърво, също като парчето, което затваря отвора при Грийн Лууз над заешкото селище — помниш ли го? Вероятно е дошло, носено от реката. Значи то плува. Би могло да сложим Петко и Съдинката отгоре му и да го накараме пак да плува. То може дори да прекоси реката — разбираш ли ме?

Леско нямаше представа за какво става дума. Словесният поток на Къпината му изглеждаше безсмислен и сякаш само затягаше мрежата от опасност и объркване. Не му стигаше гневното нетърпение на Голям Перчем, страхът на Съдинката и приближаващото се куче, а сега и най-умният заек измежду тях очевидно бе полудял. Леско бе близо до отчаянието.

— Фрит-Ра, да, разбирам! — се чу развълнуван глас до ухото му. Бе Петко. — Бързо, Леско, не се бави и доведи и Съдинката.

Къпината бе този, който вдигна смаяния Съдинка на крака и го накара да направи няколко крачки към каменистата ивица. Парчето дърво, едва ли по-голямо от широко листо ревен, бе допряно до брега. Къпината почти натика с ноктите си Съдинката върху него. Съдинката клекна треперейки и Петко също го последва на борда.

— Кой е силен? — запита Къпината. — Голям Перчем! Сребърен Блясък! Избутайте го!

Никой не го послуша. Всички бяха приклекнали, зачудени и несигурни. Къпината зарови носа си в камъчетата под допряния до брега край на дъската и го повдигна бутайки. Дъската се наклони. Съдинката изпищя, а Петко наведе глава и закриви ноктите си. После дъската се изправи и отплува на няколко фута^[3] навътре във вира, с двата изгърбени заека върху нея, вдървени и неподвижни. Дъската бавно се завъртя и те се намериха лице в лице с другарите си.

— Фрит и Инлѐ! — възкликна Глухарчето. — Та те седят над водата! Защо не потъват?

— Те са седнали на дървото, а дървото плува — не разбирате ли? — каза Къпината. — Сега е наш ред да плуваме. Да започваме ли, Леско?

През последните няколко минути Леско бе толкова близо до лудостта, както едва ли някой друг път е бил. Той бе попаднал в безизходно положение — нямаше друг отговор за пренебрежителното нетърпение на Голям Перчем, освен готовността си да рискува живота си заедно с Петко и Съдинката. Все още не разбираше какво се е случило, но поне осъзнаваше, че Къпината иска от него да демонстрира власт. Главата му се проясни.

— Плувайте — нареди той. — Всички да плуват.

Гледаше ги как влизат в реката. Глухарчето плуваше така добре, както тичаше — бързо и с лекота. Сребърен Блясък също плуваше хубаво. Останалите пляскаха и се придвижваха някак и когато наближиха към другия бряг, Леско също се гмурна във водата. Студената вода веднага проникна в козината му. Дишането му се учести и когато главата му се потопи, дочу слаб стържещ звук от камъчетата по дъното. После преплува несръчно реката, с високо вдигната глава над водата и се насочи към туфа гърлици. Като излезе от водата, обгърна с поглед мокрите зайци сред елшата и попита:

— Къде е Голям Перчем?

— Зад теб — отговори Къпината, като зъбите му тракаха от студ.

Голям Перчем бе още във водата, от другата страна на вира. Той бе доплувал до сала, бе подпрял главата си на него и сега го буташе напред със силни тласъци на задните си лапи. Леско го чу как казва бързо и малко задавено: „Стойте неподвижно!“. После потъна. Но само момент след това бе отново на повърхността, бутайки с глава задната част на сала. Докато Голям Перчем риташе и буташе, салът се бе наклонил и после, пред очите на останалите зайци, бавно прекоси вира и се допря до отсрещния бряг. Петко избута Съдинката на камъните и Голям Перчем прецапа водата до тях, целият треперещ и останал без дъх.

— Разбрах идеята, след като Къпината ни показа — каза той. — Но е трудно да буташ сала като си във водата. Надявам се скоро да изгрее слънцето. Студено ми е. Хайде да продължаваме.

Нямаше и следа от кучето докато те преминаха забързано през елшата към близкия синор. Повечето от тях не бяха разбрали откритието на Къпината — сала и веднага го забравиха. Петко, обаче, се приближи до Къпината, който се бе облегнал на стъблото на една трънка от синора и му каза:

— Ти спаси Съдинката и мен, нали? Съдинката май не се досети какво точно стана, но аз разбрах.

— Признавам, че беше добра идея — отговори Къпината. — Нека я запомним. Може да ни послужи и друг път.