Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (13)

10. Пътят и мерата

„Бяхме тръгнали за Сион! — отговори Страхливко. — След като минахме онова мъчно място, колкото по-нататък отивахме, толкова повече страхове и премеждия срещахме. Накрая решихме да се върнем!“

Джон Бънян, „Пътешественика“^[1]

След известно време Леско събуди Къпината. После си разрови плитко място за лягане в почвата и заспа. Постовите смени следваха една след друга, но как зайците оценяваха изминалото време е нещо, за което цивилизованите човеци са загубили усет. Същества, които нямат нито часовници, нито книги, са живо възприемчиви към всички възможни усещания за времето и климата; а и за посоките също — както си личи от техните необикновени миграции и връщания у дома. Промените в топлината и влажността на почвата, движението на огрените от слънцето места, ритмичното люлеене на бобовите растения от лекия вятър, посоката и силата на въздушните течения в близост до земята — всички тези явления бяха възприемани от будния заек.

Наближаваше вече залез-слънце, когато Леско се събуди и видя Жълъда как слуша и се опитва да подуши нещо в тишината, застанал между два бели кремъка. Светлината бе станала по-плътна, ветрецът бе утихнал и бобовите растения стояха неподвижни. Съдинката се бе излегнал малко по-нататък. Един жълто-червен бръмбар, който си проправяше път из гъстата бяла козина на корема му се спря, заклати късите си и извити антени и после продължи да пълзи. Леско изведнъж се разтревожи от лошо предчувствие. Той знаеше, че този вид бръмбари отиват при мъртви тела, от които се хранят и където снасят яйцата си. Те прокопават земята под телата на малки животни, например полски мишки или паднали малки птички, снасят там яйцата си и ги покриват с почва. Дали Съдинката не бе умрял в съня си? Леско бързо се изправи. Жълъда се стресна и се обърна към него, а бръмбарът се прекатури върху камъчетата, защото Съдинката се размърда и се събуди.

— Как е лапата? — попита Леско.

Съдинката я премести на земята, а после стъпи върху нея.

— Много по-добре е — бе неговият отговор. — Мисля, че сега вече ще мога да вървя така добре, както останалите. Те няма да ме изоставят назад, нали?

Леско го погали с носа си зад ухото и каза:

— Никой никого няма да изостави. Ако се наложи ти някъде да останеш, аз също ще остана с теб. Но недей повече да се набождаш на трънчета, Хлао-ру, защото може би ще трябва дълго да вървим.

В следващия миг всички зайци подскочиха в паника. Някъде много наблизо отекна звукът на изстрел. Ехото се върна на вълни, подобно на камъче, което се търкаля около кутия, а от гората оттатък реката се чу плясъкът на крилата на диви гълъби между клоните. Миг след това зайците се разбягаха във всички посоки из бобовото поле, всеки воден от инстинкта си да се скрие в някаква дупка, каквато обаче там нямаше.

Леско се спря при края на бобовото поле. Огледа се и не видя никого от останалите. Треперейки, очакваше да чуе следващия изстрел — но имаше само тишина. После усети по вибрациите на земята тежката походка на човек, отдалечаващ се отвъд височината, където бяха минали тази сутрин. В този момент се появи Сребърен Блясък, като си проправяше път всред бобовите растения.

— Може да е пострадала враната, не мислиш ли? — запита Сребърен Блясък.

— Надявам се никой да не е направил глупостта да излезе от бобовото поле — отвърна Леско. — Всички се разпръснаха. Как да ги намерим?

— Не мисля, че ще успеем — отговори Сребърен Блясък. — Най-добре е да се върнем на мястото, където бяхме. С времето ще дойдат и останалите.

Действително мина много време, преди всички зайци да се съберат в долчинката в средата на полето. Докато чакаше, Леско осъзна по-ясно от всякога в какво опасно положение се намираха — без дупки за подслон, скитащи в непозната страна. Лендрито, кучето, враната, стрелеца — можаха да ги избегнат само благодарение на късмета си. Но колко дълго ще продължава този късмет? Дали наистина ще съумеят да достигнат чак до високото място, препоръчвано от Петко — където и да е то?

„Лично аз бих се настанил на който и да е добър сух рид, стига да има трева и да няма хора с пушки си помисли Леско. И колкото по-скоро намерим такъв рид, толкова по-добре.“

Крепис дойде най-последен от всички и веднага след това Леско потегли. Той се огледа внимателно иззад бобовите растения и се стрелна в най-близкото междуредие. За миг се спря да подуши вятъра, който бе успокоителен — носеше само миризмата на вечерна роса, глог и кравешки тор. Леско се насочи към следващото поле, което се оказа пасище. Тук всички започнаха да се хранят, скубейки трева с такова безгрижие, все едно че бяха при своето заешко селище.

Като стигна до средата на пасището, Леско усети как едно хрудуду приближава много бързо отвъд синора от другата страна на пасището. То бе малко и не така шумно като трактора, който понякога Леско бе наблюдавал от края на гората с игликите вкъщи. После то премина като светкавица — в неестествен, направен от човека цвят, проблясващ тук-там и по-ярък дори и от зеленика през зимата. Малко след това дойде мирисът на бензин и изгорели газове. Леско се втренчи, бърчейки носа си. Той не можеше да разбере как хрудудуто се движи толкова бързо и гладко сред полето. Дали няма да се върне? Дали няма да дойде по-бързо, отколкото те могат да избягат, и да ги излови всичките?

Докато бе спрял и се чудеше какво е най-добре да се направи, дойде Голям Перчем.

— Значи там има шосе — каза той. — Това сигурно ще изненада някои от групичката ни, нали?

— Шосе ли — отвърна Леско, мислейки за ливадата при табелата. — Откъде знаеш?

— Е, как мислиш, че хрудудуто се движи така бързо? Освен това, не го ли помирисваш?

Миризмата на топъл асфалт сега ясно се открояваше във вечерния въздух.

Никога не съм помирисвал такова нещо през живота си — призна Леско с нотка на раздразнение.

— Е да, но теб никога не са те пращали да крадеш марули за Триара, нали? Иначе щеше да знаеш за шосетата. Те изобщо не са опасни, само не трябва да ги преминаваш през нощта. Тогава те са хищни.

— Мисля, че е най-добре да ме научиш — отговори Леско. — Ще дойда с теб и после ще викнем останалите да ни последват.

Те се затичаха и пропълзяха през синора. Леско погледна смаян надолу към шосето. За момент си помисли, че гледа още една река — черна, гладка и права. После забеляза дребните камъчета в асфалта и видя как един паяк тича по повърхността.

— Но това не е нещо естествено — възкликна Леско, душейки силния мирис на асфалт и бензин. — Какво е то? Как се е появило тук?

— То е човешко дело — отговори Голям Перчем. — Те слагат това нещо тук и после хрудудилите се движат по него, по-бързо, отколкото ние можем да тичаме; а кое друго може да тича по-бързо от нас?

— Опасни ли са тогава? Могат ли да ни хванат?

— Не, точно това е най-странното. Те изобщо не ни обръщат внимание. Ще ти покажа, ако искаш.

Другите зайци вече бяха дошли до синора, когато Голям Перчем скочи долу на шосето и клекна на бордюра. Отвъд завоя се чу как се приближава още една кола. Леско и Сребърен Блясък гледаха разтревожено. Колата се появи със зелен и бял отблясък и се насочи право към Голям Перчем. В един миг като че ли целият свят се изпълни с шум и страх. После вече я нямаше, а козината на Голям Перчем се ветрееше от въздушната вълна. Той скочи обратно горе при смаяните зайци.

— Видяхте ли? Те не ни нараняват — каза Голям Перчем. — Впрочем, струва ми се, че изобщо не са живи. Но трябва да призная, че не са ми ясни тези неща.

Както по-рано при реката, сега Къпината пак се бе отдалечил и вече бе долу на пътя, душейки нещо към средата му, някъде между Леско и завоя. Те го видяха как се стресна и скочи обратно в прикритието на склона над пътя.

— Какво има? — запита Леско.

Къпината не отговори и Леско и Голям Перчем заподскачаха към него, отстрани на бордюра. Той отваряше и затваряше уста и ближеше устни, точно като котка в момент на отвращение.

— Каза, че не са опасни, Голям Перчем — заговори Къпината тихо. — Но струва ми се, в крайна сметка, че не е точно така.

По средата на пътя се виждаше смазано кърваво тяло с кафяви бодли и бяла козина, с малки черни крачета и смачкана по края си зурличка. Над него се бяха насъбрали мухи и тук-там се показваха камъчета през разкъсаното тяло.

— Това е йона — каза Къпината. — С какво може да навреди една йона на някого, освен на плужеците и бръмбарите? И кой би могъл да яде йона?

— Трябва да е дошъл през нощта — каза Голям Перчем.

— Да, разбира се. Йонилите винаги ловуват нощем. Ако ги видите денем, значи умират.

— Знам. Но исках да кажа друго — че нощем хрудудилите имат силни светлини, по ярки и от самия Фрит. Те привличат съществата към себе си и ако светят срещу теб, не можеш да виждаш или да мислиш накъде да вървиш. При това положение е съвсем възможно хрудудуто да те смаже. Или поне така ни учеха в Ауслата. Лично аз нямам намерение да опитвам.

— Е добре, скоро наистина ще се стъмни — каза Леско. — Хайде, нека да пресечем отсреща. Доколкото разбирам, това шосе изобщо не е добро място за нас. Сега, след като научих някои неща за него, искам да се отдалечим оттук колкото може по-бързо.

При изгрева на луната те вече бяха прекосили Нютаунското гробище, където тече малко поточе. Продължавайки нататък, те изкачиха един хълм и стигнаха до общинската мера на Нютаун — едно място с много торф, прещип и брези. В сравнение с прекосените по-рано ливади, това бе много странна и дори отблъскваща местност. Дърветата, тревите, дори почвата — всичко бе ново и непознато. Те се лутаха сред гъсторастящия пирен, без да могат да виждат по-далеч от няколко фута^[2] напред. Цялата им козина се измокри от росата. Черният торф бе изпъстрен с цепнатини и ями, а на лунната светлина блещукаха остри бели камъни, някои с големина като главата на гълъб, а други — като на заек. Като достигнеха някоя от тези цепнатини, зайците се скупчваха на едно място, чакайки Леско или Голям Перчем да изкачат отсрещната страна и да открият път за по-нататък. Навсякъде попадаха на бръмбари, паяци и малки гущерчета, които се разбягваха настрани щом зайците разбутваха твърдите и влакнести стръкове пирен. В един момент Къпината обезпокои една змия и подскочи във въздуха, като я видя как се стрелва между лапите му, за да изчезне в дупка в корените на близката бреза.

Самите растения им бяха непознати — розови кученца с техните обкичени с цветчета стръкове, бърдуни и тънките стъбълца на росянките, извисяващи се над мъхнатите им мухоловни уста, плътно затворени по това време на нощта. Зайците се движеха все по-бавно и по-бавно и правеха дълги почивки в местата с изрязан торф. При все, че самата покрита с пирен ливада бе тиха, вятърът носеше над откритата мера далечни нощни звуци. Кукуригане на петел, кучешки лай, после човешко подвикване към кучето. Един малък бухал се обади: „Кии-уик, кии-уик“ и нещо внезапно изквича — вероятно полска мишка или земеровка. Нямаше звук, който да не предупреждава за опасност.

По-късно в нощта, някъде към залеза на луната, Леско се загледа нагоре към близкия рид от една торфена долчинка, където се бяха настанили. Докато се чудеше дали да се изкачи, за да види по-ясно какво има нататък, чу някой да се движи зад него, обърна се и видя Крепис до рамото си. Имаше нещо потайно и колебливо в него и Леско го погледна внимателно, чудейки се за момент дали не е болен или отровен.

— Ъ-ъ, Леско — каза Крепис, гледайки покрай него към черната и мрачна скала — аз, ъъ — тоест ние смятаме, че… е добре, смятаме, че не можем да продължаваме така. Дотегна ни това бродене.

Крепис млъкна. Леско видя, че Великденчето и Жълъда са зад него и очакват да чуят нещо още. Настъпи кратко мълчание.

— Продължавай, Крепис — каза Великденчето. — Или може би аз да продължа?

— Този поход съвсем ни дотегна — каза Крепис, с глуповата поза на важност.

— И на мен също — отговори Леско — и се надявам, че няма да продължи още много. После всички ще можем да си починем.

— Ние искаме да спрем сега — възрази Великденчето. — Смятаме, че беше глупаво да идваме толкова далеч.

— Колкото напредваме, става все по-лошо и по-лошо — обади се и Жълъда. — Къде отиваме и колко още време остава, докато някои от нас спрат да тичат завинаги?

— Мястото тук е такова, че ви безпокои — отговори Леско. — Самият аз също не го харесвам, но то няма да продължава да е все такова.

Крепис погледна лукаво и отговори:

— Ние не вярваме, че знаеш къде наистина отиваме. Не знаеше нищо за шосето, нали? А също така, не знаеш и сега какво има пред нас.

— Вижте какво — рече Леско. — Я ми кажете какво искате да правите и аз ще ви кажа моето мнение.

— Искаме да се връщаме — отговори Жълъда. — Смятаме, че Петко не беше прав.

— Как можете да се върнете през всички места, които вече преминахме? — възкликна Леско. — И навярно да бъдете убити като наказание за раняването на офицер от Ауслата, ако все пак успеете да се приберете обратно? В името на Фрит, бъдете разумни.

— Не ние наранихме Зелениката — отговори Великденчето.

— Вие бяхте там и Къпината ви бе довел. Нима смятате, че няма да се сетят за това? Освен всичко друго…

Леско млъкна, защото видя Петко да приближава, следван от Голям Перчем.

— Леско, би ли дошъл за момент с мен на рида — каза Петко. — Важно е.

— А докато вие сте там — каза Голям Перчем и изгледа намръщено останалите изпод надвисналата козина на главата си — аз ще си поговоря с тези тримата. Защо не се измиеш, Крепис? Изглеждаш като върха на опашката на плъх, останала в някой капан. Що се отнася до теб, Великденче…

Леско не изчака да чуе на какво прилича Великденчето. Следвайки Петко, той започна да се катери нагоре по буците торф към песъчливата почва над тях, обрасла с рядка трева. Веднага щом Петко намери място, където да пропълзи нагоре, той тръгна по склона на рида, който Леско бе наблюдавал преди Крепис да го заговори. Ридът се извисяваше няколко фута^[3] над накланящия се от вятъра пирен и бе тревист и открит в най-високата си част. Петко и Леско го изкачиха и приклекнаха. От дясната им страна се виждаше луната, замъглена и жълта зад един тънък нощен облак, точно над няколко далечни борови дървета. Те се загледаха на юг през мрачната пустош. Леско изчака Петко да заговори, но той продължаваше да мълчи. Най-накрая го попита:

— Какво искаше да ми кажеш?

Петко нищо не отговори и Леско замълча смутено. Отдолу едва се чуваше гласът на Голям Перчем:

— А ти, Жълъде, дето с твоите кучешки уши и подобно на тор лице, не ставаш дори за обесване от горски пазач; ако само имах време да ти кажа…

Луната изплува иззад облака и освети по-ярко пирена, но нито Леско, нито Петко помръднаха от върха на рида. Петко гледаше надалеч, отвъд края на мерата. Четири мили по-нататък, близо до линията на южния хоризонт, се извисяваше верига от хълмове с височина 750 фута^[4]. На най-високата точка се виждаше как се люлеят брезите в Котингтън Клъмп, от доста по-силен вятър в сравнение с този, който поклащаше пирена.

— Гледай! — каза внезапно Петко. — Това е мястото за нас, Леско. Високи и самотни хълмове, където вятърът и звукът се носят надалеч, а земята е суха като слама в хамбар. Там следва да бъдем и там трябва да отидем.

Леско погледна към далечните замъглени хълмове. Очевидно не можеше и дума да става за идеята да се опитат да стигнат дотам. Най-вероятно щеше да се окаже, че ще успеят най-много да си проправят път сред пирена до някоя тиха ливада или горист рид като тези, с които бяха свикнали. Цяло щастие бе, че Петко не каза това глупаво предложение и пред някой от другите им спътници, още повече че вече имаше достатъчно вълнение и недоволство. Ако само бъдеше убеден да изостави веднага тази идея, не би имало никакви лоши последици, освен ако не бе вече казал нещо и на Съдинката.

— Не, Петко, смятам, че това е много далеч — каза Леско. — Помисли за многото мили с опасности из тях. Положението е, че всички са уплашени и уморени. Имаме нужда скоро да намерим безопасно място и лично аз предпочитам да успеем в нещо, което можем да направим, отколкото да се провалим, опитвайки невъзможното.

Петко не даде знак, че го е чул. Той изглеждаше погълнат в собствените си мисли. А като заприказва пак, като че ли говореше на себе си:

— Има гъста мъгла между хълмовете и нас. Не мога да виждам през нея, но трябва да я прекосим. Или да влезем в нея, така или иначе.

— Мъгла? — учуди се Леско. — Какво искаш да кажеш?

— Въвлечени сме в тайнствена беда и не става дума за елили — прошепна Петко. — Усеща се по-скоро като мъгла. Както ако си заблуден и загубиш пътя си.

Около тях нямаше никаква мъгла. Майската нощ бе ясна и свежа. Леско изчака в мълчание и след малко Петко каза, бавно и монотонно:

— Но ние трябва да продължаваме, докато стигнем хълмовете.

После гласът на Петко затихна и той продължи да говори като насън:

— Докато стигнем хълмовете. Заекът, който се върне през междината, ще си вкара главата в беля. Тази пътека — не е разумно да се изтича по нея. Онази пътека — не е безопасна. Тичането — не е…

Той потрепери силно, ритна един-два пъти и притихна.

Долу в ниското, Голям Перчем като че стигаше до заключението на речта си:

— А сега, вие къртичо-муцунести, мръсни, мързеливи и страхливи овчи кърлежи такива, веднага се махайте от очите ми. Иначе ще… — и той пак престана да се чува.

Леско погледна отново към бледото очертание на хълмовете. После, тъй като Петко помръдна и промърмори нещо до него, той го побутна внимателно с предната си лапа и допря муцуната си в рамото му.

Петко се стресна и попита:

— Какво казах, Леско? Страхувам се, че не мога да си спомня. Исках да ти кажа, че…

— Не се тревожи — отговори Леско. — Нека слезем долу. Време е да кажем на останалите, че ще тръгваме пак. Ако отново имаш такива странни усещания, стой близо до мен. Аз ще се грижа за теб.