Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (26)

23. Киа

С крило, лежащо като повалено знаме

в небето нивга вече няма да лети.

        А в глад и болка само ще живее

в оставащите малко дни.

Той силен е и заради това

        немощ и болка дваж по-тежки са.

И само смърт ще може да смири

Такава дързост в страховитите очи.

Робинсън Джефърс, „Ранени ястреби“

Хората казват: „Никога не вали, има само порои.“ Това не е много уместно, защото често се случва да вали и без порой. В това отношение, заешката поговорка е по-точна. Зайците казват: „Един само облак се чувства самотно.“ И наистина, вярно е, че появата дори на един-единствен облак често предвещава всеобщо заоблачаване. Но каквото и да се казва по този въпрос, една драматична втора възможност да бъде проверена идеята на Леско се появи още на следния ден.

Бе ранна утрин и зайците започваха да силфлеят, качвайки се нагоре в ясната, сива тишина. Въздухът бе още хладен. Навсякъде имаше много роса, а вятърът бе стихнал. Пет-шест диви патици прелетяха отгоре, наредени във формата на бързо движеща се буква V, насочена към някоя далечна цел. Ясно се чу звукът на крилата им, който постепенно отслабваше при отдалечаването им на юг. Тишината се възстанови. С проясняването на утринния сумрак се появиха известно очакване и напрегнатост, както при топенето на снега, който всеки момент ще се хлъзне надолу по някой наклонен покрив. После целият хълм и всичко наоколо — земя и небе, дадоха път на изгрева. Подобно на някой бик, който с леко, но неудържимо движение отърсва главата си от ръцете на навел се над яслата му и безпричинно хванал го за рогата човек, така и слънцето навлезе във видимия свят със своята плавна и гигантска сила. Нищо не прекъсна или засенчи идването му. Без какъвто и да било звук, листата блеснаха и тревата се освети на мили наоколо.

Навън от гората, Голям Перчем и Сребърен Блясък сресваха ушите си, душеха въздуха и подскачаха наоколо, следвайки собствените си сенки върху конската писта. Както се движеха по късо окосената трева и от време на време се спираха да хапнат по нещо, да седнат или да се огледат, стигнаха до малка падинка, с диаметър не повече от три фута^[1]. Но преди да стигне до ръба й, Голям Перчем (който вървеше по-напред) се спря и погледна втренчено към падинката. Макар и да не бе надникнал вътре, усети, че там има някакво живо същество — при това доста голямо. Взирайки се през високата трева, той забеляза извивката на един бял гръб. Каквото и да бе съществото, големината му беше почти колкото неговата. Той изчака известно време напълно неподвижен, но съществото също не помръдваше.

— Кое животно е с бял гръб, Сребърен Блясък? — попита шепнешком Голям Перчем.

Сребърен Блясък се замисли.

— Може би котка?

— Не, тук няма котки.

— Откъде знаеш?

В този миг, те и двамата чуха ниско и глухо съскане откъм падинката. То продължи известно време. После пак настана тишина.

Голям Перчем и Сребърен Блясък имаха високо мнение за себе си. Ако не се брои Зелениката, те бяха единствените останали живи участници в Сендълфордската Аусла и знаеха, че другарите им ги уважават. Битката с плъховете в плевнята не бе шега работа и там те доказаха на какво са способни. Великодушен и честен, Голям Перчем нито за момент не се подразни от куража на Леско в онази нощ, когато той самият бе победен от суеверния си страх. Но мисълта да се върне сега в Медената Пита и да докладва, че е съзрял за момент непознато същество в тревата и не е разбрал какво е то — такова нещо вече не би могъл да преглътне. Той извърна глава и погледна към Сребърен Блясък. Виждайки неговата готовност, погледна за последен път към странния бял гръб и после се насочи право към ръба на падинката. Сребърен Блясък го последва.

Съществото в падинката не бе котка, а птица — голяма птица, дълга почти цял фут^[2]. Никой от тях не бе виждал дотогава подобно пернато създание. Бялата част от гърба, която бяха забелязали през тревата, бе всъщност само на раменете и шията. По-долната част бе светло сива, а с такъв цвят бяха и крилата, които се заостряха в дълги черни краища, преплетени над опашката. Главата бе тъмно кафява, почти черна и така силно контрастираше с бялата шия, че птицата изглеждаше като да има качулка. Единственият тъмночервен крак, който можеха да видят, завършваше с ципесто стъпало и три яки пръста с нокти. Човката, извита накрая леко надолу, бе здрава и остра. Докато я гледаха втренчено, тя се отвори и се показаха червена уста и гърло. Птицата свирепо изсъска и се опита да нанесе удар, но не се помръдна от мястото си.

— Ранен е — каза Голям Перчем.

— Да, така изглежда — отговори Сребърен Блясък. — Но не може да се види къде е раната.

— Внимавай! — извика Голям Перчем. — Ще те стигне!

Сребърен Блясък бе започнал да обикаля падинката и така се бе приближил до главата на птицата. Веднага отскочи назад, тъкмо навреме, за да избегне бърз и стремителен удар с човка.

— Това можеше да ти счупи крака — коментира Голям Перчем.

Гледайки към птицата, двамата седнаха в тревата, защото интуитивно чувстваха, че тя не може да се надигне.

Но когато тя изведнъж нададе силни и дрезгави викове: „Ярк! Ярк! Ярк!“ (страшен звук, особено ако се чуе отблизо, който разкъса утринната тишина и се понесе надалеч по хълма), Голям Перчем и Сребърен Блясък веднага скочиха и побягнаха.

След малко вече достатъчно се бяха овладели, така че да изглеждат сравнително достойно, докато минаваха пред гората и приближаваха рида. Леско излезе да ги посрещне в тревата. Нямаше как да не се забележат ококорените им очи и разширени ноздри.

— Елил? — запита Леско.

— Ами, проклет да съм ако зная — отговори Голям Перчем. — Там има една голяма птица, каквато досега не съм виждал.

— Колко е голяма? Като фазан ли?

— Не чак толкова — призна Голям Перчем, — но е по-голяма от гривяк.

— Тя ли изкрещя?

— Да. Направо ме стресна. Бяхме почти до нея. Но, по някаква причина, не може да се движи.

— Умира ли?

— Не мисля.

— Ще ида да я погледна — каза Леско.

— Свирепа е. Съветвам те да внимаваш.

Голям Перчем и Сребърен Блясък се върнаха с Леско. Тримата приклекнаха извън обсега на птицата и тя ги огледа един по един, остро и отчаяно. Леско заговори на опростения общ език:

— Ти ранен? Ти не можеш лети?

В отговор се чу дрезгаво крякане. И тримата усетиха нещо екзотично в него. Откъдето и да идваше тази птица, явно че това място бе много далеч. Акцентът бе странен и гърлен. Само отделни думи се разбираха:

— Ийдвате убива. Ка! Ка! Вие ийдвате убива. Ярк! Мислите аз свърши — аз не свърши, удари вас много.

Тъмнокафявата глава потрепери насам-натам. После, съвсем неочаквано, птицата започна да забива човката си в земята. Зайците чак сега забелязаха, че тревата пред птицата бе накъсана и набраздена на линии. Известно време птицата продължаваше да мушка земята с човка. После се отказа, повдигна глава и пак ги погледна.

— Струва ми се, че е гладен — каза Леско. — По-добре ще е да го нахраним. Голям Перчем, ще бъдеш ли така добър — иди да донесеш няколко червея или нещо друго такова.

— Ъ-ъ, какво каза, Леско?

— Червеи.

— Аз да изравям червеи?

— Ама не са ли ви учили в Ауслата — добре де, аз ще го направя — каза Леско. — Ти и Сребърен Блясък ме изчакайте тук.

След малко, обаче, Голям Перчем последва Леско до рова и се присъедини към него в ровенето на сухата земя. На хълмовете няма много червеи, а и не бе валяло от няколко дни. Не след дълго Голям Перчем изправи глава:

— Какво ще кажете за скакалци? Листни въшки? Нещо такова?

Намериха няколко изгнили клонки и ги донесоха. Леско внимателно ги побутна към птицата:

— Насекоми.

Птицата веднага надроби клонката на три части и сграбчи няколкото насекоми вътре. Скоро се образува купчинка остатъци в падинката, докато зайците носеха всякакви неща, в които можеше да се намери храна. Голям Перчем откри конски тор на пътеката, изрови няколко червея оттам, преодоля погнусата си и ги донесе един по един. Когато Леско го похвали, той промърмори нещо като: „За пръв път заек да върши такова нещо — и да не вземете да кажете на косовете!“. Най-сетне, след като всички се бяха уморили, птицата спря да се храни и погледна към Леско.

— Свърших да ям. Кво за вас направи?

— Ранен ли си? — попита Леско.

Птицата погледна лукаво:

— Не ранен. Много бия се. Стойте малко време, после си отивайте.

— Ако останеш тук, ще свършиш — каза Леско. — Лошо място. Дойде хомба, дойде керкенез.

— Проклети да са. Много бия се.

— Обзалагам се, че ще го направи — каза Голям Перчем, гледайки с възхищение двуинчовата^[3] човка и дебелата шия.

— Ние не искаме ти свършиш — каза Леско. — Ако останеш тук, свършиш. Ние помогнем може би.

— Чупката!

— Хайде — каза веднага Леско на останалите. — Да го оставим сам.

После се запъти бавно обратно към гората и добави:

— Нека се опита да се пази от керкенезите известно време.

— Ама какво имаш предвид, Леско? — запита Сребърен Блясък. — Това е един див грубиян. Няма как да се сприятелиш с него.

— Може и да излезеш прав — каза Леско. — Но помислете — каква би била ползата за нас от някой синигер или червеношийка? Те не могат да летят надалеч. Нуждаем се от голяма птица.

— Но защо изобщо смяташ, че се нуждаем от птица?

— Ще ви обясня по-късно — каза Леско. — Бих искал Петко и Къпината също да слушат. Нека слезем под земята. Не знам за вас, но на мен ми се дъвчат пелети.

В следобеда Леско организира още работа по изграждането на селището. Медената Пита бе почти завършена — макар и зайците да не са особено методични и никога да не са сигурни, кога дадено нещо е окончателно готово. Околните бърлоги също започнаха да се оформят. Но рано привечер, Леско се запъти отново към падинката. Птицата още бе там. Изглеждаше отслабнала и по-малко нащрек, но все пак щракна с човка при идването на Леско.

— Още тук? — попита Леско. — Ти бил се с ястреб?

— Не бие се — отговори птицата. — Не бие се, но гледъ, гледъ, финаги гледъ. Не й е добре.

— Гладен?

Птицата не отговори.

— Слушай — каза Леско. — Зайците не ядат птици. Зайците ядат трева. Ние ще ти помогнем.

— За какфо пумогнете?

— Няма значение. Ще си в безопасност. Голяма дупка. Също храна.

Птицата се замисли:

— Крака добре. Крило не наред. То лошо.

— Ами, върви тогава.

— Ако ти мен нараниш, аз нараня теб.

Леско се извърна настрани. Птицата пак се обади:

— Далеш ли е?

— Не, не е далеч.

— Идвам тугава.

Изправи се много трудно, залитайки на здравите си, кървавочервени крака. После разтвори крила над тялото си и Леско подскочи заднешком, стреснат от големия им размах. Но веднага ги прибра, с гримаса от болка.

— Крило не наред. Аз идва.

Птицата следваше Леско доста кротко по тревата, но той все пак внимаваше да е извън обсега й. Появата им пред гората предизвика истинска сензация, но Леско прекъсна оживлението с необичайна за него безапелационност:

— Хайде, на работа! — нареди на Глухарчето и Зърнастеца. Тази птица е ранена и ние ще й направим подслон, докато се оправи. Кажете на Голям Перчем да ви обясни къде да й намерите храна. Яде червеи и насекоми. Опитайте също скакалци, паяци, всичко от този род. Крепис! Жълъд! Да, и ти също, Петко — събуди се от твоята унесеност, или каквото има там. Необходима е открита, широка дупка — по-голяма на ширина, отколкото на дълбочина, с равен под, малко по-ниско от нивото на входа. Да е готова преди свечеряване.

— Ама ние цял следобед сме копали, Леско…

— Знам — отговори Леско. — След малко идвам да ви помогна. Просто започнете. Вечерта наближава.

Смаяните зайци му се подчиниха, мърморейки. Авторитетът на Леско бе поставен на сериозно изпитание, което с подкрепата на Голям Перчем бе издържано. Макар и да не знаеше какво Леско има на ум, Голям Перчем бе очарован от силата и куража на птицата и вече бе възприел идеята да й се помогне, без много да се замисля за причината. Той пръв се зае с копаенето, докато Леско започна да обяснява на птицата, доколкото можеше да стори това, как живеят те, какви мерки взимат за защита от враговете си и какъв вид подслон могат да осигурят. Донесената от зайците храна не бе много, но след влизането в гората птицата очевидно се почувства по-сигурна и започна да накуцва насам-натам и да си намира сама храна.

По бухалово време Голям Перчем и помощниците му бяха изкопали нещо като преддверие при входа на една от дупките в гората. Покриха пода с букови клонки и листа. Когато започна да се стъмва, птицата бе вече настанена. Тя още изпитваше подозрение, но явно имаше и силна болка. Очевидно, след като бе изчерпала всички други възможности, бе готова да опита да спаси живота си дори и в заешка дупка. Отвън се виждаше как тъмната й глава се движи тревожно, с втренчените й черни очи. Когато зайците привършиха закъснялото си силфлеене, птицата все още не бе заспала.

Черноглавите чайки са общителни птици. Живеят в колонии, където се хранят, бърборят и бият по цял ден. Усамотението и мълчанието е нещо необичайно за тях. В размножителния сезон отлитат на юг и тогава се случва някоя ранена птица да бъде изоставена. Дивото отношение и подозрителността на чайката се дължаха отчасти на болката и отчасти на отчаянието от факта, че е останала без другари и не може да лети. Но още на следната утрин, естествените й инстинкти да се включи в ято и да общува започнаха да се възвръщат. Събеседник й стана Голям Перчем. Той не даде и дума да се каже, че чайката ще излезе да си търси храна. Още преди ни-Фрит, зайците успяха да й осигурят храна, колкото можеше да изяде. Но Голям Перчем и след това остана при чайката, като не криеше възхищението си. Говори с нея и я слуша в продължение на часове. По време на вечерното хранене се присъедини към Леско и Зелениката близо до мястото, където Синчеца бе разказал историята за Ел-Ахрейра.

— Как се чувства гостенинът ни сега? — попита Леско.

— Много по-добре, струва ми се — отговори Голям Перчем. — Той е много корава натура, да знаете. Като си помисля какъв живот е имал! Не знаете какво пропускате! Бих могъл да седя там и да го слушам по цял ден.

— Как е бил ранен?

— Скочила е котка върху него, в двора на една ферма. Така и не можал да я чуе до последния момент. Скъсала мускул на едното му крило, но явно и той не й е останал длъжен преди да си тръгне — така, че да го запомни. После някак е успял да дойде дотук и е припаднал. Помислете си само — да се бие на равна нога с котка! Това ме кара и мен да се замисля. Защо да не може един заек да противостои на котка? Нека само да предположим, че…

— Но каква е тази птица? — прекъсна го Зелениката.

— Ами, не мога точно да кажа — отговори Голям Перчем. — Но ако го разбирам правилно (а аз не съм сигурен в това), той казва, че идва от място, където има хиляди като него — повече, отколкото можем да си представим. От ятата им цялото небе побелявало, а в размножителния период гнездата им били като листата в гората — така казва той.

— Но къде е това? Аз досега нито една такава птица не съм виждал.

— Ами той казва — заговори Голям Перчем, гледайки Зелениката право в очите, — той казва, че много далеч оттук земята свършва и няма повече земя.

— Е, очевидно земята трябва да свършва някъде. Какво има след това?

— Вода.

— Искаш да кажеш, река?

— Не — възрази Голям Перчем, — не е река. Казва, че има огромно място с вода, което продължава все по-нататък. Не се вижда края й. Няма край. Всъщност има, защото той е бил там. О, не знам вече — трябва да призная, че не разбирам добре това.

— Да не би да ти е казал, че е напуснал света и после пак се е върнал? Това не ми прилича на истина.

— Не знам — каза Голям Перчем. — Но съм сигурен, че не лъже. Тази вода, както изглежда, се движи през цялото време и се разбива срещу земята. Сега той не може да чува този звук и това му липсва. Точно такова е името му — Киа. То значи звука, който издава водата, като се разбива в брега.

И двамата му събеседници бяха впечатлени.

— Ами защо тогава е тук? — попита Леско.

— Не би трябвало да е тук. Трябвало е да отлети за онова място на Голямата Вода преди много време, за размножаването. Изглежда, че много от тях през зимата се отдалечават оттам, защото е студено и диво. После през лятото пак се връщат. Но тази пролет е бил ранен вече веднъж. Не било нещо сериозно, но го е задържало тук. Известно време се навъртал около едни гнезда на врани. После се пооправил и ги напуснал и се бил запътил към целта си, когато се спрял за малко в двора на фермата и срещнал тази гнусна котка.

— Така че, щом се поправи, ще продължи нататък? — попита Леско.

— Да.

— Значи сме си загубили времето.

— Но защо, Леско, какво имаш предвид?

— Иди да извикаш Къпината и Петко, а най-добре също и Сребърен Блясък. Като се съберем, ще ви обясня.

Тишината на вечерното силфлеене, когато западното слънце грее точно откъм хребета, сенките на туфите трева стават двойно по-дълги от самата трева и прохладният въздух носи аромата на мащерка и шипка — всичко това зайците започваха постепенно да харесват — повече дори и от вечерите в Сендълфордските ливади. Макар и да не можеха да знаят това, фактически хълмовете бяха станали по-усамотени, в сравнение с това, което са били в течение на векове. Сега вече нямаше овце, а селяните от Кингсклир и Сидмънтън нямаха вече поводи да вървят из хълмовете, било по работа или за удоволствие. В Сендълфордските поля зайците виждаха хора почти всеки ден. А тук, откакто бяха дошли, видяха само един човек — и то на кон. Оглеждайки малката групичка, която се събираше на тревата, Леско забеляза, че всички — дори и Зелениката, изглеждаха сега по-здрави, с по-загладена козина и в по-добра форма, в сравнение с деня на пристигането им. Каквото и да имаше да им се случва занапред, той усещаше, че засега не е излъгал надеждите им.

— Тук живеем добре — започна Леско, — или поне така на мен ми се струва. Със сигурност вече не сме група хлесили. Но все пак, има нещо, което ме тревожи. Всъщност дори съм учуден, че точно аз повдигам този въпрос. Ако не успеем да намерим решение, нашето селище е обречено, въпреки всичките ни постижения.

— Защо, какъв е проблемът, Леско? — запита Голям Перчем.

— Помниш ли Нилдро-хаин? — запита Леско.

— Тя спря да тича. Горкият Ягода.

— Знам. Искам да кажа, че нямаме зайки — нито една. Щом няма зайки, няма и малки зайчета, и след няколко години няма да има и заешко селище.

Сигурно изглежда невероятно, че зайците досега не се бяха замислили по такъв жизненоважен въпрос. Но и хората са правили същата грешка неведнъж — пренебрегвали са целия този въпрос, или пък са се доверявали на късмета си и на военното щастие. Зайците живеят в близост до смъртта и ако смъртната заплаха се приближи повече от обичайното, мисълта за оцеляване не оставя място за нищо друго. Но сега, на светлината на залязващото слънце, всред гостоприемния и пуст хълм, при наличието на добра бърлога и с превръщаща се в пелети трева в стомаха, Леско осъзна, че копнее за зайка. Останалите запазиха мълчание, но той усети, че думите му са ги впечатлили.

Зайците пасяха трева или се грееха на слънце. Една чучулига изхвръкна, цвърчейки, в ярко осветеното небе, извиси се, запя, бавно се спусна надолу, приземи се с полегат страничен полет с разперени крила, пробягвайки накрая няколко крачки с щръкнала опашка. Най-после се обади Къпината:

— И какво да правим тогава? Да тръгнем пак на път?

— Не, надявам се — отговори Леско. — Зависи от много неща. Моето предложение е да вземем няколко зайки и да ги докараме тук.

— Откъде да ги вземем?

— От друго заешко селище.

— Но има ли такова тук на хълмовете? Как ще го открием. Вятърът не ни донася и следа дори от заешка миризма.

— Ще ви кажа как — обади се отново Леско. — Птицата. Птицата ще отиде да потърси.

— Леско-Ра — възкликна Къпината, — това е чудесна идея! Тази птица за един ден може да открие повече работи, отколкото ние за хиляда! Но сигурен ли си, че ще можем да я убедим да го направи? Предполагам, че щом се оправи, тя просто ще отлети и ще ни изостави?

— Не мога да кажа — отговори Леско. — Всичко, което можем да направим, е да я храним и да се надяваме на най-доброто. Но Голям Перчем, след като така добре се разбираш с птицата, защо не опиташ да й обясниш колко важно е това за нас. Тя трябва само да прелети над хълмовете и после да ни каже какво е видяла.

— Оставете това на мен — каза Голям Перчем. — Мисля, че знам как да постъпя.

Лесковата тревога и причината за нея скоро станаха известни на всички зайци и те до един осъзнаха каква трудност се е изпречила пред тях. Нямаше нищо изненадващо в думите му. Просто той бе този — както подобава на един Главен Заек — чрез когото се бе проявило едно силно чувство, съществувало дотогава в скрит вид в цялата им групичка. Но планът му да използва чайката развълнува всички и бе възприет като нещо много умно, каквото дори Къпината не би могъл да измисли. Признателността е качество на всички зайци — дори е нещо като тяхна втора природа. Но мисълта да бъде използвана птица, при това толкова странна и дива птица, ги убеди, че ако Леско наистина успее, значи е умен като самия Ел-Ахрейра.

В следващите няколко дни, храненето на Киа им костваше доста усилия. Жълъда и Съдинката, горди че са най-добрите търсачи на насекоми в селището, донесоха огромни количества бръмбари и скакалци. Отначало основният проблем на Киа бе липсата на вода. Той доста страдаше от жажда и бе стигнал до положението да разкъсва стъблата на високите треви, за да търси влага. Но през третата му нощ в селището валя много и за период от три-четири часа се образуваха локви по пътеката. Времето стана по-бурно, както често се случва в Хемпшир по коситба. Силни южни ветрове накланяха тревата до хоризонтално положение по цели дни и й придаваха дамасково-сребрист цвят. Големите букови клони малко се движеха, но издаваха силни звуци. Вятърът донасяше и дъждовни вихрушки. Тази промяна във времето направи Киа по-неспокоен. Той започна доста да се разхожда наоколо, гледаше летящите облаци и захапваше веднага всяка донесена му от зайците храна. Търсенето на храна бе станало по-трудно, защото след дъжда насекомите се бяха изпокрили дълбоко в тревата и трябваше оттам да бъдат изчоплени.

Един следобед, Леско, който сега споделяше бърлога с Петко — както едно време, бе събуден от Голям Перчем с известието, че Киа иска нещо да му каже. Той се отправи към преддверието на Киа, без изобщо да излиза над земята. Първото нещо, което забеляза бе, че перушината по главата на чайката бе започнала да се сменя и да побелява, но все пак оставаше по едно тъмнокафяво петно под очите. Леско го приветства и бе приятно изненадан да получи отговор на заешки език — малко накъсан и неправилен, разбира се. Очевидно Киа бе приготвил кратко изказване.

— Гу’син Еско, тия зайци работили многу — каза Киа, — и аз няма свърши сега. Скоро аз бъда добре.

— Това е добра новина — отговори Леско, — много ми е драго.

Тук Киа премина пак към опростения език на храсталаците и горите:

— Гу’син Гулям Першем, той многу добро момше.

— Да, така е.

— Той казал, вие няма майки. Без майки край. Многу лошо за вас.

— Да, вярно е. Не знаем какво да правим. Никъде няма майки.

— Слушай. Аз има гулям, хубав план. Аз сега вече добре. Крило по-добре. Вятър свърши, тугава лети. Лети за вас. Намери много майки, каше каде са, а?

— Ама това е чудесна идея, Киа! Колко умно си се сетил! Ти си много добра птица.

— Майки за мен свършили таз гудина. Многу късно. Всички майки снасят сега. Яйца идват.

— Съжалявам.

— Друк път взема майка. Сега летя за вас.

— Ще направим всичко възможно да ти помогнем.

На следния ден вятърът позатихна и Киа направи един-два къси полета. Но едва след като изминаха още три дни, той се почувства готов да тръгне и да започне търсенето. Бе прекрасна юнска утрин. Той тъкмо се хранеше с няколко малки охлюва с бели черупки, намерени във влажната трева, когато изведнъж се обърна към Голям Перчем и му каза:

— Сега аз полети за вас.

После разпери крила. Двуфутовият^[4] размах на крилата се изви като дъга над Голям Перчем, който стоеше напълно неподвижен, докато Киа размаха белите си пера над главата му, в израз на церемониално сбогуване. Снишавайки ушите си заради течението, Голям Перчем втренчено гледаше как Киа се издига във въздуха, доста тежко отначало. Тялото му, толкова дълго и грациозно на земята, сега изглеждаше като дебел и доста късичък цилиндър, пред който изпъкваше червената му човка, между двете кръгли и черни очи. Известно време той с усилие се крепеше във въздуха, като тялото му се надигаше и спускаше между крилете. После започна да се издига нагоре, плъзна се странично над тревата и изчезна на север, отвъд хребета. Голям Перчем се върна в горичката с новината, че Киа е отлетял.

Чайката не се появи няколко дни — по-дълго, отколкото зайците бяха очаквали. Леско не можа да се сдържи и започна да се съмнява, дали Киа наистина ще се върне. Той добре разбираше, че и Киа като тях е обхванат от подтика за размножаване и си помисли, че е доста вероятно в крайна сметка той да отлети към Голямата Вода и към шумните, препълнени с птици колонии, за които с толкова чувство бе разказал на Голям Перчем. Доколкото можеше Леско се опита да скрие тази тревога, но един ден, когато бяха останали сами с Петко, все пак го запита дали мисли, че Киа ще се върне.

— Ще се върне — отговори Петко без колебание.

— И какви новини ще донесе?

— Как бих могъл да кажа? — отговори Петко.

Но по-късно, след като бяха слезли под земята, мълчаливи и сънливи, Петко изведнъж проговори:

— Дарбите на Ел-Ахрейра. Хитрост. Голяма опасност. И благословение за селището.

Леско го попита какво иска да каже, но Петко не помнеше какво е говорил и не можа да каже нищо повече.

Голям Перчем прекарваше по-голямата част от дните в наблюдение — гледаше дали Киа ще се върне. Бе станал начумерен и рязък. Веднъж дори, когато Синчеца изкоментира, че козината по главата на Гу’син Гулям Першем започва да се подменя и да изсветлява, от симпатия към отсъстващия приятел, той дори отново изпадна за момент в своето фелдфебелско настроение и го наруга два пъти насред Медената Пита, така че трябваше Зелениката да се намеси, за да спаси своя верен шегобиец от по-нататъшни неприятности.

Бе в късния следобед на един от следващите дни — с лек северен ветрец и аромат на сено, носещ се откъм Сидмънтънските поля, когато Голям Перчем се втурна фучейки в Медената Пита и съобщи, че Киа се е завърнал. Леско скри вълнението си и каза на всички да стоят настрана, докато той отиде да говори с него сам. Като се замисли, обаче, реши да вземе Петко и Голям Перчем със себе си.

Тримата намериха Киа в преддверието му. Бе пълно с изпражнения, разхвърляно и миришеше на лошо. Зайците не отделят изпражнения под земята, затова Леско винаги се дразнеше от навика на Киа да замърсява собственото си гнездо. Но сега, заради нетърпението му да научи новините, миризмата на птичи тор му се стори дори приятна.

— Драго ми е да те видя пак, Киа — поздрави Леско. — Уморен ли си?

— Крилото още се уморява. Летя малку, спирам малку, всишку върви добре.

— Гладен ли си? Да ти донесем ли насекоми?

— Добре. Добре. Добри момшета. Многу бръмбари.

(За Киа всички насекоми бяха бръмбари.)

Ясно бе, че му е домъчняло за грижите им и бе готов да се наслаждава на завръщането си. Макар и да не се нуждаеше вече от носене на храна в преддверието, той явно смяташе, че заслужава това. Голям Перчем отиде да намери своите търсачи и Киа им създаде работа чак до залез-слънце. Най-сетне погледна намръщено към Петко и го попита:

— Е, Гу’син Дребосък, ти знаеш къкво аз донесъл, а?

— Представа нямам — отговори съвсем кратко Петко.

— Тугава аз каже. Целия този гулям хълм, аз обикалял го, оттук, оттам, къдету слънце изгрява, къдету слънце залязва. Но зайци няма. Нищо, нищо няма.

Киа замълча. Леско погледна към Петко с опасение.

— Тугава аз отива надолу, отива надолу в низината. Там ферма с гулеми дървета наоколо. Вие знаете нея?

— Не, не я знаем. Но продължавай да разказваш.

— Аз покаша. Не е далеше. Вие видите я. Там има зайци. Има зайци, шивеят в кутия. Шивеят с хората. Вие знаете това?

— Живеят с хората? Така ли каза — живеят с хората?

— Да, да — шивеят с хората. В барака. Зайци шивеят в кутия в барака. Хора дунасят храна. Вие знаете това?

— Знам, че има такива случаи — каза Леско. — Чувал съм за това. Много добре, Киа. Информацията ти е много изчерпателна. Но не е много радостна, нали?

— Аз мисля — има майки. В гуляма кутия. Но иначе няма зайци — нито в полята, нито в горите. Няма зайци. Или поне аз не ги виждам.

— Е, това не звучи обнадеждаващо.

— Шакай. Аз каша още. Сега вие шуете. Аз отива лети на друга страна, къдету е слънцето по средата на деня. Нали знаете — в тази посока е Гуляма Вода.

— Можа ли да стигнеш до Голямата Вода? — запита Голям Перчем.

— Не, не, не шак толкоз далеш. Но в тази посока има река, знаете ли я?

— Не, не сме били толкоз далеч.

— Има река — повтори Киа. — И там има заешки град.

— Отвъд реката ли е?

— Не, не. Вие вървите в тая посока, има гулеми полета по целия път. После след много път идва заешкия град, много гулям. И после има шелезен път и после река.

— Железен път? — попита Петко.

— Да, да, шелезен път. Вие не виждали — шелезен път? Хора правят го.

Говорът на Киа бе толкова странен и объркан, че най-често зайците не бяха сигурни, какво точно иска да каже. Думите от опростения общ език, които сега бе използвал за да каже „железен“ и „път“ (които са добре познати на чайките), бяха съвсем непознати за зайците. Киа бързо ставаше нетърпелив и сега те много ясно чувстваха, че са в неравностойно положение, защото той явно познаваше един много по-широк свят от техния. Леско бързо обмисляше казаното. Две неща бяха ясни. Киа очевидно бе открил голямо заешко селище някъде на юг — и каквото и да беше тоя железен път, селището беше отсам него и отсам реката. Ако правилно бе разбрал, изглеждаше, че железният път и реката могат да бъдат игнорирани от гледна точка на техните цели.

— Киа — каза Леско, — аз искам да съм сигурен. Можем ли да стигнем до заешкия град, без да се занимаваме нито с железния път, нито с реката?

— Да, да. Вие не отива до шелезен път. Заешкия град е в храстите сред гулеми пусти поля. Многу майки.

— За колко време можем да стигнем оттук до… до заешкия град?

— Аз мисля два дни. Дълъг път е.

— Браво, Киа! Направил си всичко, на което се надявахме. Сега си почини. Ще ти донесем колкото храна искаш.

— Сега спи. Утре многу бръмбари — да, да.

Зайците се върнаха обратно в Медената Пита. Леско преразказа донесените от Киа новини и започна една дълго, объркано и накъсано обсъждане. Това бе техният начин за достигане до заключение. Фактът, че има заешко селище на два-три дни път в южна посока проблесна и се залюля в мисълта им, подобно на монета, падаща надолу в дълбока вода, която се движи в различни посоки, изчезва, пак се появява, но непрекъснато отива към твърдото дъно. Леско остави говоренето да продължи докато в групата имаше желание за това, а после всички се разпръснаха и заспаха.

На следната утрин всички продължиха да действат и живеят по обичайния начин — хранене на Киа и на тях самите, игра, копаене. Но през всичкото това време, точно като постепенно наедряваща капка вода, която в крайна сметка пада от клончето, идеята какво следва да направят се изясняваше и получаваше единодушна подкрепа. На по-следващия ден, Леско получи много ясно указание за това. Така се случи, че моментът за говоренето дойде, когато той бе заедно с Петко и още трима или четирима от приятелите си на рида при изгрев-слънце. Нямаше нужда да се свиква общо събрание. Нещата бяха вече установени. Когато думите му щяха да достигнат и до отсъстващите, те щяха да приемат казаното от него, макар и изобщо да не са го чули лично.

— Това селище, дето Киа го е намерил — започна Леско. — Той каза, че е доста голямо.

— Значи не можем да го превземем със сила — обади се Голям Перчем.

— Но аз не бих искал да ида да се присъединя към него. Какво ще кажете?

— И да напуснем тукашното селище? — отговори Глухарчето. — След всичкия труд, който положихме? Освен това, струва ми се, че няма да се чувстваме много комфортно там. Не, сигурен съм, че никой от нас не иска този вариант.

— Нашето желание е да вземем няколко зайки и да ги докараме обратно тук — каза Леско. — Дали това ще е проблем, как мислите?

— Струва ми се, че не — отговори Зелениката. — Големите селища обикновено са пренаселени и за някои зайци няма достатъчно храна. Младите зайки стават напрегнати и нервни и поради това някои от тях нямат зайчета. Или по-точно, зайчетата започват да растат в тях и после отново се стопяват в телата им. Нали знаете това?

— Аз не знаех — каза Ягодата.

— То е защото вашето селище никога не е било пренаселено. Но нашето селище — селището на Триара, бе пренаселено преди една-две години и много от младите зайки реабсорбираха своите малки, преди още да се родят. Преди много години Триара ми разправи, че Ел-Ахрейра бил сключил сделка с Фрит. Фрит му обещал, че няма да се появяват мъртвородени или нежелани зайчета. Ако шансовете им за приличен живот са малки, привилегия на зайката е да ги поеме обратно в тялото си, още преди да се родят.

— Да, помня тази история за сделката — каза Леско. — Значи мислиш, че може да има недоволни зайки? Това дава известна надежда. Както разбирам, стигнахме до заключението, че трябва да изпратим експедиция до това селище и че има добра вероятност да постигнем успех без бой. Искате ли всички да отидем?

— Бих казал не — обади се Къпината. — Това са два или три дни път. И всички ще сме в опасност — както на отиване, така и на връщане. По-безопасно би било за три-четири заека, отколкото за храир. Три-четири заека биха пътували по-бързо, а и по-малко ще бият на очи. Също така, тамошният Главен Заек сигурно би имал по-малко възражения срещу малко на брой странници, идващи с учтива молба.

— Сигурен съм, че това е така — каза Леско. Ще изпратим четири зайци и те ще обяснят как сме попаднали в такава трудност и ще помолят да им се разреши да убедят няколко зайки да дойдат тук с тях. Не смятам, че който и да е Главен Заек би възразил срещу това. Чудя се, кои от нас са най-подходящи за експедицията?

— Леско-Ра, ти не трябва да отиваш — каза Глухарчето. — Ти си необходим тук и не искаме да те излагаме на риск. Всички са съгласни с това.

Леско вече бе наясно, че нямаше да му разрешат да води пратеничеството. Това бе разочарование за него, но все пак разбираше, че са прави. Другото селище не би уважавало Главен Заек, който сам си служи за пратеник. Също така, той не бе особено впечатляващ с външния си вид или като оратор. Това бе работа за някой друг.

— Добре — каза Леско. — Знаех си, че няма да ми разрешите аз да отида. Тъй или иначе, не съм подходящ — Зелениката е по-подходящ. Той знае всичко необходимо за движение на открито и ще може да говори добре, като отиде там.

Никой не възрази на това предложение. Зелениката бе очевидният избор за водач на пратеничеството, но подборът на неговите спътници не бе така лесна задача. Всеки бе готов да тръгне, но целта бе толкова значима, че в крайна сметка те обсъдиха всички зайци един по един — кои могат да оцелеят през дългото пътуване, да пристигнат в добра форма и да се представят добре в чуждото селище. Голям Перчем, отхвърлен заради съмнение дали няма да се скара с някого в непозната среда, отначало много се намръщи, но после се успокои при мисълта, че така ще може да продължи да се грижи за Киа. Зелениката искаше да вземе със себе си Синчеца, но Къпината веднага изтъкна възражението, че една смешна шега по адрес на тамошния Главен Заек би могла да провали всичко. В крайна сметка избраха Сребърен Блясък, Зърнастеца и Ягодата. Ягодата почти нищо не каза, но очевидно бе много доволен. Той толкова се бе старал да докаже, че не е страхливец, и сега имаше удовлетворението да види, че струва нещо в очите на новите си приятели.

Тръгнаха рано сутрин, в сумрака. Киа обеща да тръгне по-късно след тях, за да провери дали се движат в правилна посока и да донесе вести — докъде са стигнали. Леско и Голям Перчем ги придружиха до южния край на горичката и ги гледаха как се отдалечават, насочвайки се на запад от далечната ферма. Зелениката изглеждаше сигурен в себе си, а тримата му спътници също бяха с дръзновено настроение. Скоро те се загубиха от погледа всред високата трева и Леско и Голям Перчем се върнаха обратно в гората.

— Е, направихме всичко, което можахме — каза Леско. — Останалото вече зависи от тях и от Ел-Ахрейра. Но сигурно всичко ще се уреди.

— Без съмнение — каза Голям Перчем. — Да се надяваме, че скоро ще се върнат. С нетърпение очаквам да имам хубава зайка и поколение от малки зайчета в бърлогата си. Многобройни малки Перчемчета, Леско! Помисли си за това и трепери!