Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (45)

42. Новини по залез-слънце

— А ти уверен ли си, че можеш да докажеш, че това действие е несправедливо и омразно на боговете?

— Да, Сократе. Ако изобщо съдиите ме изслушат, какво казвам.

Платон, Евтифрон — „За набожността“

Като стигна до края на историята си, Глухарчето се сети, че трябва да смени Жълъда като часови. Постът бе малко по-настрани, при източния ъгъл на горичката. Леско искаше да види как Чемшира и Великденчето напредват с изкопаването на една дупка и затова тръгна заедно с Глухарчето, покрай долния край на ската. Тъкмо се готвеше да влезе в дупката, Когато забеляза, че някакво малко същество тича наоколо в тревата. Беше мишокът, когото преди време бе спасил от един керкенез. Доволен, че го вижда жив и здрав, Леско се върна обратно, за да поговори с него. Мишокът го позна, седна и започна да мие лицето си с предните си лапи и бързо да бърбори.

— Сега хубав дни, горещ дни. Ти харесваш? Много ядене ъ, не е проблем да си на топло ъ. Долу при ъ подножие ъ хълм ъ има жътва. Аз отива ъ за зрънца ъ, но много ъ път. Аз мисля ъ, ти си отишъл ъ, но не се забавил много ъ да се ъ върнеш, да?

— Да — каза Леско. — Много от нас заминахме, но намерихме, каквото търсехме и сега се върнахме завинаги.

— Това ъ добре. Има много зайци ъ сега, поддържат ъ тревата ъ къса.

— Какво го интересува този мишок дали тревата е къса? — възкликна Голям Перчем, който заедно с Черния Аварин се хранеше наблизо. — Той не яде трева.

— Това добре ъ за ходене ъ наоколо, разбираш ли? — каза фамилиарно мишокът, при което Голям Перчем чак си разклати ушите от възмущение. — Тичаш можеш ъ дълго и бързо — но няма семенца в ъ къса ъ трева. Сега има заешко селище ъ тук и сега ъ днес ъ нови зайци ъ идват, скоро ъ още едно ъ заешко селище ъ има. Нови ъ зайци ъ твои приятели ъ също?

— Да, да, всички са приятели — отговори нетърпеливо Голям Перчем и се обърна. — Искам нещо да ти кажа, Леско, за новородените зайчета, когато станат готови да се качват над земята.

Леско, обаче, бе застинал на място и не сваляше поглед от мишока.

— Чакай малко, Голям Перчем — каза той. — Какво каза, мишок, за друго заешко селище? Къде ще има друго заешко селище? Мишокът бе изненадан:

— Ти не ъ знаеш? Не са ъ твои приятели?

— Нищо не знам, докато не ми кажеш. Какво искаше да кажеш за някакви нови зайци и скорошно ново заешко селище?

Тонът на Леско стана припрян и настоятелен. Мишокът се уплаши и по обичая на своя род започна да говори това, което мислеше, че ще е приятно на зайците:

— Може би няма ъ селище. Има ъ много ъ добри зайци тук, всички ъ мои приятели. Няма ъ други ъ зайци. Няма ъ нужда от други зайци.

— Но какви други зайци? — настоя Леско.

— Не, сър, не, сър, не други зайци, няма ъ скоро ъ отидат си зайци, всички стоят тук, те мои приятели, ъ спасили ми ъ живота, тогава как мога аз ъ ако тя ме накарала? — каза мишокът с разтреперан глас.

Леско обмисли чутото, но не можа нищо да разбере.

— О, хайде идвай де, Леско — подкани го Голям Перчем. — Остави горкото животинче на мира. Искам да ти говоря нещо.

Леско не му обърна внимание. Приближи се до мишока, наведе глава и му каза тихо, но твърдо:

— Ти често си казвал, че си ни приятел. Ако е така, кажи ми, без да се страхуваш, какво знаеш за идването на други зайци.

Мишокът изглеждаше объркан, но после каза:

— Аз не ъ видял други зайци, но ъ моят брат, той казал, че една жълта овесянка казала, че има ъ нови зайци, много, много зайци, ъ дошли при клисурата от страната на сутрешното слънце. Може това са само глупости. Аз кажа ти нещо грешно, ти не харесваш ъ мишки вече, не бъдеш приятел вече.

— Не се безпокой, всичко е наред — каза Леско. — Само ми кажи пак. Птицата къде е казала, че били новите зайци?

— Тя ъ казала те ъ току-що дошли от посоката на сутрешното слънце. Аз не ъ видял.

— Добър мишок — каза Леско. — Много ни помогна.

После се обърна към другите и попита:

— Как разбираш това, Голям Перчем?

— Ами не е нещо важно. Клюки из храсталаците. Тези малки същества са способни всичко да кажат и после да го променят по пет пъти на ден. Попитай го пак по фу Инлѐ — ще ти каже нещо друго.

— Ако си прав, значи аз греша и можем да забравим за случая — каза Леско. — Но искам да проверя как точно стоят нещата. Някой трябва да иде да види. Аз самият бих отишъл, но ми липсва скорост с този ранен крак.

— Е, що не го оставиш за довечера — предложи Голям Перчем. — Ние можем да…

— Някой трябва да иде и да види — повтори Леско твърдо. — При това някой опитен в патрулирането. Черен Аварин, би ли извикал Зелениката да дойде тук?

— Аз, впрочем, съм тук — каза Зелениката, който бе дошъл откъм горната част на ската докато Леско говореше. — Какъв е проблемът, Леско-Ра?

— Има слухове, че са дошли непознати зайци, откъм страната на сутрешното слънце — отговори Леско. — Искам да науча нещо повече за това. Бихте ли могли двамата с Черния Аварин да изтичате натам, да кажем до върха на клисурата, и да разберете какво става?

— Да, разбира се, Леско-Ра — каза Зелениката. — Ако действително там има други зайци, най-добре ще е да ги доведем тук, нали? Имаме нужда от още зайци в селището.

— Зависи кои са. Точно това искам да разбера. Най-добре веднага да тръгвате, Зеленика. Някак си съм тревожен, че не знам какво става.

Зелениката и Черният Аварин тъкмо се бяха затичали, когато и Великденчето се появи над земята. Той имаше развълнуван и тържествуващ вид и така веднага привлече вниманието на всички. Приклекна срещу Леско и го погледна мълчаливо, за да постигне по-голяма тържественост.

— Завършил си новата дупка? — попита Леско.

— Остави дупката сега — отговори Великденчето. — Не се качих да кажа това. Детелина роди. Всичките дечица са хубави и здрави. Тя каза, че са три момчета и три момичета.

— Най-добре да се качиш горе на буковото дърво и да изпееш всичко това — зарадва се Леско. — Нека всички разберат! Но им кажи също да не слизат при нея да я безпокоят.

— Не вярвам някой да я обезпокои — учуди се Голям Перчем. — Кой би искал да види малко зайче — сляпо, глухо и без козина?

— Може някои от зайките да поискат да ги видят — отговори Леско. — Те се вълнуват в такива случаи, нали разбираш. Но не бихме искали Детелина да се ядоса и да ги ухапе или да направи някаква друга пакост.

— Като че ли най-после пак ще заживеем нормално, а? — каза Голям Перчем, щом тръгнаха покрай ската да се прибират. — Какво невероятно лято само бе това! Каква — каква страхотна лудория!

Аз продължавам да сънувам, че съм в Ефрафа, нали разбираш; но предполагам, че ще ми мине. Но има и нещо важно, което научих там — колко ценно е да може едно селище да е добре скрито. Като започне селището ни да нараства, Леско, би трябвало да се погрижим за това. Но ще го направим по по-добър начин, в сравнение с Ефрафа. Щом достигнем подходящата големина, би могло да насърчим някои зайци да напуснат.

— Само че ти най-добре ще е да си останеш тук — каза Леско. — Иначе ще накарам Киа да те хване за козината и да те доведе обратно. На теб разчитам да създадеш истински добра Аусла.

— Това наистина е нещо, което трябва да се планира — каза Голям Перчем. — Би могло, например, да заведа двама младежи до фермата, да прогонят котките от хамбара — ей така, просто да усетят нещата. Е, и до такива грижи ще стигнем. Ама тази трева е суха като конски косми, закачени за бодлива тел, нали? Какво ще кажеш да слезем долу до полето — само ти, аз и Петко? Там жънат и може да си намерим добри придобивки. Вероятно после ще запалят полето, но още е рано за това.

— Не, трябва да изчакаме малко — каза Леско. — Искам да чуя какво ще кажат Зелениката и Черният Аварин, като се върнат.

— Това няма много да те забави — забеляза Голям Перчем. — Ето ги, вече се задават, освен ако не греша нещо. И тичат направо по открита пътека, при това! Хич не се стараят да се крият, нали? И колко бързат само!

— Нещо не е наред — каза Леско, като гледаше приближаващите се зайци.

Зелениката и Черният Аварин дотичаха до сенките на горичката с максимална скорост, все едно че някой ги преследваше. Наблюдателите очакваха те да забавят бягането си като се приближат, но те продължиха да бързат право напред, все едно че искат да се скрият веднага в дупките. В последния момент Зелениката се спря, огледа се и тропна два пъти с крак. Черният Аварин изчезна в най-близката дупка. Като чуха тропането, всички зайци над земята се втурнаха да се скрият.

— Чакайте малко — обади се Леско, пробивайки си път покрай Съдинката и Крепис, които се появиха сред тревата. — Зеленика, защо е тази тревога? Кажи нещо, вместо само да ни плашиш. Какво се случи?

— Бързо запушвайте дупките — задъхано каза Зелениката. — Всички да слязат под земята! Няма и секунда за губене.

Очите му бяха побелели, а на устата му се появи пяна.

— Хора ли са дошли, или какво? Оттук нищо не се вижда, чува или помирисва. Хайде, кажи ни спокойно какво става, вместо само да бърбориш.

Но ще трябва да побързаме — обясни Зелениката. — Онази клисура там е пълна със зайци от Ефрафа.

— От Ефрафа? Искаш да кажеш, бегълци?

— Не — отговори Зелениката. — Не са бегълци. Кемпиън е там.

Ние попаднахме точно на него и още трима-четирима, които Черният Аварин позна. Струва ми се, че и самият Ранилист е там. Те са дошли за нас — изобщо не се съмнявайте в това.

— Сигурен ли си, че не е само патрул?

— Сигурен съм — каза Зелениката. — Усетихме миризмата им.

А ги и чухме също — там долу, в клисурата. Учудихме се, какво търсят там толкова много зайци и тъкмо слизахме да проверим, когато изведнъж се изпречихме лице срещу лице с Кемпиън. Ние го погледнахме и той ни погледна и тогава съобразих какво значи всичко това, обърнахме се и побягнахме. Той не ни последва — вероятно не е имал заповед. Но колко време ще им е необходимо, за да дойдат дотук?

Черният Аварин излезе пак над земята, водейки със себе си Сребърен Блясък и Къпината.

— Трябва да напуснем веднага, сър — каза той на Леско. — Може да избягаме доста надалеч, преди те да дойдат.

Леско се огледа и каза:

— Всеки, който иска да бяга, е свободен да го направи. Но аз лично не смятам да бягам. Ние сами изградихме това селище и само Фрит знае колко сме изстрадали, за да успеем. Нямам намерение сега да го напускам.

— Нито пък аз — обади се Голям Перчем. — Ако ми предстои да ида при Черния Заек, сигурно ще поведа и един-двама ефрафци със себе си.

Последва кратко мълчание.

— Зелениката е прав, че трябва да запушим дупките — продължи Леско. — Това е най-доброто, което можем да сторим. Запълваме дупките здраво и изчерпателно. Тогава те ще трябва да ни изкопаят. Селището е дълбоко. Разположено е под скат, навсякъде има дървесни корени, чак до върха. Колко дълго ще могат всички онези зайци да стоят тук на открито, без да привлекат елили? В крайна сметка, ще се откажат.

— Ама вие не познавате тези ефрафци — възрази Черния Аварин. — Майка ми е разказвала какво се е случило със селището при горичката Нътли. По-добре ще е да тръгнем да бягаме още сега.

— Ами добре, тръгвай — каза Леско. — Аз не те спирам. Но аз няма да напусна това селище. То е моят дом.

Той погледна към вече бременната Хайзънтлей, която бе седнала на изхода на най-близката дупка и слушаше разговора.

— Колко далеч мислиш, че тя ще успее да избяга? Ами Детелина — нея да я изоставим ли?

— Разбира се, че трябва да останем — каза Ягодата. — Вярвам, че Ел-Ахрейра ще ни спаси от този Ранилист, а ако не ни спаси, аз обратно в Ефрафа нямам намерение да се връщам — това мога да ви кажа.

— Запълвайте дупките — нареди Леско.

Докато слънцето залязваше, всички зайци започнаха да ровят в подземните ходове. Почвата бе изсъхнала заради горещините. Не бе лесно да се започне, а когато най-после пръстта поддаваше, тя се ронеше като пясък и не бе подходяща за запушване на дупките. Къпината се сети, че могат да работят отвътре навън, откъм самата Медена Пита. Започнаха да ровят покрива на подземните ходове, водещи до голямата зала за срещи и да блокират дупките, като ги зариват с подземните стени. Само един ход, водещ нагоре към гората, бе оставен свободен — за влизане и излизане. Той водеше точно към бившето жилище на Киа и преддверието при изхода бе все още цялото покрито с гуано. Като мина покрай това място, Леско се сети за нещо — Ранилист все още не знаеше, че Киа ги е напуснал. Затова изкопа каквото можа от остатъците и ги разпръсна навсякъде. После, докато долу продължаваше усилената работа, той се настани на върха на ската и се загледа към смрачаващия се източен хоризонт.

Мислите му бяха много тъжни. Всъщност, бяха дори отчаяни. Макар и да бе говорил така решително пред другите, той добре разбираше колко малка е вероятността да успее да спаси селището от ефрафците. Те си знаеха работата. Без съмнение, имаха свои способи за нахлуване в затворено селище. Шансът да бъдат разпръснати от елили бе много малък. Повечето представители на Хилядата ловят зайци за храна. Една белка или лисица, например, може да хване някой заек, но после би подновила лова чак като огладнее пак. А ефрафците бяха свикнали с такива загуби. Освен ако не бъдеше убит самия генерал Ранилист, те щяха да стоят тук, докато си свършат работата. Нищо друго не можеше да ги спре, освен някоя непредвидена катастрофа.

А какво би станало, ако той самият отиде и говори с Ранилист? Дали все пак нямаше някаква възможност да го вразуми? Каквото и да се бе случило при горичката Нътли, ефрафците не биха могли да се бият докрай със зайци като Голям Перчем, Зелениката и Сребърен Блясък, без самите те да дадат жертви — вероятно многобройни жертви. Ранилист нямаше как да не знае това. Може би дори и сега все още не бе прекалено късно, за да бъде той убеден да приеме един нов план, добър както за едното селище, така и за другото?

Леско мрачно си помисли: „Сигурно нищо няма да излезе от това, но поне си струва да се опита и тази възможност. И точно Главният Заек е длъжен да стори това. А тъй като на този див звяр не може да му се има доверие, Главният Заек трябва да иде сам.“

Той се върна в Медената Пита, намери Голям Перчем и му каза:

— Отивам да говоря с генерал Ранилист, ако успея да го намеря. Докато се върна, ти си Главен Заек. Продължавайте да работите.

— Но, Леско — започна да възразява Голям Перчем. — Почакай малко. Това съвсем не е безопасно …

— Няма да се забавя — прекъсна го Леско. — Просто отивам да го попитам какво иска да постигне.

Само миг след това той вече бе слязъл по ската и започна да накуцва по конската пътека, като от време на време се спираше, за да си почине и да се огледа наоколо — дали няма наблизо някой ефрафски патрул.