Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (21)

18. Хълмът Уотършип

Това, което сега е доказано, преди е било само предмет на въображението.

Уилям Блейк, „Бракът на Рая и Ада“

Бе вечерта на следния ден. Северният склон на хълма Уотършип, останал още от ранна утрин в сянка, сега бе осветен от западното слънце — в продължение на около един час, оставащ до свечеряване. Стръмна скала, широка не повече от 600 фута^[1], се издигаше вертикално на 300 фута^[2] височина — от тясната залесена ивица в низината до равното било на хълма. Светлината, наситена и мека, обграждаше като със златен ореол тревата, прещипа, тисовите храсти и малкото обвеяни от вятъра дървета. От билото изглеждаше, като че спокойната светлина се лее надолу по склона. Но долу, сред тревата и между храстите — в тази гъста джунгла, обитавана от бръмбари, паяци и полски мишки, подвижната светлина бе като танцуващ вятър и носеше оживление. Червените лъчи се появяваха иззад стръковете трева, проблясваха по мембраноподобни крилца, хвърляха дълги сенки и зад най-малките и тънки като жилки крачета, показваха как всяко късче почва се състои от хиляди отделни зрънца. Насекомите жужаха, цвърчаха и бръмчаха в топлия въздух на свечеряване. По-силно от тях, но и по-спокойно, се обаждаха всред дърветата жълтата овесянка, конопарчето и чинката. Чучулигите се бяха извисили и се виеха в ароматния въздух над хълма. Привидната неподвижност на панорамата от време на време се нарушаваше от струйки пушек или проблясък на стъкло в далечината. Далеч надолу се зеленееха засети с пшеница нивя и конски пасища, а тук-там се виждаше и тъмнозеленият цвят на горите. И те, както тревната джунгла, бяха неспокойни на свечеряване, но гледани отдалеч придобиваха по-мирен вид, като че всичко свирепо се разтапяше във въздуха пред тях.

В подножието на затревената скала, Леско и другарите му бяха приклекнали под ниските клони на две-три чашкодрянови дървета. От предния ден насам бяха изминали почти три мили^[3]. Имаха добър късмет, защото всички те — напусналите старото селище зайци, бяха до един живи и здрави. По пътя бяха прецапали две поточета, а се наложи и да скитат страхливо в обширните гори западно от Екинсуел. После се бяха спрели за почивка в сламата на една самотна плевня в Старвил, но там ги нападнаха плъхове. Сребърен блясък и Зърнастеца, с помощта на Голям Перчем, прикриваха отстъплението, а след като всички можаха да излязат навън последва незабавно бягство. Зърнастеца бе ухапан по едната предна лапа — ухапването от плъх е много болезнено. Докато заобикаляха едно езеро, смаяно наблюдаваха как голяма сива риболовна птица се гмуркаше и гребеше във водата, докато ято диви патици не ги подплашиха със своите крясъци. Трябваше да пресекат широко над половин миля^[4] открито пасище, без каквото и да е прикритие, очаквайки всеки миг някаква атака, каквато за щастие не дойде. Чуха неестественото бръмчене в летния въздух на един пилон и преминаха точно под него, след като Петко ги увери, че не е опасен. Сега бяха легнали под чашкодряновите дървета и, уморени и несигурни, душеха наоколо непознатата местност около тях.

Откакто напуснаха селището с капаните, бяха станали по-внимателни и по-хитри, бяха се превърнали в задружна заешка група, разбираха се и си помагаха по-добре. Нямаше повече скандали. Истината за селището се бе оказала жесток удар. Сега бяха се сближили, ценяха и разчитаха на способностите на всеки един от тях. Въпреки опитите на Леско да внесе спокойствие при произшествието с капана, на всеки един се бе преобърнало сърцето при мисълта, че Голям Перчем може да е загинал. Всеки си бе помислил, подобно на Къпината: „Какво ще да стане сега с нас?“. Без Леско, без Къпината, Зърнастеца и Съдинката, Голям Перчем наистина щеше да загине. Но и той самият имаше заслуга, че можа да оживее — защото кой друг нямаше да спре да тича при такова нещастие? Вече никой не се съмняваше в силата на Голям Перчем, прозорливостта на Петко, разума на Къпината, или авторитета на Леско. При нападението на плъховете Зърнастеца и Сребърен Блясък изпълниха командата на Голям Перчем и не отстъпиха от позицията си. Останалите последваха Леско, който ги вдигна на крак и без всякакви обяснения им нареди да излязат от плевнята. По-късно Леско каза, че няма друга възможност, освен да се прекоси откритото пасище и те го прекосиха — начело със Сребърен Блясък, докато Глухарчето тичаше най-отпред като разузнавач. А когато Петко каза, че желязното дърво е безопасно, те му повярваха.

Ягодата преживя доста тежки моменти. Натрупалото се напрежение забави мисълта му и го направи невнимателен, а освен това се и срамуваше от по-раншното си поведение в селището. Той се оказа недостатъчно кален, а и бе свикнал с добра храна в по-голяма степен, отколкото му се искаше да признае. Но той не се оплака нито веднъж и бе ясно, че иска да покаже на какво е способен и се стремеше да не бъде изоставен сам. Дори в гората се оказа много полезен, тъй като бе по-привикнал от останалите към такава обстановка. „Той ще се оправи, да знаеш, ако му дадем шанс“ — бе казал Леско на Голям Перчем, като минаваха покрай езерото. „По-добре ще е по-бързо да свиква, това голямо конте такова!“ — отговори Голям Перчем, защото по техните стандарти Ягодата бе много чист и претенциозен. „Но за предпочитане е да не го гълчим, Голям Перчем. Това няма да му помогне.“ Тази препоръка Голям Перчем прие, макар и да се нацупи. Но трябва да се каже, че и той самият вече не бе така рязък и настойчив, като преди. След капана, той бе почувствал слабост и напрегнатост. Точно той бе вдигнал тревога в плевнята, защото не бе успял да заспи и веднага чу драскането на плъховете. Не му се искаше да остави Сребърен Блясък и Зърнастеца да се бият сами, но бе принуден да остави тежката част на тях. За пръв път в живота си Голям Перчем трябваше да прояви умереност и предпазливост.

Когато слънцето вече се бе спуснало надолу и докосваше облачната ивица над хоризонта, Леско изскочи изпод клоните и внимателно огледа склона под тях. После се взря и нагоре, където над близките мравуняци се виждаше как се издига голият хълм. Петко и Жълъда го последваха и започнаха да се хранят с растящата наблизо еспарзета. Тя бе нещо ново за тях, но нямаше нужда да им се обяснява, че става за ядене. Настроението им се подобри. Леско се извъртя и се присъедини към тях, сред високите и изпъстрени с розови жилки стъбла на пурпурните нардове.

— Петко — каза Леско, — нека да изясним нещата. Ти искаш да се изкачим догоре, колкото и далеч да е това, и да намерим подслон на билото на хълма. Така ли е?

— Да, Леско.

— Но билото трябва да е много високо. Дори не се вижда оттук. Там ще е открито и студено.

— Не и в земята. А почвата е толкова мека, че ще можем лесно да си изровим подслон, след като веднъж намерим подходящо място.

Леско се замисли: „Това, което ме притеснява, е как да тръгнем. Всички сме уморени. Сигурен съм, че е опасно да останем тук — няма накъде да избягаме. Не познаваме местността, а и няма къде да се скрием под земята. Но и дума не може да става да се катерим нагоре сега през нощта. Това ще е дори още по-опасно.“

— Ще трябва да копаем, нали? — запита Жълъда. — Това място е почти така открито, както ливадата с пирена, а и дърветата няма да ни скрият, ако някое четириного ни подгони.

— По което и време да бяхме дошли, пак щеше да е същото — каза Петко.

— Нищо лошо не искам да кажа, Петко — отговори Жълъда — но се нуждаем от дупки. Мястото е такова, че трябва да има къде да се скрием под земята.

— Преди да идем на върха — каза Леско — трябва да разберем какви са там условията. Ще ида аз да разгледам. Ще се постарая да се върна бързо и да се надяваме, че в това време нищо лошо няма да се случи. Дотогава най-добре да почивате и да се храните.

— Няма да тръгваш сам — каза категорично Петко.

Независимо от умората, всеки един бе готов да тръгне с Леско, така че той отстъпи и се съгласи да дойдат с него Глухарчето и Крепис, които изглеждаха по-малко уморени от останалите. Те започнаха бавно да се катерят по склона, притичвайки от едно храстче до друго, с дълги паузи, през които се оглеждаха и душеха наоколо в широката тревиста площ, простираща се на всички страни, докъдето стигаше погледът.

Човекът ходи изправен. За него е уморително да изкачва стръмен склон, защото трябва да повдига своята собствена вертикална маса нагоре и не печели никаква инерция. Заекът в това отношение е по-добре. Предните му лапи поддържат хоризонтално тялото му, а задните лапи дават необходимия тласък и за тях изобщо не е проблем да издигат нагоре сравнително лекото тяло. Зайците могат да се катерят по склон много бързо. Всъщност задните им лапи са така мощни, че за тях слизането е по-неудобно, дори понякога, когато трябва да побягнат надолу по стръмен склон, може да се случи да се преобърнат. От друга страна, човекът е висок пет-шест фута^[5] над повърхността на склона и може да вижда всичко наоколо. За него земята може да е стръмна и грапава, но като цяло е равнинна. Така той може лесно да си избере посока на движение, от височината на своята шестфутова подвижна кула. Ето защо, вълненията и трудностите на зайците при изкачването на хълма бяха от съвсем друг вид от тези, които ти, читателю, би имал на тяхно място. Техният основен проблем не бе телесната умора. Когато Леско каза, че всички са уморени, той имаше предвид, че са уморени от продължителното състояние на несигурност и страх.

Над земята зайците изпитват непрекъснат страх, освен ако не са на познато и проверено място, в близост до дупките им. Ако страхът е много силен, те могат дори да се парализират от него — да изпаднат в тарн, както е тяхната дума за това състояние. Леско и другарите му бяха непрекъснато нащрек вече почти два дни. Фактически откакто бяха напуснали старото селище преди пет дни, непрекъснато бяха преминавали от една опасност в друга. Всички бяха на края на силите си, понякога се стряскаха без причина и после отново лягаха във високата трева. Голям Перчем и Зърнастеца издаваха мирис на кръв и всички останали знаеха това. Проблемът на Леско, Глухарчето и Крепис бе, че хълмът е открит и непознат. Освен това, те не можеха да виждат много далеч пред себе си. Те се катереха не над, а всред почервенялата от слънчевите лъчи трева, заобиколени от странното движение на насекомите и пламтящите отблясъци на светлината. Тревата се люлееше на вълни около тях. Оглеждаха се, застанали върху някой мравуняк или кръгла туфа лугачка. Нямаха представа колко далеч е билото. Просто изкачваха поредния къс наклон, за да се намерят пред следващия наклон над него. Според Леско, в такова място имаше вероятност да срещнат невестулка. Или можеше бял бухал да прелети покрай склона на свечеряване, да огледа всичко със своите светещи очи, готов да се спусне и хване всяко нещо, което се движи. Някои елили чакат за своята плячка, но белият бухал е търсач и идва безшумно.

Докато Леско се изкачваше, южният вятър се засили и лъчите на залязващото юнско слънце оцветиха небосклона в червено чак до зенита. Леско, както почти всички други диви животни, нямаше навика да гледа нагоре към небето. Той възприемаше като небе по-скоро линията на хоризонта, обикновено нашарена от дървета и плетове. Но сега, с насочена нагоре глава, виждаше как иззад линията на билото се появяват тихите, движещи се и оцветени в червено перести облаци. Тяхното движение беше смущаващо, не бе като движението на дърветата, тревата или зайците. Тези големи маси се движеха непрекъснато, безшумно и винаги в една и съща посока. Те не бяха от неговия свят.

„О, Фрит! — помисли си Леско, поглеждайки за момент към бляскавото зарево на запад. — Да не би да ни пращаш да живеем сред облаците? Ако си казал истината с думите на Петко, помогни ми да му се доверя!“ В този момент видя Глухарчето, който бе изтичал далеч напред, как е застанал на един мравуняк. Профилът му се очертаваше ясно на фона на небето. Разтревожен, Леско се втурна напред и извика:

— Глухарче, слез долу! Защо си се покатерил там.

— Защото мога да виждам! — отговори с радостно вълнение Глухарчето. — Ела и погледни! Вижда се целият свят.

Леско се приближи. Наблизо имаше още един мравуняк и той направи точно като Глухарчето — седна изправен на задните си лапи и се огледа наоколо. Веднага разбра, че почти са достигнали равно място. Наклонът ставаше съвсем полегат, в сравнение с този под тях — но тъй като непрекъснато мислеха за възможна опасност, не бяха забелязали промяната. Бяха почти стигнали билото на хълма. Както бяха застанали над нивото на тревата, виждаха надалеч във всички посоки. Цялата околност бе пуста. Ако имаше нещо да се движи, веднага щяха да го забележат. Там, където свършваше тревистата площ, започваше небето. Ако някой човек, лисица, дори заек, се насочеше насам, това незабавно щеше да се види. Петко имаше право. Тук горе щяха да имат ясно предупреждение, ако някой идва.

Вятърът разроши козината им и разклати тревата, която издаваше аромат на мащерка и усойче. Самотата наоколо приличаше на освобождение и благословия. Височината, небето, разстоянието, а заедно с тях и залезът — всичко това те възприеха с радост.

— О, Фрит върху хълмовете! — възкликна Глухарчето. — Той трябва да е направил всичко това за нас!

— Той може да го е направил, но Петко се досети — отговори Леско. — Само чакай да го качим тук! Петко-Ра!

— Къде е Крепис? — попита внезапно Глухарчето.

Въпреки че още бе светло, Крепис не се виждаше никъде. След като го търсеха с поглед известно време, те изтичаха до една близка могила и пак започнаха да се оглеждат. Но наоколо нямаше никой, освен една полска мишка, която излезе от дома си и се шмугна в тревата.

— Трябва да е слязъл надолу — каза Глухарчето.

— Е, каквото и да е направил, не можем да продължаваме да го търсим — отговори Леско. — Останалите ни чакат и може да са в опасност. Трябва да слезем при тях.

— Колко жалко да го загубим — възкликна Глухарчето — точно като достигнахме Петковите хълмове без никакви жертви. Какъв некадърник е! Не трябваше да го вземаме с нас. Но как може нещо да го е хванало тук, без ние нищо да видим?

— Не, сигурно се е върнал обратно — каза Леско. — Чудя се, какво ли ще му каже Голям Перчем? Надявам се да не го ухапе пак. По-добре да слизаме.

— Смяташ ли да доведеш всички горе още тази вечер? — попита Глухарчето.

— Не знам — отговори Леско. — Проблемът е, че няма подслон.

Бяха достигнали стръмния склон. Светлината бе започнала да отслабва. Насочиха се към няколко ниски дървета, покрай които бяха минали на изкачване. Те образуваха нещо като сух оазис — каквито често се срещат по хълмовете. Половин дузина трънки и две-три бъзови дървета растяха заедно върху и в подножието на един рид. Под тях земята бе гола и се виждаше белезникав варовик под кремавите бъзови цветове. Като се приближиха, изведнъж забелязаха Крепис — седнал между трънките, той чистеше с лапи лицето си.

— Търсихме те — каза Леско. — Къде беше?

— Съжалявам, Леско — каза кротко Крепис. — Дойдох да огледам тези дупки. Помислих си, че може да са ни полезни.

В ниския рид под тях имаше три заешки дупки. Още две бяха изкопани надолу в самата земя, между дебелите чепати корени. Наоколо нямаше никакви следи от стъпки или бубонки. Дупките бяха очевидно изоставени.

— Ти влиза ли вътре в тях? — запита Леско, душейки наоколо.

— Да — отговори Крепис. — Е, в три от тях. Те са плитки и с груба изработка, но нямат мирис на смърт или болест и са съвсем безопасни. Помислих, че могат да ни свършат работа — поне за момента.

Една бързолетна ластовица прелетя над тях в свечеряващото се небе и изкрещя нещо. Леско се обърна към Глухарчето:

— Нейните думи бяха: „Новини! Новини!“. Отиди да доведеш всички насам.

Ето как един редови заек можа да направи щастливото откритие, което в крайна сметка доведе всички горе на хълмовете, а най-вероятно и спаси няколко живота. Защото ако бяха прекарали нощта на открито — било в подножието, било на върха на хълма, все някой враг можеше да ги нападне.