Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (25)

22. Историята за процеса срещу Ел-Ахрейра

Не е ли лицето му лице на измамник? … Има лицето точно на проклет тайбърнец, а дори не е и свещеник.

Конгрийв, „Любов за любов“

Зайците (както казва г-н Локли) са в много отношения като човешки същества. Без съмнение, една такава прилика се състои и в издръжливата им способност да устояват на бедствия и да продължават да се носят по течението на живота, отвъд обсега на ужаса и загубата. Те имат качество, което не би било точно да се нарече безчувственост или безразличие. То по-скоро е едно благословено ограничение на въображението, а също и интуитивно чувство, че Животът е Сега. Тревопасното диво животно, чиято основна цел е да оцелее, е силно и устойчиво като тревата. А в колективен план, зайците разчитат на обещанието, дадено от Фрит на Ел-Ахрейра. И така, не бе минал дори и един цял ден откакто Зелениката бе пристигнал, пълзейки в делириум, при подножието на хълма Уотършип. Независимо от всичко това, той вече бе почти възстановил силите си, а Синчеца, с неговия по-безгрижен характер, изглеждаше дори още по-добре, въпреки ужаса на преживяната катастрофа.

Леско и другарите му бяха почувствали изключителна мъка от разказа на Зелениката. Съдинката се разплака и разтрепери при описанието на смъртта на Заешките Уши, а Жълъда и Великденчето едва не се задавиха, като чуха Синчеца да разправя за отровния газ, който убива под земята. Но, както се случва и с първобитните хора, самата сила и жизненост на тяхното съпреживяване носеше със себе си и истинско облекчение. Чувствата им не бяха престорени или въображаеми. Докато бе разказвана историята, те я слушаха без дори и следа от резервираността или дистанцията, които и най-състрадателните цивилизовани хора изпитват при четенето на вестник например. На слушателите им се струваше, че и те се борят в изпълнените с отровен въздух подземни ходове. Пламтяха от ярост за съдбата на Огнивчето при вадата. Това бе техният начин да отдадат почит на мъртвите. Но когато историята свърши, потребностите на собствения им суров живот започнаха да се налагат в техните сърца, нерви, кръвообращение и апетит. Да можеха мъртвите да не са мъртви! Но сега има трева, която трябва да бъде изядена, пелети, които трябва да се дъвчат, храка, която трябва да се пусне, дупки, които трябва да бъдат изкопани, сън, който трябва да се отспи. Одисей не успява да доведе до брега нито един от хората си. При все това, той заспива дълбоко до Калипсо и когато се събужда, мисли само за Пенелопа.

Още преди Зелениката да бе завършил разказа си, Леско започна да души раненото му ухо. Преди не бе успял да го разгледа внимателно. Сега обаче разбра, че ужасът и умората най-вероятно не са били основната причина за състоянието на Зелениката. Раната бе лоша — по-лоша от тази на Зърнастеца. Вероятно бе имало голяма загуба на кръв. Ухото бе раздрано и замърсено. Леско усети недоволство, че Глухарчето не е взел мерки както трябва. И докато някои от зайците излязоха да силфлеят в меката и пълнолунна юнска нощ, той помоли Къпината да изчака. Сребърен Блясък, който тъкмо се готвеше да излезе по другия подземен ход, се обърна и се присъедини към тях.

— Глухарчето и другите двама изглежда са ти създавали настроение миналата нощ — каза Леско на Зелениката. — Но са пропуснали да ти почистят раната. Замърсяването е опасно.

— Ами, виж сега… — започна да казва нещо Синчеца.

— Не се шегувай — прекъсна го Леско. — Ти изглежда считаш, че…

— Нямаше да се шегувам — оправда се Синчеца. — Само се канех да кажа, че исках да почистя ухото на капитана, но то е прекалено чувствително и не може да се докосне.

— Точно така е — каза Зелениката. — Боя се, че аз ги накарах да не се занимават с него. Но ти, Леско, постъпи както смяташ за правилно. Сега се чувствам доста по-добре.

Леско сам се зае с ухото. Кръвта се бе съсирила и бе необходимо търпение. След време дългите назъбени рани започнаха пак да кървят, в резултат от почистването. Сребърен Блясък пое нещата на свой ред. Зелениката търпеше, доколкото можеше, ръмжеше и подскачаше. Сребърен Блясък се замисли как да му отвлече вниманието и попита:

— Леско, каква бе тази твоя идея — за мишока? Каза, че ще обясниш по-късно. Какво би казал да опиташ сега?

— Ами — отговори Леско, — идеята просто е, че в нашето положение не можем да си позволим да пропускаме нищо, което евентуално би ни донесло добро. Ние сме на непознато място и се нуждаем от приятели. От елилите, разбира се, не можем да очакваме помощ, но има много същества, които не са елили — птици, мишки, йонили и т.‍н.‍ Обикновено зайците не се занимават специално с тях, но, общо взето, техните врагове са и наши врагове. Затова мисля, че трябва да направим всичко възможно, за да спечелим приятелството на тези същества. Може да се окаже, че си е заслужавало усилието.

— Не бих казал, че харесвам идеята — каза Сребърен Блясък, докато изтриваше кръвта на Зелениката от носа си. — От наша гледна точка, тези малки същества заслужават по-скоро пренебрежение, а не да разчитаме на тях. Какво добро биха могли да ни сторят? Те не могат да копаят за нас, или да ни намират храна. Не могат и да се бият за нас. Без съмнение, те могат да кажат, че са ни приятели, щом им помагаме. Но нещата ще спрат дотук. Чух какво каза мишока преди малко: „Ако ти имаш нужда от него, той дойде.“ Сигурен съм, че е така, доколкото тук ровим земята и е по-топло, но не бихме искали цялото селище да се напълни с мишки или с бръмбари рогачи, нали?

— Не, не исках точно това да кажа — отговори Леско. — Нямах предвид да тръгнем да търсим полски мишки и да ги каним да се присъединят към нас. А и те самите не биха желали това. Но този мишок — ние му спасихме живота …

— Ти му спаси живота — поправи го Къпината.

— Е, животът му бе спасен. Той ще запомни това.

— Но как би могъл да ни помогне? — запита Синчеца.

— Като за начало, би могъл да ни каже какво знае за това място…

— Да, но ще ни каже каквото мишките знаят, а не каквото зайците трябва да знаят.

— Е, признавам, че е съмнително дали мишокът би могъл да ни е полезен — каза Леско. — Но съм сигурен, че някоя птица би могла, ако можехме да постигнем нещо подобно. Ние не можем да летим, но някои птици познават сигурно целия район наоколо. А също знаят много неща и за климата. Само това искам да кажа. Ако някой от вас намери животно или птица, което не е враг и се нуждае от помощ — не пропускайте такава възможност. То би било все едно да оставим моркови да гният в земята.

— Какво мислиш за това? — обърна се Сребърния Блясък към Къпината.

— Струва ми се, че е добра идея, но реално такива възможности, като описаните от Леско, не се случват особено често.

— Точно така е — каза Зелениката трепвайки, защото Сребърен Блясък пак бе започнал да лиже раната му. — Сама по себе си идеята е добра, но едва ли ще има практическо приложение.

— Лично аз съм готов да опитам — каза Сребърен Блясък. Сигурно ще си заслужава, дори само за да видим как Голям Перчем например разказва приказки за лека нощ на някоя къртица.

— Ел-Ахрейра е сторил това веднъж — възкликна Синчеца. — При това доста успешно. Помните ли?

— Не — каза Леско, — не знам тази история. Хайде да ни я разкажеш.

— По-добре първо да отидем да силфлеем — предложи Зелениката. — Не бих могъл да издържа още лечение на ухото за момента.

— Е, поне сега е почистено — каза Леско. — Но боя се, че никога вече няма да е като другото. Ще имаш оръфано ухо.

— Няма значение — отговори Зелениката. — Аз съм все пак един от късметлиите.

Пълната луна се бе издигнала вече високо на безоблачния източен небосклон и осветяваше цялата хълмиста околност.

Ние не осъзнаваме дневната светлина като нещо, което замества тъмнината. Дневната светлина, дори и когато слънцето не е скрито от облаци, ни изглежда като естествено състояние на земята и въздуха. Като мислим за хълмовете, ние си ги представяме осветени от дневна светлина, както си представяме заек например с козина по него. Някои настойчиви учени може и да си представят скелета вътре в коня, но повечето от нас не го правят. Точно по същия начин, ние не си представяме и хълмовете иначе, освен на дневна светлина, въпреки че светлината не е присъща съставна част на хълмовете, каквато е кожата за конете. Ние приемаме дневната светлина като нещо, чието присъствие се разбира от само себе си. Но не така стои въпросът с лунната светлина. Тя е непостоянна. Дискът на пълната луна постепенно намалява, а после пак се завръща. Облаците могат да засенчат лунната светлина в много по-голяма степен от слънчевата. Водата за нас е необходимост, но водопадите — не. Ако някъде намерим водопад, той е като извънредна добавка или орнамент. Ние се нуждаем от дневната светлина и от тази гледна точка тя за нас е утилитарна. А от лунната светлина не се нуждаем. Когато тя дойде, не служи за никаква практична цел. Но тя преобразява нещата. Пада върху склоновете и тревата, разграничава отделния стрък трева от съседния. Превръща купчина паднали кафяви листа от единна маса в калейдоскоп от безброй отблясъци. Създава блещукащи очертания на мокрите клонки, все едно че самата светлина е станала проводима. Нейните дълги лъчи, бели и отчетливи, проникват между стволовете на дърветата и яркостта им отслабва при тяхното отдалечаване в мъгливите нощни букови гори. На лунна светлина, два акра^[1] полска трева, лесно накланяща се и с височина до глезените, разрошена и жилава като конска грива, изглежда като развълнуван залив, целия изпъстрен със сенчести вдлъбнатини. Растителността е така гъста и сплъстена, че дори вятърът не може да я раздвижи, но точно лунната светлина като че ли й придава нейната застиналост. Така че, лунната светлина ние не възприемаме като даденост. Тя е като снега^[2], или като росата в юлска утрин. Тя не разкрива, а по-скоро преобразява осветеното от нея. А нейната малка яркост — много по-малка в сравнение с дневната светлина, ни кара да я осъзнаем като нещо добавено към хълма, което му придава, само за известно време, уникални и вълшебни черти, на които се възхищаваме докато можем, защото те бързо си отиват.

Тъкмо когато зайците излязоха от дупката в буковата гора, листата зашумяха от лекия ветрец и нашариха земята с движението на лунни лъчи. Зайците се ослушаха, но освен шумоленето на листата, нямаше никакъв друг звук, с изключение на монотонното тремоло на цвъркащ скакалец в тревата.

— Каква луна! — възкликна Сребърен Блясък. — Нека й се насладим, докато я има.

Докато изкачваха хребета, срещнаха Великденчето и Крепис, които се връщаха обратно.

— А, Леско — каза Крепис, — говорихме с един друг мишок. Той бе чул за случката с керкенеза и бе много приятелски настроен. Каза ни за място от другата страна на гората, където тревата я косят — това има нещо общо с конете, както той обясни. Каза ни: „Вие искате хубава трева? Там много хубава трева.“ Така че отидохме да видим. Тревата е направо първокласна.

Конската писта се оказа цели 40 ярда^[3] широка, а тревата бе окосена на височина не повече от шест инча^[4]. Леско, доволен, че събитията са доказали правотата му, се зае да пасе от една туфа детелина. Известно време всички се хранеха в мълчание.

— Ти си умно момче, Леско — каза най-сетне Зелениката. — Ти и твоя мишок. Разбира се, ние и сами щяхме да намерим това място рано или късно, но не така бързо.

Леско можеше да се надуе от гордост, но вместо това просто отвърна:

— В крайна сметка, няма да ни се налага да слизаме от хълма много често.

А после добави:

— Зеленика, нали знаеш, още миришеш на кръв. Това може да е опасно дори тук. Хайде да се връщаме в гората. Нощта е толкова красива, че може да седнем близо до дупките — да подъвчем пелети, а Синчеца ще ни разкаже историята си.

Срещнаха Ягодата и Зърнастеца на хребета. И когато всички се настаниха удобно и започнаха да дъвчат с клепнали уши, Синчеца започна да разказва.

* * *

Глухарчето ми разправи предната вечер за селището на Игликата и как там е разказал историята за кралските марули. Това ме подсети за една друга история, дори още преди Леско да ни обясни идеята си. Чувал съм я от дядо ми, а той винаги казваше, че се е случила след като Ел-Ахрейра извел зайците си от Келфазинските блата. Те отишли във Фенлонските ливади и там изкопали дупките си. Но Принц Дъга не преставал да наблюдава Ел-Ахрейра и бил твърдо решен да не му позволява повече да прави своите номера.

И така, една вечер, когато Ел-Ахрейра и Зайофейкал си седели на един слънчев рид, Принц Дъга пристигнал през ливадите и с него бил един заек, когото Ел-Ахрейра никога не бил виждал дотогава.

— Добър вечер, Ел-Ахрейра — казал Принц Дъга. — Тук мястото е много по-добро в сравнение с Келфазинските блата. Виждам, че твоите зайки са се захванали да копаят дупки по рида. Изкопали ли са вече дупка и за теб?

— Да — отговорил Ел-Ахрейра. — Ей тази дупка тук принадлежи на Зайофейкал и на мен. Харесахме този рид веднага щом го видяхме.

— Много хубав рид — казал Принц Дъга. — Но боя се, че трябва да ти съобщя, Ел-Ахрейра, че имам строга заповед от самия Фрит да не ти позволявам да живееш в една дупка със Зайофейкал.

— Така ли? — попитал Ел-Ахрейра. — И защо?

— Виж какво, Ел-Ахрейра — заговорил пак Принц Дъга. — Ние добре те познаваме — теб и твоите номера. А и Зайофейкал е почти толкова пакостлив, колкото си ти. Така че, двамата да сте в една дупка — става опасно. Ще вземете да откраднете дори облаците от небето, преди луната още да се е преобразила два пъти. Ето защо, Зайофейкал трябва да отиде да се грижи за дупките от другата страна на селището. Нека ви запозная. Това тук е Хуфса. Искам да се сприятелите и да се грижиш за него.

— А той откъде идва? — попитал Ел-Ахрейра. — Никога досега не съм го виждал.

— Той наистина идва от друга страна — казал Принц Дъга, — но иначе не е по-различен от който и да е друг заек. Надявам се да му помогнеш да се засели тук. И докато опознава местността, сигурен съм, че с радост ще го приемеш в дупката си.

Ел-Ахрейра и Зайофейкал много се подразнили, че не им се разрешава да живеят заедно в тяхната дупка. Но едно от правилата на Ел-Ахрейра било никога да не показва кога е ядосан. Освен това му станало мъчно за Хуфса — предположил, че се чувства самотно и неловко, след като е толкова далеч от народа си. Така че го поздравил с добре дошъл и обещал да му помогне да се засели. Хуфса бил много приятелски настроен и се стараел да се хареса на всички. Зайофейкал, от своя страна, се преселил на другия край на селището.

След време, обаче, Ел-Ахрейра установил, че непрекъснато нещо се обърква с плановете му. Една пролетна вечер, например, завел няколко заека в царевична нива, за да се нахранят със зелени стръкове, но там видели мъж с пушка да се разхожда на лунна светлина и било цяло щастие, че успели да се измъкнат невредими. При друг случай, Ел-Ахрейра разузнал пътя за една зелева градина и пробил дупка в оградата. Но когато на следния ден отишъл пак там, намерил дупката затворена с тел и започнал да подозира, че за плановете му научават някои лица, които не би трябвало да ги знаят.

Един ден той решил да направи клопка на Хуфса, за да разбере дали не е той причината за тези неприятности. Показал му една пътека сред полето и му казал, че тя води до хамбар, пълен с цвекло и ряпа. После допълнил, че смятат със Зайофейкал да отидат там следната сутрин. Всъщност Ел-Ахрейра изобщо нямал такива планове и много внимавал да не каже нито дума за пътеката и хамбара на никого друг. На следния ден, като отишъл да разгледа внимателно пътеката, видял там жицата на капан.

Това вече наистина ядосало Ел-Ахрейра, защото би могло негови хора да попаднат в клопка или да загинат. Разбира се, той не си помислил, че Хуфса сам е сложил капана. Нито дори, че е знаел, че има капан. Но очевидно Хуфса бил в контакт с някого, който не се колебаел да слага капани. В крайна сметка, Ел-Ахрейра предположил, че Принц Дъга предава получената от Хуфса информация на някой фермер или пазач на дивеч и изобщо не се притеснява от възможните последици. Хуфса представлявал заплаха за живота на зайците му — да не говорим за всички марули и зелки, които пропускали. Тогава Ел-Ахрейра опитал нищо да не казва на Хуфса. Но било трудно да му попречи да чува нещата, защото, както знаете, зайците умеят отлично да пазят тайни от други животни, но не успяват да пазят тайна помежду си. Животът в заешкото селище трудно се съчетава със секретност. Ел-Ахрейра си помислил — дали да не убие Хуфса. Но се сетил, че в такъв случай ще дойде Принц Дъга и ще има по-големи неприятности. Не му се искало повече да крият нещата от Хуфса, защото предположил, че ако Хуфса усети как го подозират в шпионаж, ще отиде да каже това на Принц Дъга и принцът тогава ще измисли нещо по-лошо.

И така, Ел-Ахрейра мислил и все мислил. Още продължавал да мисли на следната вечер, когато Принц Дъга дошъл на едно от своите посещения в селището.

— Ел-Ахрейра — казал му той, — ти тези дни си направо с преобразен характер. Ако продължаваш така, хората ще започнат да ти вярват. Тъй като минавах насам, реших да се отбия и да ти благодаря за твоето внимание към Хуфса. Той се чувства при теб като у дома си.

— Да, така се чувства, нали? — казал Ел-Ахрейра. — Всеки ден се разхубавяваме един до друг. Цялата дупка изпълваме с веселие. Но аз винаги казвам на зайците си: „Не се доверявайте на принцове, нито на всякакви…“

— Е, Ел-Ахрейра — прекъснал го Принц Дъга. — Сигурен съм, че мога да се доверя на теб. И за да го докажа, реших да засадя моркови в полето зад хълма. Там земята е отлична и съм сигурен, че реколтата ще е добра. Особено като се има предвид, че никой няма и да си помисли да ги открадне. Всъщност, ако искаш, можеш да дойдеш да ме видиш, как ги засаждам.

— Ще дойда — казал Ел-Ахрейра. — Това ще е възхитително.

И така, Ел-Ахрейра, Зайофейкал, Хуфса и редица други зайци придружили Принц Дъга до полето отвъд хълма и му помогнали да засади дълги лехи с моркови. Почвата била лека и суха — точно като за моркови. Но цялата тази работа разярила Ел-Ахрейра. Бил уверен, че Принц Дъга нарочно прави всичко, за да му се подиграва, а освен това вероятно принцът си мислел, че най-накрая му е притъпил ноктите.

— Отлично! — възкликнал Принц Дъга като свършили. — Разбира се, сигурен съм, че никой няма и да си помисли да ми открадне морковите. Но ако някой, Ел-Ахрейра, ако някой стори това, ще бъда наистина много ядосан. Например, ако крал Дарзин го стори, сигурен съм, че Фрит ще му отнеме кралството и ще го даде на някой друг.

Ел-Ахрейра се досетил какво иска да каже Принц Дъга — че ако го хване да краде морковите, или ще го убие, или ще сложи някой друг заек да управлява народа му. А мисълта, че този заек може да е Хуфса, го накарала да скръцне със зъби. Но на глас отговорил само следното:

— Разбира се, разбира се. Много правилно и справедливо.

После Принц Дъга си тръгнал.

Една нощ, през втората луна след засаждането на морковите, Ел-Ахрейра и Зайофейкал отишли да ги погледнат. Никой не ги бил подрязвал и стъблата били буйни и зелени. Ел-Ахрейра си помислил, че повечето корени ще са малко по-тънки от предна лапа. И докато ги гледал така, му дошло вдъхновение и намислил своя план. Но той бил станал вече толкова предпазлив по отношение на Хуфса (защото никой не знаел откъде и кога Хуфса ще се появи), че двамата със Зайофейкал отишли в една далечна и усамотена дупка, за да си поговорят. Там Ел-Ахрейра обещал на Зайофейкал, че не само ще откраднат морковите на Принц Дъга, но и че ще видят гърба на Хуфса — докато си отива. После излезли от дупката и Зайофейкал отскочил до фермата да открадне малко царевични зърна. А Ел-Ахрейра прекарал останалата част от нощта в събиране на охлюви, което хич не било приятно занимание.

На следната утрин, Ел-Ахрейра излязъл много рано и намерил таралежа Йона да се тутка при живия плет.

— Йона — повикал го Ел-Ахрейра, — искаш ли да получиш много на брой хубави и тлъсти охлюви?

— Разбира се, Ел-Ахрейра — отвърнал Йона. — Само че съвсем не е лесно да ги намериш. Ако беше таралеж, щеше да знаеш това.

— Е, тук има няколко хубави охлюва — казал Ел-Ахрейра. — Вземи ги всичките. Но аз мога да ти дам много повече, ако направиш каквото ти кажа, без да задаваш излишни въпроси. Можеш ли да пееш?

— Аз ли да пея, Ел-Ахрейра? Никой таралеж не може да пее.

— Добре — казал Ел-Ахрейра. — Отлично. Но ще трябва да опиташ, ако искаш да получиш тези охлюви. А — ей там виждам една стара кутия, която фермерът е захвърлил в рова. Още по-добре. Слушай сега…

В същото време в гората Зайофейкал говорил с фазана Хеуок.

— Хеуок — попитал Зайофейкал, — можеш ли да плуваш?

— Ами, аз никога дори не се доближавам до вода, ако това не се налага — отговорил Хеуок. — Хич не я харесвам. Но, разбира се, ако се налага да върша такова нещо, бих се задържал на повърхността на водата няколко минути.

— Великолепно — казал Зайофейкал. — Виж сега. Аз имам голямо количество царевично зърно, а ти знаеш колко трудно се намира то по това време на годината. Ще ти го дам всичкото, само ако поплуваш малко в езерцето накрая на гората. Сега ще ти обясня всичко, докато отиваме натам.

И двамата тръгнали през гората.

Като станало фу Инлѐ, Ел-Ахрейра се втурнал в дупката си и намерил там Хуфса да дъвче пелети.

— А, Хуфса, тук ли си? Много добре. Нямам доверие на никой друг, но ти би дошъл с мен, нали? Само ти и аз — никой друг не трябва да знае.

— Но какво ще правим, Ел-Ахрейра? — запитал Хуфса.

— Ами видях онези моркови там, дето са на Принц Дъга — отвърнал Ел-Ахрейра. — Не мога да издържам повече. Те са най-хубавите, които изобщо някога съм виждал. Възнамерявам да ги открадна всичките — или поне голяма част от тях. Но разбира се, ако поведа много зайци на такава експедиция, скоро ще си имаме неприятности. Нещата ще се разчуят и Принц Дъга със сигурност ще научи. А ако отидем само ние двамата, никой няма да разбере кой ги е откраднал.

— Ще дойда — казал Хуфса. — Нека отидем утре вечер.

Така той се надявал, че ще има време да предупреди Принц Дъга.

— Не — възразил Ел-Ахрейра. — Аз отивам сега. Веднага.

Той се чудел дали Хуфса няма да се опитва да го разубеди.

Но само като го погледнал и разбрал какво той си мисли — че това ще е краят на Ел-Ахрейра и че той самият ще бъде направен крал на зайците.

И така, двамата потеглили в нощната тъмнина.

Дълго вървели покрай живия плет, докато видели една стара кутия в рова. На кутията бил застанал таралежът Йона. Бодлите му били целите покрити с шипков цвят и той издавал много необичайни звуци — пискливи и сумтящи, а освен това размахвал черните си лапи. Зайците се спрели и го погледнали.

— Какво правиш, Йона? — попитал Хуфса смаяно.

"Бодлите му били целите покрити с шипков цвят и той издавал много необичайни звуци — пискливи и сумтящи, а освен това размахвал черните си лапи."

— Пея на лунна светлина — отвърнал Йона. — Всички таралежи трябва да пеем така, за да дойдат охлювите. Нали знаеш това?

И таралежът запял пак:

О, Лунни Охлюве! О, Лунни Охлюве!

Бъди добър към верния си таралеж!

— Какви ужасни звуци! — възкликнал Ел-Ахрейра, а то и наистина си било така. — Хайде бързо да тръгваме, докато още не е докарал тук всички елили наоколо. И те продължили нататък.

След време стигнали до езерото на края на гората. Докато се приближавали, чули крякане и пляскане във водата и видели фазана Хеуок да се щура насам-натам по водата, а дългите пера на опашката му плували отзад.

— Какво се е случило? — смаял се Хуфса. — Хеуок, да не са те простреляли?

— Не, не — отговорил Хеуок. — Аз винаги плувам по пълнолуние. То е за да ми порасне по-дълга опашката. Освен това, без плуването главата ми няма да си остане червено-бяло-зелена. Но ти нали знаеш това, Хуфса! Всеки го знае.

— Истината е, че не обича да го виждат други животни, докато прави това — прошепнал Ел-Ахрейра. — Хайде да продължаваме.

Малко по-нататък достигнали до стар кладенец при голямо дъбово дърво. Преди много години фермерът го бил затрупал, но отворът изглеждал черен и дълбок на лунна светлина.

— Нека да починем за малко — предложил Ел-Ахрейра.

Но още докато говорил, едно много странно същество изскочило от тревата. То приличало на заек, но дори и на лунна светлина се виждало, че е с червена опашка и дълги зелени уши. А в устата си носело края на една от белите пръчици, които хората пушат. Това всъщност бил Зайофейкал, но дори и Хуфса не могъл да го познае. Бил намерил някаква боя за белязване на овце във фермата и седнал в нея, за да стане опашката му червена. Около ушите си обвил стъбла от дива тиква, а от бялата пръчица се чувствал недобре.

— Фрит да ни пази! — стреснал се Ел-Ахрейра. — Кой би могъл да е това? Нека се надяваме, че не е един от хилядата!

После Ел-Ахрейра подскочил, все едно че се кани да побегне и попитал с разтреперан глас:

— Ти кой си?

Зайофейкал изплюл бялата пръчица.

— Така! — казал той властно. — Значи все пак ме видя, Ел-Ахрейра! Много зайци изживяват целия си живот и умират след това, но малко ме виждат. Малко или дори никой! Аз съм един от заешките вестоносци на Господ Фрит и денем тайно ходя по земята, а нощем се прибирам в златния му дворец! Той дори и сега ме чака на другия край на света и аз трябва бързо да ида при него, през сърцевината на земята! Сбогом, Ел-Ахрейра!

После странният заек прескочил пръстена на кладенеца и изчезнал в тъмнината.

— Видяхме нещо, което не биваше да виждаме! — възкликнал ужасено Ел-Ахрейра. — Колко страшно е това място! Хайде бързо да се махаме!

Те се затичали и не след дълго стигнали до морковите на Принц Дъга. Колко точно са откраднали, не бих могъл да кажа. Разбира се, както знаете, Ел-Ахрейра е велик принц и без съмнение е използвал сили, които ние не познаваме. Но дядо ми винаги казваше, че до сутринта полето било като ометено. Морковите били скрити в една дълбока дупка в рида покрай гората, а Ел-Ахрейра и Хуфса се запътили към дома си. Ел-Ахрейра събрал двама-трима от последователите си и останал с тях под земята цял ден. Хуфса, обаче, излязъл в следобеда, без да каже къде отива.

На свечеряване, точно когато Ел-Ахрейра и зайците му започнали да силфлеят под красивото зарево на залеза, Принц Дъга дошъл през полето. Зад него застанали две големи черни кучета.

— Ел-Ахрейра — казал принцът, — ти си арестуван.

— По каква причина? — попитал Ел-Ахрейра.

— Много добре знаеш причината — казал Принц Дъга. — Дотегна ми от твоите номера и нахалството ти, Ел-Ахрейра. Къде са морковите?

— Щом съм арестуван, нека ми бъде казана причината — настоял Ел-Ахрейра. — Не е редно да ми кажете, че съм арестуван и веднага да започнете да ми задавате въпроси.

— Хайде, Ел-Ахрейра — казал Принц Дъга. — Защо да си губим времето. Кажи ми къде са морковите и аз няма да те убия, а само ще те изпратя в далечния север.

— Принц Дъга — отговорил твърдо Ел-Ахрейра, — за трети път настоявам да ми бъде казана причината за ареста.

— Много добре — казал Принц Дъга, — щом искаш така да се разделиш с живота, ще имаш процес по пълната законна процедура. Ти си арестуван за кражба на морковите ми. Сериозно ли искаш процес? Но те предупреждавам, че имам преки доказателства и нещата няма да свършат добре за теб.

По това време народът на Ел-Ахрейра се бил събрал наоколо, доколкото, разбира се, зайците можели да се приближат до кучетата. Само Зайофейкал не се виждал никъде. Той прекарал целия ден в пренасяне на морковите в друга, секретна дупка и сега се криел, защото не успявал да изчисти боята от опашката си.

— Да, бих искал да има процес — декларирал Ел-Ахрейра, — и бих искал съдебният състав да е от животни. Защото не е редно, Принц Дъга, вие да сте едновременно обвинител и съдия.

— Ще получиш съдебен състав от животни — казал Принц Дъга. — Съдебен състав от елили, Ел-Ахрейра. Защото ако съдебните заседатели са зайци, те, въпреки доказателствата, ще откажат да те осъдят.

За всеобща изненада Ел-Ахрейра веднага се съгласил съдебният състав да е от елили. Принц Дъга отговорил, че ще ги доведе още същата нощ. Ел-Ахрейра бил пратен в дупката си, а кучетата застанали отвън при изхода — да го пазят. На никого от зайците не било разрешено да го вижда, въпреки че мнозина направили опит да сторят това.

Новината, че Ел-Ахрейра ще бъде съден и ще се бори за живота си пред съдебни заседатели-_елили_, доведени от Принц Дъга, бързо се разпространила по храсталаците и горичките. Дошли цели тълпи от животни. Като станало фу Инлѐ, Принц Дъга пристигнал със съдебните заседатели — два язовеца, две лисици, две невестулки, бухал и котка. Ел-Ахрейра бил изведен горе и го сложили между двете кучета. Елилите го изгледали втренчено и очите им заблестели на лунната светлина. Започнали да се облизват, при което кучетата промърморили, че на тях им било обещано да изпълнят присъдата. Наоколо имало много животни — зайци и други и всяко едно от тях било сигурно, че краят на Ел-Ахрейра вече е дошъл.

— А сега — казал Принц Дъга, — нека да започваме. Няма да ни отнеме много време. Къде е Хуфса!

И тогава Хуфса излязъл напред, поклонил се, поклащайки глава, и казал на елилите, че предната нощ Ел-Ахрейра дошъл докато той дъвчел пелети, заплашил го и го принудил да отиде с него, за да откраднат морковите на Принц Дъга. Той искал да откаже, но бил много уплашен. После морковите били скрити в една дупка, която той можел да им покаже. Той бил принуден да направи всичко това, но още на следния ден отишъл колкото може по-бързо при Принц Дъга, чийто верен служител бил.

— Ще вземем обратно морковите по-късно — казал Принц Дъга. — Сега, Ел-Ахрейра, можеш ли да представиш някакви доказателства? Имаш ли нещо да кажеш? Само че побързай.

— Бих искал да задам няколко въпроса на свидетеля — казал Ел-Ахрейра.

Елилите се съгласили, че има право на това.

— Виж сега, Хуфса — казал Ел-Ахрейра. — Дали можем да чуем нещо повече за този поход, който твърдиш, че сме направили? Защото, честно казано, нищо не мога да си спомня за него. Казваш, че сме излезли от дупката и сме тръгнали в нощта. Какво се случи после?

— Ама как така, Ел-Ахрейра! — възкликнал Хуфса. — Не е възможно да си забравил. Ние вървяхме покрай рова. Нима не помниш, че видяхме как един таралеж е застанал на една кутия и пее на лунна светлина?

— Какво е правил таралежът? — попитал единия от язовците.

— Пееше на лунна светлина — повторил с готовност Хуфса. — Нали знаете, те правят това, за да накарат охлювите да отидат при тях. Той целият бе обсипан с шипков цвят, размахваше лапите си и…

— Чакай сега, по-полека — прекъснал го внимателно Ел-Ахрейра. — Не бих искал да кажеш нещо, което не мислиш в действителност.

И като се обърнал към съдебните заседатели, допълнил:

— Бедното същество! Той наистина вярва на тези неща, дето ги приказва, нали разбирате… Не иска да стори зло, но…

— Ама таралежът пееше — провикна се Хуфса. — Пееше: „О, Лунни Охлюве! О, Лунни Охлюве! Бъди добър…“

— Какво е пял таралежът няма отношение към делото — казал Ел-Ахрейра. — Всъщност, може да се запитаме, какво ли има отношение? Добре, да продължим нататък. Видели сме таралеж, целият обсипан с розов цвят, как пее, покатерен върху кутия. След това какво стана?

— Ами… — подел отново Хуфса, — после продължихме и стигнахме до езерото, където видяхме един фазан.

— Фазан, а? — възкликнала едната от лисиците. — Иска ми се и аз да съм била с вас. Той какво правеше?

— Плуваше в кръг по водата — отговорил Хуфса.

— Ранен ли беше? — попитала лисицата.

— Не, не — отговорил Хуфса. — Те всички го правят, за да им пораснат по-дълги опашките. Изненадан съм, че не знаете.

— Защо казваш, че го правят? — не повярвала на ушите си лисицата.

— За да им пораснат по-дълги опашките — повторил нацупено Хуфса. — Той самият така каза.

— Е, вие слушате всички тези неща съвсем отскоро — обърнал се Ел-Ахрейра към елилите. — Необходимо е време, за да се привикне. Вижте ме. Аз съм принуден да слушам подобни неща от два месеца насам, ден след ден. Проявих всичкото внимание и разбиране, на които бях способен, но както се вижда, всичко се обърна в моя вреда.

Настъпила тишина. Ел-Ахрейра, с израз на бащино търпение, се обърнал пак към свидетеля:

— Паметта ми е нещо отслабнала. Ще продължиш ли нататък?

— Е, Ел-Ахрейра — отвърнал Хуфса, — преструваш се много умело, но дори и ти няма да можеш да отречеш какво стана после. От тревата изскочи един огромен, страховит заек с червена опашка и зелени уши. Той имаше бяла пръчица в устата и се втурна в земята през огромна дупка. Каза ни, че ще прекоси сърцевината на земята, за да отиде при Господ Фрит от другата страна.

Този път вече никой от елилите не казал дори и една дума. Гледали втренчено Хуфса и клатели глави.

— Те всички са луди, да знаете — прошепнала едната от невестулките. — Противни малки животни. Готови са всичко да кажат, ако се почувстват натясно. Ама този тук е пък най-лошият, когото изобщо съм чувала досега. Колко още трябва да стоим тук? Огладнях вече.

Сега — да обясня нещо. Ел-Ахрейра предварително знаел, че макар и елилите да мразят всички зайци, най-много би ги възмутял този, който изглежда като най-големият глупак. Това било и причината Ел-Ахрейра да се съгласи съдебният състав да е от елили. Зайци в ролята на съдебни заседатели вероятно биха се опитали да стигнат до дъното на историята на Хуфса. Но не и елшите. Те мразели и презирали свидетеля и искали да си тръгнат на лов колкото може по-скоро.

— Нека обобщим нещата — казал Ел-Ахрейра. — Значи първо сме видели таралеж, покрит с розов цвят, който пеел. После — напълно здрав фазан, както плувал в кръг по езерото. После — заек с червена опашка, зелени уши и бяла пръчица, който скочил в дълбок кладенец. Така ли е?

— Да — потвърдил Хуфса.

— И после сме откраднали морковите?

— Да.

— Те бяха ли виолетови, със зелени точици?

— Кои да са били виолетови, със зелени точици?

— Морковите.

— Ама нали знаеш, че не бяха, Ел-Ахрейра. Бяха си в нормалния цвят. И сега са долу в дупката! — извикал отчаяно Хуфса. — Долу в дупката! Идете и вижте!

Съдът отложил заседанието, за да може Хуфса да заведе Принц Дъга да види морковите. Но не намерили никакви моркови и се върнали.

— Целият ден днес бях под земята и мога да го докажа — казал Ел-Ахрейра. — Трябваше да поспя, но това е много трудно, при положение че моят учен приятел — но, както и да е. Просто искам да кажа, че очевидно няма как да съм местил моркови или каквото и да е друго.

И после добавил:

— Ако изобщо е имало някакви моркови. Нямам какво повече да кажа.

— Принц Дъга — обадила се котката, — лично аз мразя всички зайци. Но от друга страна, не виждам как бихме могли да твърдим, че е доказана кражба на морковите от този заек. Свидетелят очевидно не е нормален — луд е като вятър и мъгла. Що се отнася до затворника, той трябва да бъде освободен.

Всички съдебни заседатели се съгласили с тези думи.

— Ти по-добре бързо си отивай — казал Принц Дъга на Ел-Ахрейра. — Отивай си в дупката, да не те ударя аз самият.

— Така и ще направя, господарю — отговорил Ел-Ахрейра. — Но мога ли да ви помоля да отстраните този заек, когото изпратихте при нас, защото той ни тормози с глупостта си?

И така, Хуфса си тръгнал с Принц Дъга и народът на Ел-Ахрейра бил оставен на спокойствие, ако не броим, разбира се стомашните проблеми от преяждане с моркови. Но, както дядо ми винаги казваше, минало доста време, преди опашката на Зайофейкал да стане пак бяла.