Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (67) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

В стария град на златотърсачите

Последната голяма спирка в Аляска е Номе. Някога тук са живели малко ескимоси, ловци на тюлени, но препитанието им било оскъдно. Белите не се интересували много за тях. Докато през 1898 г. тук намерили злато. Номе изведнъж станало известно. С хиляди се втурнали ловците на щастие в него, но малко от тях намерили щастие. Тихото ескимоско кътче за кратко време се превърнало в град, но не хубав и удобен. Жадните за злато хора, които го създали, не отдавали ни най-малко значение на тези неща. Те нямали намерение да пускат корен тук, а по най-бърз начин да забогатеят и отново да изчезнат.

Когато през 1924 г. Расмусен посещава Номе, златната треска отдавна е отзвучала. Хората, които дошли тук да търсят щастие, станали работници и сега работели във фабриките на различните дружества. Малко ескимоси са останали да живеят тук. И ако все пак Расмусен среща много ескимоси, то това е, защото е попаднал тук в разгара на туристическия сезон. Градът гъмжи по това време от посетители от различни области на арктическа Америка. Тук има ескимоси от Кингсайлънд, нос Принц ъф Уелс, от полуостров Сюърд и дори от далечния остров Нунивак. Те са пристигнали с лодки от кожа или с шхуни и живеят тук в запустелите дървени колиби на някогашните златотърсачи или на палатки. Когато свърши сезонът, те се завръщат у дома си, в бялата самота на селата им. За пръв път Расмусен има възможност да заведе двамата си ескимоси на кино, където всичко им изглежда удивително като на сън.

Едва ли има друг град в света, където противоречията да са така непосредствено и рязко изразени, както в Номе. От едната страна — елегантно облечени хора, автомобили, комфортни хотели и магазини, от другата — първобитни хора, живеещи в снежни колиби.

Расмусен храни особена любов към ескимосите, които държат на старите си вярвания, разбира се, не защото е съгласен с тяхната философия, а защото обича фантазията, духа и миналото на този народ. В дните, когато пътешествието му отива към своя край, Расмусен още на два пъти среща хора, които живеят напълно по старому, както в миналото.

В Номе веднъж при него идва един от малкото шамани, които все още съществуват в американизираната Аляска. Той имал бурен живот, в селото си на остров Нунивак сам водил война против белите и против всички ескимоси, които не се противопоставяли на белите, бил арестуван и изпратен в Номе, а сега го освободили.

Расмусен го разпитал за възгледите му за живота. Той вярвал в Сила, който поддържал вселената и се откривал на хората чрез бури, морски вълнения, снежни виелици, но и чрез слънчевата светлина и тихото време.

Млади момичета от Ангмагсалик в пъстро облекло

С презрение той говорел за модерните заклинатели на духове, които станали лекари и свещеници и срещу заплащане работели за второстепенни цели. Светъл пример за него били старите ангакути, които се пожертвували, за да познаят големите взаимоотношения във вселената.

За втори път Расмусен влязъл в допир с ескимоското минало на скалистия остров Малък Диомид между нос Принц ъф Уелс в Аляска и източното крайбрежие на Сибир, където веднъж по време на екскурзия трябвало да потърси закрила от разразилата се силна буря над Беринговия проток.

Върху най-издадената част на един склон той видял къща, която била по-представителна от другите. Някога, както разбрал, това било дом за тържества на селището, сега обаче при модернизиране на ескимоския живот тя била превърната в шивалня за самотни стари жени.

Расмусен не пропуснал да посети къщата. През дълъг тъмен коридор, в който се чувствувал застоялият дъх на старото време, се минавало към една дупка в пода, представляваща вход към помещение, подобно на зала.

По четирите стени висели всевъзможни украшения и пръстени, които напомняли, че някога тук са танцували и празнували, а наоколо имало нарове. Една от жените — Манюнко, която живеела само с миналото, с удоволствие започнала да разказва на Расмусен спомените си, разбира се, едва след като се убедила, че чужденецът не е мисионер или търговец, т.е. че не принадлежи към ония хора, от които е видяла само горчивини и затова не иска да ги знае.

Тя разказва за дните, когато в тази къща всяка есен се уреждали големи тържества в чест на „душата на кита“, и още, че обичаите повелявали празникът да се открива винаги с нови песни и химни. За да им дойдат обаче добри мисли, мъжете загасвали всички лампи, внимавали да се пази най-голяма тишина и ревностно размишлявали.