Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (56) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Сбогуване с „духалото“

След второто презимуване в „духалото“ през пролетта на 1923 г. настъпил денят, в който не без тъга трябвало да се каже сбогом на лагера, където прекарали две години.

Днес и утре „духалото“ ще остане да съществува, но все по-малко хора ще водят тук свое домакинство и само след няколко месеца колибата ще опустее напълно. Членовете на експедицията, така гласи решението, ще се разделят, всеки ще поеме отделна задача, която ще го отдалечи от другарите му.

Матиассен ще замине за Бафинова земя и ще продължи там своите археологични изследвания. Биркет Смит ще се върне заедно с преводача Олсен в областта на еленовите ескимоси и ще разгърне своите етнографски и географски изследвания в областта на индианците чипева, които са съседи на еленовите ескимоси и живеят около селището Чърчил. Фройхен и Бангщет пък трябвало на първо време да останат на Датския остров. Задачата им щяла да бъде да подредят сбирките, да ги превозят най-напред при Кливлънд в залива Репулсе, а по-късно в Дания и да ги предадат там на Националния музей в Копенхаген.

Фройхен обаче вършел всичко с половин сърце. Постигнала го била зла участ. При една неотдавнашна екскурзия към полуостров Мелвил той се заблудил при минус петдесет и четири градуса студ, отклонил се от другарите си и при нос Уилсон попаднал в голяма снежна буря. За да се защити от ветровете, изкопал дупка в една снежна преспа, пъхнал се вътре и използувал шейната като покрив. Когато му станало много студено, той се опитал да излезе от своя затвор, но понеже отворът бил навеян със сняг, минали единадесет часа, докато излезе навън, и скоро след това установил, че два пръста и една част от петата на левия му крак са измръзнали. Сега той не можел да ходи и куцал.

Няколко месеца по-късно трябвало да се ампутира стъпалото, а три години след това и кракът.

Расмусен ще напусне пръв „духалото“ и ще изпълни целта на своя живот: ще пропътува целия арктически бряг на Америка и ще издири всички групи ескимоси, които се намират там. Отначало ще го придружава Хелге Бангщет, но само до първата спирка, до залива Пели. Оттам този ще продължи за остров Ванситарт, а по-късно в Честърфилд ще следи за изпращането на багажа на експедицията. Ще се върне у дома през Чърчил и Уинипег.

Расмусен ще замине от залива Пели за Беринговия проток. В това дълго пътешествие ще го придружават двамата ескимоси Кувигарсуак Митек, наречен „Северната патица“, и Амарулунгуак, наречена „Малкият човек-жена“. „Северната патица“ произхожда от Туле и е на двадесет и две години. Расмусен се е запознал с него по време на експедицията Милиус-Ериксен и през 1904 г. живял в къщата на родителите му.

„Малкият човек-жена“ е братовчедка на „Северната патица“ и е на двадесет и осем години. На пет години останала сираче. Според обичаите на племето още тогава тя била осъдена на смърт, тъй като нямала баща и нейното изхранване не било осигурено. Въжето лежало вече около врата й, когато малкият й брат, сега вече покойник, спасил живота й с настойчивите си молби.

Мъжът й трябвало да участвува в експедицията, но починал от белодробно заболяване. Сега тя с цялото си сърце се отдала на пътешествието и задачата й ще бъде да приготовлява храна на мъжете и да поддържа в ред дрехите им.

Няколко дена преди отпътуването Расмусен има възможност още веднъж да се полюбува на „духалото“. Когато светлината на деня отдавна е угаснала, той се връща от една разходка по леда в морето. Блестяща снежна шир се разстила пред него, завършваща в дъното с два черни стърчащи хълма. От прозорците на къщата излиза бледа светлина и осветява кучетата, които лежат изопнати в снега и спят. Наоколо безгранично спокойствие, тишина и красота… „Духало“ — родина, вече две години далеч от цивилизацията, място за покой на неспокойните.

Малкото е добре приютено в кожената качулка на майка си

Срещу боновете ескимосите получават в датските търговски бази хранителни продукти и потребителни стоки

На 21 март се разменят сърдечни ръкостискания, Расмусен се сбогува за дълго време. Може би ще минат месеци или дори повече от година, когато той ще има възможност от някое място в Аляска да изпрати телеграма за Америка или Европа. Какво ще донесе бъдещето? Сигурно е, че идните месеци ще бъдат трудни и богати на преживявания.