Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (21) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Майстор на етикета

Расмусен започва да разбира все по-добре чувствителността на ескимосите, да свиква с обичаите им и да се нагажда към особеностите на тяхното ежедневие. Все по-задълбочено вниква в тяхната същност. Той научава как те реагират на тази или онази дума, на едно или друго действие и как „да ги възприема“. Постепенно той става майстор на етикецията, когото белите приятели търсят за съвет. Особено през по-късните пътувания той минава за надежден съветник по всички въпроси, отнасящи се до общуването с ескимосите.

Понякога наистина не е удоволствие да се влезе в колибата или в лятната палатка на ескимоси. Вонята задушава посетителя. Но той би засегнал дълбоко домакина, ако покаже и най-малко отвращение. И ако след това му предложат парче почерняло месо от тюлен, което би породило у него най-дълбока погнуса и би заседнало на гърлото му, той все пак трябва да го глътне с привидно удоволствие и да каже: „Какъв деликатес!“

Расмусен започва да обръща все по-голямо внимание на въпроса за храненето. По-рано той смятал, че човек се нуждае от смесена храна и че не е роден месояд. Тук сега ежедневно му поднасят риба и той престава да приема това като нещо мъчително. Що се отнася до приготовлението й, никой не може да го разубеди, че най-вкусна е варената риба, макар да не се отказва и от сурова, като я нарежда на второ място след варената. Той няма нищо против, ако за подправка използуват китово масло, което отговаря на оцета и олиото. За Расмусен умението да не подбираш ястията не е едно от най-незначителните условия за изследователска работа в Арктика. Той не познава непреодолимо отвращение. Няма значение за него, ако при нужда трябва да консумира печено кучешко месо или ако, както се случва по-късно в Северна Канада, вместо европейското сутрешно кафе му сервират съд с кипяща кръв от тюлен подправена с рибено масло.

В едно обаче вкусът му в началото се различавал от този на ескимосите. Той отбягвал вмирисана риба и много държал при хранене да се сервира сол. Но и в това отношение настъпила промяна. С време той става подчертан почитател на вмирисаната риба и намира оправдания за това предпочитание. В Европа, казва той, не проявяват никакво отвращение към плесенясали млечни продукти. Наричат ги сирене. А в Англия така подправят дивеча, че добива вкус на изгнило. Разваленото ядене следователно съвсем не е вредно нещо. Защо да спорим тогава за развалената риба? Важно е да е вкусна, а тя е такава.

През време на престоя си в Агпат Расмусен успява с дипломация да надвие предразсъдъка на ескимосите, че е непристойно за жената да ушие нещо на чужденец.

И в Далечния Север, и дори в най-негостоприемните области Расмусен държи на външността си. Винаги носи у себе си ножици, за да подстригва косата и брадата си. Дори при тридесет и четиридесет градуса студ той не се отказва от миене: хигиенична мярка, за която използува сланина от морж вместо вода. И в Кап Йорк той би желал да има хубави камики, традиционните обувки на ескимосите. Става дума за ботуши от кожа на тюлен. Вътрешната страна представлява кожен чорап, обърнат с козината навътре, а отвън са от непромокаема кожа. Ходилото между ботуша и чорапа е запълнено със слама или морска трева. Особено ефектни са камиките на жените. Те стигат до над коляното, обикновено са червени, украсени отпред от горе до долу с бродирана на ивици кожа.

Расмусен харесва такива камики. Но как да си ги достави, като съществува споменатата забрана? Не му е трудно да обезсили техните правила. Уж обхванат от възторг и от невъзможност повече да го скрива, той започва да уверява един ескимос, че неговата жена изработвала най-хубавите камики в цялата полярна страна. Който можел да нарече своя жена, която шие така прекрасно, той можел действително да се гордее, че притежава рядък и ценен човек. Ден и нощ го занимавала мисълта, колко ли добре трябва да се чувствува човек в такива обувки.

Ескимосът не можел да не удостои почитателя с така високо цененото изкуство на жена си. Няколко дни след това той предал на Расмусен чифт камики. Но Расмусен се показал много взискателен. Той не одобрил съвсем качеството им и в потока от признателни думи промъкнал лек упрек. Ескимосът бил дълбоко обиден, но запазил присъствие на духа и прикрил поражението си. Той се засмял из цяло гърло: „Как е възможно умният Кнуд да съди толкова неправилно и да не вижда, че тези смешни и жалки ботуши са само една проба! Истинските ще бъдат изработени по този модел.“

Седмица след това Расмусен получил противно на всички неписани закони на ескимосите не само нещо шито, а много повече, най-чудните камики, които въобще някога някой е носил в Гренландия.

Расмусен изобщо постига всичко, което си е наумил. Ако някога се създаде тягостно положение, тогава той използува своя хумор и обръща всичко на смях. Все по-точно изучава той мнението на ескимосите за „белите хора“. Европеецът в никакъв случай не е за тях съвършено същество и авторитет. Претенциите си да бъде признат той трябва да оправдае чрез дела. Ще стане смешен, ако претендира да е опитен в неща, в които при всеки случай ескимосите са по-вещи, защото те са същината на живота им, например в общуването с кучетата, в строежа на снежни колиби, в товаренето на шейните и в лова.

По-късно Расмусен става опитен и в преценката си относно годността на ескимосите за участие в експедиции. Плащането при тях не играе решаваща роля. Общо взето, ескимосът е надежден и верен придружител. Но целта на изследването не го интересува. Преживяванията за него не са само случки по пътя към целта, а той ги търси заради самите тях и често за него е най-важно да събере материал за историйки, които да разказва през настъпващите зимни вечери.