Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (4) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Запленен от разказите на Микро

Кнуд чете с голямо въодушевление най-любимото си четиво — „Атуагагдлютит“ („Забавни страници“) алманах, който започнал да излиза през 1861 г., издаван от Ларс Мьолер, редактор на „Гренландски вестник“, и който представлява единственото издание на чисто гренландска литература. Разказите, отпечатани в него, изобразяват действителния гренландски живот и са написани изключително от гренландци, но не писатели по професия, а хора, взели перото, за да опишат от сърце една случка. Много от тях започват приблизително така: „Тъй като е толкова забавно да четеш «Атуагагдлютит», то и аз искам веднъж да изляза с един разказ.“ В „Атуагагдлютит“ се описват главно приключения, изживени от лодкари. Един лодкар загубва власт над каяка по време на снежна буря, която така пречила на видимостта, че не се виждало по-далеч от края на греблата. Друг ескимос вижда върху плаващ леден блок да лежи тюлен, прехвърля се от каяка на друг лед, който се намирал на такова разстояние, че можел да стреля оттам. Но водата отнесла каяка и на него не му оставало нищо друго, освен да скочи и да се опита да го настигне чрез плуване. В друга една история пък се описва как гренландец убива с щик една мечка, която се навъртала около къщата му. „Забавно за четене“. Но Кнуд не само се забавлява. Той е омаян от тези приключения, напрежението и възбудата не намаляват дори и когато чете една история за втори или трети път и знае предварително как завършва всичко, а то най-често завършва добре.

Не по-малко обаятелни от историите в алманаха са разказите на старата Микро с набръчканото лице, която помага на майка му в домакинството и е неизчерпаем извор на легенди. По документи Микро е християнка. Но тя, както повечето гренландци, които минават за „покръстени“, е такава само по име. Старото минало още живее в нея и това е съвсем понятно всред тази поразителна природа, в която морето, скалите, глетчерите и потискащата полярна нощ извикват видения. Възбудената фантазия празнува оргии и картините на тази фантазия, в които витаят гномове и великани, се възприемат като пратеници и вестители на свят изграден отвъд реалните неща, загадъчен и непонятен. Християнството, което изповядва Расмусен, е еднакво далеч от законите за познанието, както и от вярата на ескимосите в духове, но особеният мистицизъм на християнството също не „допада“ на ескимосите и те го посрещат резервирано с понятни и разумни възражения. Съвсем не е така лесно да им се изясни за какво именно става дума и въпросите им понякога поставят Кристиан в много неловко положение. Какво да отговори, когато ескимосът иска да знае защо господ, който прозира всички неща и за когото нищо не остава скрито, въобще допуска хората да грешат? Как да смекчи учудването им, че една ябълка е могла да стане причина за престъпление с такива огромни и печални последици? А какво да каже за Адам, когото те смятат за глупав, че се е впуснал в дискусия с една змия, т.е. с едно животно? Досадни въпроси, подхвърляни от хора, които имат да се справят със съвсем различна среда от онази, в която са живели, авторите на библията.

Готхоб на западния бряг

Микро разказвала за Навагиаг, способен ловец на тюлени и добър човек, който раздавал месо на ония, които нямали, и затова бил почитан и уважаван от всички. След неговата смърт душата му странствувала през всички животни докато намерила убежище отново у човек. Тя разказвала за мъжа, който се оженил за лисица, и за жената, която се омъжила за рак, за добрия дух Торнарссук и за духа на планинското езеро, който имал образ на мечка.

Главното предназначение на такива легенди е да прогонят скуката, особено през полярната нощ, когато денонощията са дълги. Легендите помагат да се скъси чакането през зимата, а това е полезно. Понякога разказът завършва съвсем официално със заключителното изречение „Така, сега разказът свърши, а зимата е станала малко по-къса“. Най-голямата похвала, която може да се изкаже за един разказ, не е тази, че е увлекателен и напрегнат, а че приспива слушателите.

Понякога легендите на Микро не разказват за ескимосите по алегоричен път чрез духове и вампири, а направо разкриват същността на тези хора. В един от най-хубавите разкази от този вид се говори за един ловец на тюлени, който живеел на остров Алук на източния бряг на Гренландия. Над всичко той обичал родината си и ден след ден гледал как изгрява слънцето от морето. Синът му успял да го накара да предприеме едно пътуване на запад. Когато двамата стигнали толкова далеч, че слънцето вече не изгрявало над морето, а над сушата, ловецът на тюлени почувствувал неудържимо влечение назад към своя остров. Той се върнал там и на следващата сутрин преди изгрев слънце излязъл сам на брега. Близките му чували от време на време неговия глас, но когато след изгрев слънце отишли край морето, намерили стария мъртъв. Безпределната радост от това, че отново се намира на мястото, където слънцето се издигало сутрин от морето, станала причина сърцето му да спре.

Момчето е много привързано към разказите на Микро. То не ги слуша само защото няма какво друго по-интересно да върши и защото с тях времето минава по-бързо, то е пленено и от съдържанието им и проявява удивителен талант, когато преразказва една история дори и когато я е чуло само един-единствен път. То разполага вече с цял репертоар. Най-силно го завладяла обаче историята на онзи народ, който живеел далеч на север, на края на света, обличал се в мечи кожи и се хранел със сурово месо. Онази страна била по всяко време обкръжена от лед и в нея царувала вечна тъмнина. Микро нарича хората, които живеят там, „новите хора“. Който искал да ги посети, трябвало да върви по посока на южния вятър, докато стигне до „господаря на северния вятър“.

„Новите хора“ не напускат вече мислите на момчето. То се опитва да си създаде представа за тях. Сигурно изглеждат съвсем различни от хората около него. Когато един ден порасне, първото нещо, което ще направи, е да замине при тях. То иска да види „новите хора“ със собствените си очи, да ги опознае, за та може после не само с думите на Микро, но и от лично наблюдение да разкаже за тях на познати и приятели — може би дори и на целия свят. Междувременно Кнуд се обогатява с колкото е възможно повече разкази и легенди. Това, което Микро знае да разкаже, е твърде малко за него. Той посещава колибите на гренландците, носи им чер хляб, кафе, чай, захар и в замяна слуша все нови и нови разкази и митове.