Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (49) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Оригиналът от Хъдсъновия залив

Расмусен побързал да стигне мястото, където „белият човек“ би трябвало да е разположил квартирата си. Тя се намирала на края на един малък залив. Той видял тъмна неприветлива сграда, заобиколена от цяла колония снежни къщи. Става дума за най-отдалечения филиал на „Хъдсън-Бай Къмпани“. На тази търговска организация с точното наименование „Company of Mershant Abventures, Trading int dson Bas’y“ през 1670 г. били дадени привилегии от Ричард II и тя скоро започнала да упражнява суверенните си права в една област, чиито граници не били съвсем точно очертани.

Разбира се, членовете на организацията не държали на това да подпомогнат ескимосите, а искали само да извлекат от тях възможните най-големи облаги. Така те ги накарали да изоставят лова на елени и моржове, които им носели месо, кожи и мас, и да се посветят предимно на лова на лисици. Добитите кожи не играели никаква роля в практическия живот на ескимосите, но те представлявали интерес за белите и имали търговска стойност. Понякога заплащането ставало в натура с чай, тестени произведения, консерви (смес от картофи, моркови и овче месо). Понякога обаче предлагали и пари. Белите издавали дървени пънчета, които приемали обратно срещу заплащане по 50 цента парчето. Първоначалните измами не могли, разбира се, да продължат безкрайно. Ескимосите постепенно се научили да преценяват повече или по-малко добре действителните стойности и повишили исканията си. Постепенно положението им се подобрило с това, че все повече търговци, които надушвали бързите възможности за забогатяване, се насочвали от бреговете и реките към ескимосите, конкурирали се взаимно. Ескимосите започнали да провеждат явни търгове и някои преуспели дотам, че си набавили моторни лодки, пишещи машини, акордеони.

Представителят на компанията, с когото се запознава Расмусен, е капитан Кливлънд. Първоначално той бил ловец на китове. Успехите в лова му дали възможност да си купи яхта. С нея претърпял обаче корабокрушение и бил изхвърлен на това място, което никога вече не напуснал. Отначало работил за един търговец на кожи и бил негов постоянен представител. Фирмата преминала по-късно в ръцете на „Хъдсън-Бай Къмпани“, а заедно с нея и Кливлънд.

През зимата Кливлънд събира кожи, които му носят ескимосите, през лятото ги сваля в Честърфилд — „главния град на Хъдсъновия залив“. Пари в брой нито се предлагат, нито се търсят. „Разменна единица“ е лисичата кожа. При една търговска сделка, на която присъствувал Расмусен, ескимосът донесъл петнадесет лисичи и осем вълчи кожи и получил за тях пушка, муниции, тютюн, готварски съдове, игли за шев, чай, брашно, Цените са твърди. Нито една от страните не се пазари.

Ескимосите от по-далечните места, например от полуостров Мелвил и от земята Кокбърн, гледат във всеки случай на агентурата на Кливлънд като на една придобивка на цивилизацията и улеснение в техния живот. Някога те трябвало да слизат сами в Честърфилд, за да разменят кожите, а сега трябва да изминават само пътя до залива Репулсе.

Кливлънд — едър мъж с гръмлив глас, е оригинал, какъвто трудно се намира. Надлъж и нашир, а това значи в една област, голяма колкото Дания — той е единственият бял и думата му е закон.

Някогашният ловец на китове е неуморим и крайно забавен разказвач. Особено сърдечни са връзките и той не крие това, които поддържа с много ескимоски жени. Оплаква се все пак, че не било лесно да се отърве човек от тях щом веднъж се е забъркал. Често пъти връзките не оставали без последствия и тогава мъжете на тези жени се явявали при Кливлънд, но не за да му търсят сметка, а за да искат издръжка за децата. На Кливлънд не се харесвали такива искания и му дошла умната идея да използува Расмусен за своите цели. „Ако ви трябват мъже за вашата експедиция, казва той намигайки, аз мога да ви посоча някои и добре ще бъде, ако можете да ги задържите по-дълго при вас.“

Разбира се, Кливлънд е на мнение, че Расмусен се е натоварил с ненужни мъки, като пътува в сняг и лед и изминава хиляди километри, за да узнае нещо за ескимосите. За какво да изразходва толкова сили, когато може да има всичко много по-лесно! Каквото и да иска да узнае Расмусен, той може да го чуе от неговата, на Кливлънд, уста. И Кливлънд разказва по най-забавен начин за живота на ескимосите, за техните ловни навици, за нравите и обичаите им.

Расмусен е ревностен слушател. Някои неща, за които разказва Кливлънд, му се виждат все пак не съвсем убедителни. Така той се съмнява в историята за мечката, която уж била се научила да тегли шейна, и в тази за човешкия череп в развалините на една стара къща, който уж имал кътници, големи колкото зъби на кон. По-късно Расмусен узнава от един ухилен ескимос, че Кливлънд бил познат надлъж и нашир като фантазьор и че през целия си живот никога не е излизал на север от фиорда Лион.

Още при първата среща Расмусен помислил, че Кливлънд не може да знае с кого има работа, и му представил писмо на компанията Хъдсън-Бай в Лондон, което легитимирало експедицията. Обаче Кливлънд отхвърлил такъв бюрократизъм. „Не са необходими писма, за да узная, кой сте вие, отговорил той с кавалерски тон. Погледът ми, който никога не се лъже, ви легитимира по-добре от което и да е парче хартия. Моят нюх ми подсказва, че сте тези, за които се представяте.“

Расмусен и хората му могат да бъдат само поласкани от такива думи. По-късно, разбира се, откриват, че великодушният отказ на Кливлънд да погледне писмото може да се обясни и с друго освен с предпочитанието му към интуитивната преценка. Той не е знаел да чете.