Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (39) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

На „обратната страна“ на Земята

Най-сетне проблясва океанът. Но да се стигне до него не е лесно. Пътят се спуска сега стръмно надолу към фиорда и слизането е опасно. Все пак идва краят на грижите по снабдяването. Както земята Елсмир, и Северна Гренландия е един от малкото резервати за мускусни бикове. Месо следователно има достатъчно. Кучетата могат вече да утолят глада си, а те предостатъчно са заслужили това. За съжаление изобилието от месо не може да се използува пълноценно, тъй като превозването му е възможно само в ограничени количества.

Най-важно откритие във фиорда са два стари кръга на ескимоски палатки: наредени в кръг камъни, с които платнищата на палатките се закрепвали за земята. В течение на вековете ескимосите са предприемали големи пътешествия, това Расмусен знае. Ако едно поколение е постигнало една цел, то следващото не се задоволявало с нея и тръгвало по-нататък дотогава, докато се натъкне на племена, които били по-силни, или докато стигне „края на света“ — морето. Никое парче земя не им се е струвало достатъчно усамотено и запустяло, никой климат — прекалено суров. И все пак никога досега следи от селища на хора не са били намирани на места, които лежат толкова на север, както в Данмарк фиорд. И така участниците в експедицията не са на „нова земя“, на която още човешки крак не е стъпвал (с изключение на участниците в съвременните експедиции), както би трябвало да се допусне, а са стъпили в следите на стари ескимоски пътища.

Започва търсенето на Микелсен. Близо до устието на фиорда блестят два забити в земята плъзгача от шейна: маркировка за склад, вероятно за летен лагер на Милиус-Ериксен. За учудване е, че не се намира нищо писано. Дали и Микелсен не е видял тези знаци? От него обаче не се откриват никакви следи нито тук, нито другаде някъде. Но, както по-късно се оказва, тревогата за него била неоправдана. През това време, докато Расмусен го търсел, той вече бил пристигнал в Копенхаген. С една яхта той достигнал Данмарк фиорд, слязъл там на сушата и тръгнал след това на север. Когато с много трудности се върнал отново на брега, намерил кораба притиснат от леда и повдигнат на брега. Екипажът го бил напуснал, тъй като не е искал да чака повече Микелсен. Все пак Микелсен имал сега храна и квартира. На мястото, където се издигали плъзгачите от шейна той намерил един дневник от Милиус-Ериксен, но противно на обичая, приет между изследователите на Арктика не оставил потвърждение за това.

Една от най-важните програмни точки на Първата тулска експедиция е да се търси каналът Пири. Пътуването продължило през земята Пири. Хищни чайки се вият с крясък над главите, рояци „Mygs“ — комари, хвърчат навсякъде, спускат се като африкански скакалци към земята и мъчат не само хората, които все пак могат да ги отпъдят, а тормозят и кучетата, като накацват по ъглите на очите им и причиняват тежки възпаления. Между купчини пясък и върби джуджета се виждат малките дупки на норвежките плъхове. Тези гризачи принадлежат към семейството на мишките и са обзети от неудържимо желание за странствуване въпреки всички опасности, които ги дебнат отвсякъде. В определено време те излизат в огромни количества и поемат странен курс, който понякога ги завежда в пропасти или дори в морето.

Но къде в същност е каналът? Пътешествениците достигат едно място, където някога е стоял Пири и откъдето е видял два реда планини. Той знаел, че там долу има фиорд, и тъй като един ден преди това, на четвърти юли, бил открил в източна посока един залив, който нарекъл Заливът на независимостта в чест на деня на независимостта, който се празнувал в същия ден в Америка, стигнал до извода, че падината в терена свидетелствува за канал, свързващ фиорда и залива. Но проучванията на Расмусен показват, че Пири се е заблуждавал. Каналът, чието съществуване той впрочем само предполагал, но не могъл безспорно да потвърди, не се намерил, той не съществувал.

За Расмусен и Фройхен това място е нещо като „свята“ земя. Тук някога е стоял този велик човек. Още е запазена наблюдателницата, която той построил със собствените си ръце, и в нея се намира документ, в който Пири съобщава, че идвайки от залива Мак Кормик заедно със спътника си Ейвинд Аструп и осем кучета, е достигнал тази точка, като е минал по континенталния лед. Съобщението носи дата 5 юли 1882 г., а указанията за мястото са: 81°37’4’’ с.ш. И едно шише уиски крие наблюдателницата. Расмусен го отпушва. В него вече няма течност, но дори сега, след двадесет години, ароматът на уиски не е излетял.

С по-малко респект от Расмусен и Фройхен се отнасят към дадената обстановка двамата ескимоси. Те са развеселени от това, че един такъв огромен авторитет, какъвто за тях е Пири, е могъл да каже нещо невярно, и се гордеят с това, че са свидетели при разсейването на неговата заблуда.

Обратният път се превръща в надбягване със смъртта и когато гладът става все по-ужасен, остава само да се прибегне към „ултима рацио“ на всички ескимоси, на които свършва храната, а именно да заколят една част от кучетата.

След един усилен преход експедицията се завръща в Туле.