Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (34) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ein Leben für die Eskimo (Das Schicksal des Forschers Knud Rasmussen), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
trooper (2019)

Издание:

Автор: Ханс Бауер

Заглавие: Един живот за ескимосите

Преводач: Валентина Сматракалева; Николай Щамлер

Език, от който е преведено: немски

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: биография

Националност: немска

Редактор: Димитър Ив. Търнев

Художествен редактор: Димитър Бакалов

Технически редактор: Милка Иванова

Художник: Ст. Стоянов

Коректор: Кръстина Денчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8744

История

  1. — Добавяне

Ежедневието в Туле

Расмусен не желае да извлича лична облага от търговската станция. Ескимосите далеч не са удовлетворени със сравнително скромните продукти в натура, които получават в Туле за своята ценна стока. Кожите се продават на европейските пазари и Расмусен се грижи, щото една значителна част от чистата печалба да се изразходва в полза на производителите. Една част те получават по-късно като допълнително заплащане, а друга част се изразходва за благоустрояването на Туле, а там има какво да се благоустроява. Мизерните жилища се заменят с типови къщи, построява се болница, в която лечението и престоят са безплатни. Не се плаща нищо и за лекарства. Освен това се подпомагат близките на пациентите, когато това е необходимо. Задължение на лекаря е да се грижи за станцията, да обхожда района и да бди за здравословното състояние на живеещи далеч ескимоси. Разбира се, че има и щатна медицинска сестра.

Расмусен прави нещо повече: ескимосите се учат да четат и пишат и освен това се учредява „Съвет на ловците“, орган, който има правото да участвува в решаването на всички въпроси, засягащи ескимосите.

Но в Туле задачата е не само да се упражнява търговия и да се създаде една централа, откъдето да може да се подобрява животът на тези северни хора. Расмусен иска също така да се запознае колкото се може по-нашироко с живота на ескимосите. Той винаги е ненаситен да слуша легенди и приказки.

Съществуват окалугтуати — стари митове от далечни правремена. Както се установява по-късно, те не са разпространени само в Гренландия, а се носят от уста на уста из цялата обширна земя на ескимосите от Бафинова земя до Аляска; съществуват и окалуатати — местни предания, които разказват за хора, живели във време, за което още можем да си спомним. Може да се каже, че всички митове и легенди се делят на епически, религиозни, хумористични и приспивни. Последните се разказват с равен монотонен глас. Както и при нашите люлчени песни, целта е да се приспи слушателят колкото е възможно по-бързо.

Техниката на събиране на преданията се състои в това, че Расмусен оставя ескимоса или ескимоската да разказват от начало до край, без да ги прекъсва. След това той кара да му повторят изречение по изречение и записва. Понякога на разказвача този начин се вижда много муден. Той иска бързо да стигне до края, когато разказва втори път, затова прескача или обобщава. Но Расмусен не е съгласен с това и настоява да чуе първоначалния разказ.

Главно три стари жени снабдяват Расмусен с изобилие от материал, който той публикува по-късно в три тома заедно с друг материал. Тези жени се казват Клементина, Барбара и Аполония (неотдавна са били покръстени). Често те — „неговите три вещици“, както ги нарича Фройхен, седят вечер след вечер в стаята му и все си припомнят нови окалугтуати и окалуатати. Расмусен им се отплаща, като ги кани често на вечеря и им подарява празни консервени кутии, стари вестници и други подобни непотребни неща, на които те много държат, опаковат ги в сандъци и си ги занасят в къщи.

Освен това ежедневно трябва да се набавя „насъщният хляб“. Расмусен и Фройхен не искат в никакъв случай да бъдат хранени от ескимосите; това би накърнило тежко престижа им. Но в околността на Туле рядко се намира дивеч. Остава само да се предприемат дълги пътувания, за да се търси плячка. В дните, когато Расмусен и Фройхен отсъствуват, станцията е поверена на Виви, а на нея може да се има доверие.

За Расмусен не представлява жертва да замени грамовете с пушката и да потегли от Туле надолу към залива Мелвил или нагоре към областта Ета. Той е страстен ловец на мечки и винаги изпада в опасни положения. Веднъж той попада на островчето Бианц, което лежи в средата на залива. Извиват се големи снежни бури и го задържат за три седмици върху една стръмна скала. Но той не остава гладен. Една охранена мечка застава пред пушката му. Месото и мазнината, които получава от нея, стават обаче единствената му храна. Месеци наред след това той с неудоволствие яде мечешко месо.

Връщайки се в Туле, Расмусен тръгва от Кап Йорк по един стар, но малко използуван път, който минава на места по суша, на места през глетчери. Труден е, но изключително разнообразен. На сравнително малко разстояние пътникът вижда цялото разнообразие на гренландската природа — от застиналата пустош на глетчерите до зеленината на крайбрежните земи. Незабравима гледка се разкрива пред него, когато се изкачва над последните остатъци от зимния лед. Погледът му среща зелени долини, през които се вие река. Северни гъски проточват врат. В поразяващо количество върху многобройните скали се гушат малките северни чайки с големина на скорец, които се ловят с големи мрежи за птици. Вижда се Манизоркат — „Земята на старите“, един вид високопланински пансион за възрастни ескимоси, които прекарват тук лятото, а през зимата биват връщани в селата им.

Незабравима е срещата със стария своенравен Сокак, когото той познава от дните на експедицията Милиус-Ериксен. Някога Сокак е бил голям ловец на мечки, уважаван и будещ възхищение сред племето си. Сега е „излязъл в пенсия“. Той сам се сравнява с каяк, който е бил изкаран на сушата и никога вече няма да се върне в морето. „Кожата се сгърчва, казва той, и накрая остава само един жалък и непотребен скелет.“ По време на една гощавка, приготвена от Расмусен, той изпада в стари спомени и всяко парче печено, изядено от него, извиква в паметта му най-чудни ловджийски случки.

През февруари 1911 г. Расмусен заминава за областта Ета. Това най-северно селище в света, което е традиционната станция за тръгването и пристигането на много арктически експедиции, е разположено върху скалист праг под глетчера Братя Джон на един голям, дълъг фиорд между замръзналото море и едно съвсем малко езеро. Наоколо лежат малките иглу, край които бушуват силни бури. Кога грее слънцето в Ета? Расмусен иска да посети още веднъж областта, на която е стъпил за първи път през 1906 г. — земята Елсмир, в същност този път не се касае за научни изследвания, а за месото на мускусния бик. Няколко месеца по-късно той се връща с богата плячка, поканва всички на гуляй и бива почетен с песни и борби.

Следващата цел е, разбира се, пак магазинът в Туле „най-северният магазин в света“.