Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (48) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

На Датския остров

7 септември 1921 г. е определен за тръгване от Гренландия. Пътят води през протока Дейвис навътре в Хъдсъновия проток, който е изпълнен с плаващ лед и в който ледените блокове са прилепнали така плътно един до друг, че дори от мачтата не се вижда открита вода. Най после корабът тръгва на север покрай остров Саутхемптън.

Хвърлят котва пред една приветлива долина с открит бряг към морето. Малък остров се открива пред участниците в експедицията. Че на него не живеят хора, проличава от поведението на животните. Един заек се показва толкова „храбър“, че почти се оставя да го хванат с ръце, един елен също не проявява страх. На юг, запад и север на височина от 50 до 150 м. се издигат насечени гнайсови скали. Изкачват се на най-високия връх и оглеждат страната. На север погледът спира към заледения канал Фокс и устието на фиорда Лион. Отвъд него се вижда голям плосък остров. Това може да бъде само полуостров Мелвил, избран преди сто години като място за презимуване от Едуард Пери, британски мореплавател, придружил Джон Рос в първото му голямо пътешествие и извършил сам успешни изследователски пътешествия в Арктика. Оттогава в същност никой европеец не е посещавал отново това място.

Как се нарича островът, на който стъпили членовете на експедицията и чието разположение било определено по-късно с 60°54’ с.д.? Картите не са достатъчно пълни и не дават отговор. И така Расмусен му дава име. Нарича го Датски остров и той остава изходен пункт за всички мероприятия, разузнавания и екскурзии, които една или друга група от експедицията, определена от Расмусен, извършва в близките или по-далечните околности дотогава, докато Расмусен тръгва на голямото си пътешествие по севернозападния морски път, който го отвежда най-далеч на запад до Източния нос, там, където свършва Азия на Беринговия проток. Построяват малка къща и я наричат „духало“ поради ветровитото — както по-късно разбират — място, на което е издигната.

В скоро време Датският остров е изследван. Не намират на него нищо забележително. По плаващия лед на един малък проток преминават в съседна земя, на острова Ванситарт. Хора и тук не срещат, но откриват все пак следи от тях: рухнали постройки и бариери за елени, една система от каменни наблюдателници и скривалища за ловци; освен това мечки са оставили по почвата отпечатъци от лапите си.

Но каква полза от рухнали постройки и отпечатъци от мечешки лапи! Расмусен иска да се запознае с хора, да говори с тях, да живее с тях. Къде да ги намери? В края на ноември тръгват от „духалото“ на ново пътешествие, на „ситуационно пътешествие“, както го нарича Расмусен, като има пред вид с това название, че ще минават през нова, непозната земя, за която не знаят какви изненади им готви и какъв е теренът, който трябва да овладеят. Минават по трудно проходим лед през канала Хурд — малкия проток, който разделя остров Ванситарт от американския континент, и влизат в един полуостров.

В областта на залива Хавиланд настъпва моментът, в който участниците в екскурзията: Расмусен, Фройхен и „боцманът“, срещат хора — акилинермиути. Расмусен бил слушал за тях още като юноша. „Хората от другата страна на голямото море“ живеят в гренландските легенди. И ето ги сега живи пред него, и то по-живописни, отколкото си ги е представял. Мъжете носят дрехи от еленови кожи, жените — кожени калпаци и широки поли. Разменят първите думи и най-чудно е, че още в първия миг Расмусен може да се разбира с тези ескимоси. Те говорят само малко по-различно този гренландски език, на който Расмусен е говорил някога в Якобсхавн и който разбират и в Туле, и в Ета.

„Вие сте наши хора от Бафинова земя?“ питат ескимосите.

„Не, ние идваме от Гренландия, а някои от нас са от Дания. А вие откъде сте?“

„Ние сме на път за нашите есенни селища зад фиорда Лион.“

„Има ли и други селища в тази област?“

Расмусен узнава, че има. На един ден път оттук в прохода Фури и Хекла живеят инглулиндмиути, а в залива Репулсе — айвилингмиути, по̀ на север — нестилингмиути.

Ескимоски жени носят хляб, който днес и в Гренландия се цени като храна

При слънчево време кожите се окачват да съхнат

Расмусен винаги е познавал ескимосите като отзивчиви, дружелюбни хора и този път е така. Те построяват за членовете на експедицията снежни колиби. За специалистите в тази област, особено за ескимосите от Туле, е много чудно каква съвършена техника прилагат тук. Съвсем ново е за тях, че непрекъснато трупат отделни пластове сняг върху растящите стени. Те имат за цел да уплътнят дупките. За краткото време от три четвърти час изникват три колиби. Удивително е освен това, че ескимосите не се хранят само с месо, а разполагат и с чай и брашно. Получават ги, както казват те, от един бял човек, който живеел в залива Репулсе. Расмусен е изключително заинтересуван от една такава връзка, която може да завърже тук с неескимос, и то най-вече, защото вижда възможност да изпрати поща за Европа.