Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (19) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Животът сред общността

Естествено Расмусен се интересува най-вече от обществения живот, от нравите и обичаите на ескимосите.

Ескимосите не познават слоеве, класи и социални вълнения, тъй като при тях не съществуват икономически противоречия. Те нямат вождове, поне не официални. Заклинателите се радват на особено уважение, понякога по-голямо от това на опитните ловци. Те се издигат над останалите и затова техните съвети се изпълняват. Подчинението обаче е винаги доброволно. Те не признават никого за политически водач и никой не претендира да е такъв. Всеки може, когато пожелае, да се откаже да бъде вожд за сметка на някого другиго. Това не влече някакви лоши последици за него. Но ако някой заклинател, ловец на китове или който и да е си присвои абсолютната власт, ескимосите го считат за вредител и го отстраняват при първия удобен случай. Сред възрастните мъже никой не се меси в работата на другия, няма заповядващи и подчинени. И все пак ескимосът не е лишен от известно чувство за господство и подчинение. Расмусен разбрал това по време на експедицията Милиус-Ериксен, когато един ескимос го поканил да му стане господар. „Ти не би търпял това дълго — отвърнал Расмусен, — тъй като вие, ескимосите, сте сами господари на мислите и действията си.“ Но ескимосът не приел възражението му. „Господарят винаги дава на онзи, който му служи — казал той. — Ние забелязахме това у големия Пири и ти не би се отнесъл другояче. Що се отнася до мен, аз искам да имам облаги.“

Малките пациенти се радват на добри грижи

В къщи господар е мъжът, но само на теория. Той обаче не се държи като паша. Между двамата съпрузи цари прекрасно разбирателство. Работата е строго разпределена. Мъжът трябва да търси храна по море и суша. Неговият живот действително не е лек и не е лишен от опасности. Но върне ли се у дома с плячката си, задълженията му свършват. Той се грижи само оръжията и каякът му да са в изправност. През останалото време той яде, излежава се и разказва разни истории. Приготвянето на храната, щавенето на кожите, шиенето на дрехи, одирането на тюлените, та дори и строенето на домовете и опъването на палатките е задължение на жената.

Не съществуват и правни норми, които общността да приела като задължителни. Общността не определя кое е правилно и кое неправилно. Никъде не е създаден закон, който да е приет и почитан от всички. Не съществуват норми, които да не е позволено да се нарушават. Общността е все пак заинтересувана да отстрани по някакъв начин споровете в името на хармоничния съвместен живот. Предпочитано средство за възстановяване на нарушения мир е надпяването между двете враждуващи страни. По принцип чрез тези надпявания могат да се изкупят всякакви провинения, за които не се предвижда смъртна присъда. Понякога може и несръчността на някой ловец да даде повод за такова надпяване. Успешният морски улов има голямо стопанско значение за този народ, който е принуден да води най-сурова борба с природата. Който се почувствува обиден от някого съчинява сатирична песен, която изпълнява в присъствието на семейството и на останалите си близки, докато я научи наизуст. Веднага след това той заявява публично, че призовава своя противник на борба. Призованият от своя страна, посъветван от близките си, също съчинява подходящ текст. Както при бокса и борбата противниците се срещат под открито небе, придружени от своите близки, и пред многобройни слушатели, надошли отдалече, и изпяват своите подигравателни песни един срещу друг. Слушателите решават кой е победител. От степента на тяхното ръкопляскане се разбира кого приемат за победител. Обикновено те не определят кой е прав, а само кой е излязъл победител, като е обидил по-умело своя противник. В известно отношение на надпяването може да се гледа като на съдебен процес. Обществото издава присъда, но не за „възтържествуване на правдата“, тъй като обект на дебатите не е наказанието за нарушаването на някой принцип. Това е повече един забавен спектакъл, който задоволява нуждата на зрителите от развлечение.

Краят на песните означава обикновено и краят на враждата. Противниците се разделят сдобрени. Но съществуват предания за ескимоси, които вземали толкова присърце поражението си в надпяването, че напускали селището. Една песен, чута от Расмусен при Кап Йорк, показва каква важна роля играело надпяването в живота на ескимосите.

„Търся с очи празничната къща

и мършавия дребосък,

когото поканвам на надпявка.

И аз не мога да забравя

как всички съжаляват

оня, който в борбата губи:

оня, който след двубоя

остава усамотен.“

При едно надпяване, на което Расмусен присъствувал като зрител, ставало дума за следното: Екверко (Кутрето) се оженил за парясницата на Маратсес. У Маратсес се събудила старата любов и той предизвикал Екверко на двубой.

Надпяването продължило повече от час и Маратсес започнал с обвинението:

„Цепя думи, малки, остри думи

като трески, отсечени с моята брадва.

Песен от старо време — полъх от дедите.

Песен за жена ми, песен с копнеж, песен за забрава.

Нахален бъбривец ми я отне и иска да я унижи,

нещастник, настървен за човешка плът.

Като канибал от гладни времена.“

„Кутрето“ му отговаря:

„Учудващо нахалство! Смешна ярост и смелост:

сатира, която цели да прехвърли вината върху мен!

Искаш да ме плашиш — аз, който стоя равнодушен пред

смъртта!

Хай! Възпяваш жена ми, която нявга бе твоя,

тогава не ти е била толкоз мила.

Докато живееше сама, ти не я възпяваше, не редеше

за нея песни за похвала, песни за двубой.

Сега тя е моя — и никога не ще да позволя

двулики любовници да я задирят с песните си —

женски прелъстители — в чужди домове!“

Особено място заема убийството. И то не се наказва с присъда, но води непременно до кръвно отмъщение.

Често жените стават причина за убийства. Някой мъж пожелае чужда жена, убива съперника си и се оженва за вдовицата му. Понякога, когато жената има син от първия си брак, възможно е убиецът да се привърже към него и да го гледа с любов, макар и да знае, че един ден момчето ще отмъсти за убития си баща. Отмъщението се изпълнява от най-близките роднини мъже: синовете, братята, бащата. То се счита за свято задължение. За изпълнение на отмъщението няма определен срок. Често минават години, понякога даже и десетилетия. Един ескимос разказал на Расмусен, че в неговото племе един син отмъстил за баща си едва след тридесет години. У някои племена отмъщението слага край на враждата, понякога обаче то предизвиква нова жажда за мъст. Ако най-близкият роднина, който е длъжен да отмъсти, се забави с изпълнението на дълга си, той среща дълбоко презрение у останалите членове на племето, дори и тогава, когато очевидно не е в състояние да се справи с убиеца, понеже не притежава необходимата сила. Такъв отмъстител може да предизвика надпяване с надеждата да намери някого, който да се заинтересува от неговия случай и да поеме доброволно ролята на отмъстител.

На първо място отмъщението пада естествено върху самия виновник. Ако той избяга и не го намерят, тогава отмъстителите нападат роднините, понякога дори децата и децата на децата му. Жените не са обект на кръвно отмъщение. Изключение правят само онези, които сами са убили. Отмъщението се извършва чрез засада, често нощем и при мъгла. Нападнатият бива разстрелван, намушкван с кама, пребиван от бой или умъртвяван по някакъв начин. При ескимосите няма закон, който да забранява убийството. Но естествено никое семейство няма интерес да търпи в своята среда някой побойник, който би му създавал неприятности или би уплитал близките си в безконечни кървави разпри. Кръвните роднини се грижат един за друг. Най-напред те разговарят с добро с близкия си, за когото знаят или предполагат, че замисля убийство. Но ако той не се откаже от своите намерения, нищо не ги спира да се освободят от него.

Никому не е разрешено да се измъква от работа. Който прави това, бива презиран. Естествен дълг и въпрос на чест за всеки е да се грижи според силите си за набавяне на храна и облекло.

Прави се разлика между обществена и частна собственост. Към частната собственост принадлежат например дрехите, каякът и шейната, които служат за лично ползуване.

Не е прието и дори е невъзможно да се трупат богатства. Ако все пак някой чрез богат лов стигне до излишество, то той го разпределя между ония, които не са имали неговия късмет. Понякога „богатият“ урежда пиршество. Той иска да го смятат за щедър и не намира за разумно да привлече завистта на другите, което би могло да доведе до неприятни последици. Възможно е дори да започнат да шушукат зад гърба му, че той омагьосва лова на другите мъже от племето. Понякога след такъв празник домакинът остава беден като просяк и става зависим от милостинята на ония, които той преди това така щедро е гощавал.

Веднъж разправили на Расмусен историята на един мъж, който бил много лаком. Нощем, когато другите спели, той се промъквал до припасите на семейството и ядел до насита. Остатъците увивал в кожа и ги скривал под нара си. Въпреки че не вършел нищо друго, освен да яде от собствените си запаси той бил упрекнат, че изключва останалите членове на семейството от това удоволствие. Един ден той трябвало да чуе песен, съчинена за него, която дълбоко го засрамила. Тя гласяла:

„Свързвам думи

за песен —

за малка песничка,

донесена снощи в къщи,

добре завита, никому неизвестна

я хвърлиха под моето легло.

Не искам да деля

радостта си с никого.

Само на мен, само на мен

да принадлежи, само на мен,

тайно и неделимо.“

Те ненавиждат кражбата. Ескимосите са убедени, че никой не ламти за тяхната собственост и си оставят нещата на открито. Момиче, за което се е казало, че е присвоило чужда вещ, няма изгледи да си намери мъж.

Едно много уважавано качество естествено е смелостта. И как ли би могъл да съществува ескимосът, ако не е смел!

Още като юноша той трябва да покаже, че не се страхува от опасности. Любима игра е така нареченото „мечо изпитание“. Едно момче се завива в меча кожа и излиза навън по леда толкова далеч, че се вижда само като точица. Няколко възрастни мъже впрягат шейната и насъскват кучетата върху видимата точица. Животните свиват уши, душат, вдигат опашки и се втурват по посока към мнимата мечка, която се преструва, че се страхува от глутницата и побягва, колкото й държат краката. В даден момент кочияшите прерязват въжетата, които свързват кучетата с шейната. Глутницата от петдесет или повече кучета, побеснели като кръвожадни хищници, освободени от всякакъв товар, се спускат към жертвата. В последния момент момчето отхвърля кожата от себе си. Разочаровани, кучетата се връщат.

Главното в случая е момчето да остави животните да се приближат колкото се може по-близо. Колкото по-късно свали кожата, толкова по-смело е то и толкова по-силно самообладание е показало. Но случва се и момчето да закъснее. Расмусен имал случай да види един такъв младеж които в желанието си да спечели по-добро име твърде късно отхвърлил кожата от себе си и кучетата се нахвърлили отгоре му, като го подредили зле.