Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (18) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Слаби съмнения към старите суеверия

Още няколко пъти Расмусен обядвал в къщата на Сагдлорк и това му дало възможност да научи подробности относно схващанията на ескимосите за живота. На особено уважение се радва у тях мъдростта на миналите поколения. „На думите на младото поколение човек не може повече да се осланя, казват те. Дедите са знаели всичко по-добре. Те са били много по-умни, отколкото днес техните наследници. Правилно е да останеш верен на старите традиции. Някои неща, на които те ни учат, трудно могат да се разберат, но трябва ли да е погрешно това, което ние не разбираме?“ Според схващанията на ескимосите човекът се състои от душа, тяло и име.

Душата прави от човека човек и благодарение на нея той може да върши нещо, да действува, да работи, да има воля. Душата е извън тялото, но все пак е свързана с него, защото приживе не може да се отдели от него, а го следи като сянка. След смъртта на тялото тя продължава да живее, защото е безсмъртна. За да се присъедини към душите на прадедите, тя или се издига към небето, или се потапя в морето. Двете места стоят на едно и също ниво — нито едното, нито другото има някакви предимства.

За смъртта малко се говори у ескимосите. Един ловец, с когото Расмусен разговарял веднъж за смъртта, не знаел какво да мисли по тези въпроси, които явно малко го интересували. „Все едно дали смъртта е краят на живота или само преход към друга форма на съществуването, казал той. Няма нищо страшно.“ Но той добавил, че не би желал да умре скоро, тъй като намирал, че е хубаво да се живее.

Тялото служи на душата като оръдие и е преходно. Умре ли човек, в него се запазва злото, което му е било присъщо приживе, и затова е необходимо да се спазват много правила на поведение, за да не се вреди на живите. За трупа важи правилото да бъде заровен колкото се може по-скоро и с него да се занимават само близките членове на семейството. Умрелият се поставя напълно облечен в каменна гробница. Главата е в посока към изгрева на слънцето. Всичките му инструменти, понякога и хранителни припаси, както и личната собственост на умрелия, като каяк и харпуни, се поставят при него. Ако починалият е мъж, тогава кучетата му трябва да го последват в гроба: една традиция, в чието спазване Расмусен се уверил още преди пристигането си в Агпат. Ако почине жена, тогава се жертвува само едно куче. Пет дни се забранява да се ловува от мястото, където е починал ескимосът, и за същото време се забранява да се бере мъх в селището, защото земята би се почувствувала обидена, ако и сега биха убивали нещо по нея. Не е забранено да се взема нещо от поставените в гробовете предмети, но се изисква да се постави на негово място нещо друго. Достатъчно е, ако каякът или харпуните се заменят с макети. Душата, която продължава да се грижи за умрелия, е в състояние да даде на малкия макет голяма форма.

На името отдават особено голямо значение. То си има свой собствен живот и самостоятелно съществуване. Защо пищи детето кърмаче? Защото си иска име! Умре ли човекът, тогава умира тялото му, но не и името му. То странствува и търси нов дом, който получава едва тогава, когато бъде дадено на новородено дете, а заедно с името у детето се прераждат и качествата, които по-рано е притежавал собственикът му.

Важна роля играят „арнуарксите“ — амулетите. Според мнението на полярните ескимоси те предават на хората способности и добри качества и прогонват опасностите. Почти винаги амулетите се състоят от крайници и парчета животински кожи, но винаги от такива животни, които не са били убити от човек. Приема се, че чрез зашиването на амулети в дрехите хората придобиват качествата на животните от които те са взети. Кожа от врата на мечка придавала сила, крак от сокол помагал да се стане голям ловджия, крайници на лисица правели човека хитър, а крака от гарван — невзискателен. И на кучетата се поставят амулети. Войнственост, която е необходима, особено при лов на мечки, може да се придобие чрез едно парче кожа, в което се зашиват крайници от полярна патица, улучена по време на борба с друга патица от този вид, силно лаене, което прогонва духовете, се добива чрез съд за урина. Съдът и кожата се връзват на шията.

В детския санаториум в Уманак

Едно старо суеверие, което продължава да съществува! Колкото и дълбоко да се коренят в умовете на ескимосите такива суеверни представи, те все пак не са твърдо убедени в тяхната правдивост. Във всеки случай те не се показват като ревностни фанатици на вярата. У тях не съществува нищо, което би могло да се сравни с църквата, тъй като те въобще не са склонни към размисъл. Животът според тях не се състои в размишления. Той не иска теории, а месо. Има ли месо в достатъчно количество, а това е почти винаги така, тогава настъпва времето на пиршествата, волностите и шегите. Но идват и лоши времена, болести и тогава колкото и човек да не е склонен към размишления, той все пак не може да ги избегне.

На обедите у Сагдлорк все пак от време на време се изказват известни съмнения относно истинността на амулетния фетишизъм и когато по-късно Расмусен се заинтересувал кой в същност носи амулети, оказало се, че само малък брой ескимоси правят това. Постепенно изчезнала и употребата на магическите формули, които би трябвало да помогнат да се яви дивеч или дивечът да не забележи приближаващия се до него ловец. Дори духовете, гръбнакът на цялата религия на ескимосите, вече не представляват до такава степен център на живота. Расмусен научава от ескимосите, че някои измежду по-старите все още виждали със собствените си очи много от техните прадеди, но почти никога в присъствието на други ескимоси, а само когато били сами или бродили по пусти пътеки. По онова време всеки предмет притежавал свой собствен дух: входът на къщата, вратата, отдушникът на тавана, лампата, шейната, съоръженията за риболов. Духовете живеели в къщи, които обаче напълно се сливали със земята и не можели да се открият. Рядко само някоя дупка в дълбочина показвала, че там се намира входът към жилището на някой дух. Но всичко това принадлежало на миналото. „Днес, заявяват ескимосите с известна резигнация, духовете се държат настрана и се показват съвсем рядко.“

Факт е, че ескимосите се смятат заобиколени от един невидим свят и вярват, че трябва да се съобразяват с неговите закони. Ако не ги спазват, тогава небето изсипва огромни снежни маси, които смазват човека, или морето се разтваря и водната стихия отнася жилищата, или пък животните стават невидими и хората са заплашени от гладна смърт. Така се е предавало от бащите им. Но дали и те са казвали истината? Колкото по-често Расмусен разговарял с ескимосите върху схващанията им за живота, толкова по-ясно разбирал, че в основата си те са твърде колебливи хора. Веднъж един му казал: „Ако вие, белите мъже, смятате че знаете всичко по-добре от нас, то ние сме готови да чуем вашите разбирания и не сме недостъпни за тях. Но който иска да ни каже истината, трябва да остане при нас и докаже, че неговото учение е по-добро.“

По времето на Расмусен все още най-запазени у ескимосите са табутата, правилата, които важат за всички възможни положения и трябва да се съблюдават. На жената е позволено да шие само еленови кожи след края на полярната нощ. Бременната не бива да се храни от същия съд с другите. Ако мъжът излиза през лятото с нов каяк в морето, тогава жената е длъжна да постави дървен съд с вода край морето. Какво ли не трябва да се съблюдава, когато в къщи бъде донесен тюлен! Тогава от прозорците не бива да се изстъргват ледените цветя. На жените е забранено да си решат косата, да си мият лицето, да закачват обувките си да се сушат. Щом се разпредели дивечът, на мястото, където е била главата му, трябва да се сложи буца сняг.

Ако един младеж убие за първи път тюлен, в този ден не му е позволено при никакви обстоятелства да изтърсва снега от дрехите си, ако иска пак да има сполука при лов. При неуспех в лова понякога ескимосите отдават това нещастие на грехове, които смятат, че са направили. Те се разкайват, обвиняват се преди всичко в сексуални грехове и цялото селище приема християнството. Ако обаче скоро не настъпи обрат към доброто, тогава те са готови бързо отново да се върнат към вярата в духове.

Ескимосите имат високо мнение за животните. Противно на белите, за които животните представляват една необходимост или най-много кътче природна романтика, ескимосите виждат в тях същества, равни на човека. В това отношение голямо е сходството им със сродните индианци при които има групи, вярващи, че произхождат от животни. В това схващане можем да видим наченки на представите от еволюционната теория за живота.

Днешните ескимоси не отиват толкова далеч, както дедите си, та да вярват, че могат да бъдат ту човек, ту животно. В чест на животните все пак се уреждат празненства и им се приписва безсмъртна душа.

„Но вие преследвате животните, отвърнал веднъж Расмусен. Убивате ги, ядете ги. Как се съгласува това с представата ви, че животните са като хората?“

Ескимосите не съзнавали какво противоречие имало в това. Животните, казват те, нямат нищо против, че ги лови човекът, те дори му се предлагат като плячка. Но те държат да се спазват предписанията за лов и да бъдат чествувани след смъртта си, което ставало преди всичко чрез празненствата, например празника на кита.

По мнението на ескимосите животните желаят още да бъдат ловени от способни и твърди мъже. Те се чувствуват обидени, ако ги преследват кекави мъже, и тогава изливат своя гняв върху цялата ловна дружина, като й се изплъзват. Събеседникът на Расмусен разказал за някакъв млад мъж, който при един лов в далечни места постоянно говорел за жена си и съжалявал, че трябвало сега да живее повече дни разделен от нея. Принудили го да се върне сам в къщи.

Няколко седмици след това Расмусен имал случай да види на практика как полярните ескимоси високо уважавали жертвата си. Ловци убили кит. Щом жените от селището научили за това, събрали бели камъни, привързали ги с кожа от морж за челото си и затичали на брега, за да изявят почит към убития кит. Там напълнили устата си със сладка вода и пръскали с нея устата на кита. Чрез подобни церемонии, мислели те, умрялото животно се чувствува поласкано, радвало се и било съгласно с това, че са го преследвали и убили.

Душата на убита мечка смятали за опасна и трябвало най-старателно да се спазват всички предписания, които биха могли да я усмирят. Тук имало значение и това, дали в къщи е била донесена като плячка мъжка или женска мечка. Във втория случай церемониите не били много дълги.