Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (32) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Най-северният магазин в света

В къщата в Туле се правят приготовления за посрещане на клиентите. Инсталират огромен казан и водата в него поддържат винаги вряща, тъй като всеки момент трябва да са готови да предложат нещо на пристигналите гости. Търговските преговори се водят доста своеобразно, много по-трудно, отколкото в Европа, където клиентът идва, вижда, поема разговор за сделките, купува или не купува и отново напуска магазина. Но Расмусен със своето умение да се вживява в мисленето и чувствата на гренландците и ескимосите научава много скоро „търговския език“, който е необходим тук.

Ескимосът, който често идва отдалеч, не идва сам, той довежда жената, децата, а понякога и роднините си. Никога желанията не се казват направо, нито цената, която купувачът е готов да плати. Най-напред ескимосът очаква да разговарят с него по странични въпроси. Той очаква да го питат колко мечки е убил тази година, на какви опасности е бил изложен при това, с какви хранителни припаси разполага, как са складирани. Най-после трябва да стане дума и за това, което той носи. Но той не хвали стоката си, нито я изтъква, напротив, той говори доста неблагоприятно за нея. „Все пак вие имате две големи бали пред вратата, съдържанието им, вярвам, че представлява някаква стойност за вас, иначе не бихте предприели това дълго пътуване“, казва веднъж Расмусен на един ескимос, който посетил неговата станция. Ескимосът кимва отрицателно: „Аз трябва да се срамувам от кожите си. Вие няма никак да ги оцените, може би няма да ги приемете дори като подарък.“ В действителност лисиците са безупречни и представляват радост за окото. Ескимосът знае, че Расмусен ще бъде във възторг от тях. Той ги омаловажава, за да увеличи разликата до истинската им стойност и за да се наслаждава от нарастващото, както той мисли, възхищение на другия.

Веднъж при Расмусен дошъл един ескимос и поискал нож. Той го получил и оставил за него пет кожи от синя лисица на тезгяха. „Това не е честна търговия, го поучил Расмусен. Или ще дадеш много по-малко, или ще получиш много повече.“

„Колкото и да уважавам думите ти, отговорил учтиво ескимосът, и колкото и да искам да взема присърце всичко, което казваш, съжалявам, че не мога да ти дам право. Но ти имаш достатъчно оправдание. Ти не можеш да знаеш, че почти цяла година не съм имал нож и че съм страдал много от това. Сега плащам с удоволствие пет жалки кожи за този прекрасен нож.“

Расмусен не останал доволен. „Но ножът не отговаря на стойността на пет кожи от синя лисица.“

Ескимосът поклатил глава. „Един предмет въобще няма никаква стойност, казал той. Но аз имам нужда и затова плащам. Каква стойност има ножът за мен, това мога само аз да преценя. Въобще не е правилно продавачът да определя цената, напротив, винаги купувачът би трябвало да прави това.“

Малка случка в търговската станция Туле. Ескимосът не може да има правилно отношение към две съвсем различни стойности. Подобни прояви на безпомощност от страна на ескимосите по отношение на аритметиката Расмусен често наблюдава в Туле. Тя е доста абстрактна за тях и те предпочитат да я отбягват.

Расмусен срещнал веднъж на кръстопът един ескимос, когото познавал като особено интелигентен, и го попитал кой от двата пътя е по-къс, за да стигне до целта. Запитаният се оказал в невъзможност да сравни необходимото време за двата пътя. Езикът на ескимосите назовава числата до двадесет. Но истинска представа те имат само за стойности до десет. Всичко, което надхвърля това число, е „много“, дори „необятно много“. Когато по-късно жени идвали в станцията Туле и искали по-голям брой дребни неща, тогава те плащали поотделно, тъй като им било доста трудно да пресмятат сумите.

Расмусен е честен посредник. Виждало му се срамно да измамва ескимосите. Но доброто намерение да се спазват „правдиви цени“ действително не е лесно за изпълнение. Той винаги е готов да увеличи значително много ниските искания, които според европейските представи понякога възлизали само на една десета или двадесета част от истинската стойност и които целят само задоволяването на най-неотложни нужди в момента, но асортиментът в Туле засега не е още толкова голям. Често Расмусен не е в състояние да задоволи дори много скромни желания, тъй като няма желаната стока на склад. Търсят се обикновено дребни неща: кутия кибрит, малко тютюн, конци, пили. С времето нарастват и нуждите. Най-често се търсят пушки и патрони.

Ескимосът смята за дипломатично да не изказва желанията си с кратки и сухи думи, а съвсем спокойно да иска един артикул след друг. Понякога прави дълги почивки между едното и другото желание, като ги прекъсва със забележката:

„Е, какво още съм забравил…“ Но намерението му не е да увеличи цените. Допада му бавното спазаряване и той смята за умение да води търговските разговори със заобикалки. В Туле Расмусен разбира нагледно как от времето на Пири досега се е развил прогресът и до каква степен са нараснали претенциите. На мястото на лъка и стрелата е дошла пушката. Ножовете са от най-фина стомана, а шейните — от ясеново или дъбово дърво.

Във всеки случай ескимосите, които посещавали търговската станция, били много доволни от новата придобивка. „Какво голямо щастие е, казвали те, че живеем в страна, в която има магазин!“