Майк Лосън
Вторият периметър (75)

74

Махоуни хвърли в устата си поредната хапка бъркани яйца. Чувстваше се превъзходно. Направо неописуемо, по дяволите! Усмихваше се дори докато дъвчеше.

Очите му се спряха върху Ема и Демарко, които седяха на масата срещу него. И двамата бяха нацупени и едва докосваха закуската си. Тази на Ема се изчерпваше с половин грейпфрут и препечена филийка без масло. Животът е твърде кратък, за да се храни човек по този начин, поклати глава Махоуни.

— Е, тоя път здравата ви наритаха задниците — рече той. — Но все пак можете да се поусмихнете, нали? Разбихте голяма шпионска мрежа и отстранихте една особено гадна кучка.

Отвърна му мълчание. Ема го изгледа така, сякаш много й се искаше да забие издължената лъжичка за грейпфрута в дебелия му врат.

Кармоди им беше разказал играта. Изпонадупчи всички със специални стрелички с упойващо вещество — Ема, Демарко, Ли Мей и тримата гангстери. Именно с резервното оръжие, чието предназначение Ема не успя да определи. А след това хвърли безжизнената Ли Мей в собствената й лимузина и изчезна. По-късно колата беше открита близо до пристанището на Балтимор, а в багажника й се оказаха всички секретни материали, събрани от него и Уошбърн.

На даден етап беше позвънил в полицията да съобщи за няколко души в безсъзнание на пристанището на остров Колумбия. Когато Демарко се свести, над него се бяха надвесили ченгета и цял екип на Бърза помощ. Лежеше на паркинга с вързани ръце, в компанията на Ема и тримата китайски бандити. Ченгетата нямаха идея какво се беше случило, но трите автомата узи и надупчената кабина на една от закотвените лодки ги наведоха на мисълта, че става въпрос за престъпна група, чието място е в ареста.

Демарко веднага ги предупреди за отвличането на Махоуни, но те го изненадаха с новината, че председателят е успял да се измъкне. За трите часа, прекарани в несвяст, всички правоохранителни органи на Източното крайбрежие бяха предприели масирано издирване на трите виетнамски хлапета, които бяха взели за заложник една от най-важните политически фигури в държавата. Но бандитчетата изчезнаха без следа, отмъкнали някаква кола в района на Ню Джърси, точно както беше предположил Махоуни.

Полицията подозираше, че са успели да се доберат до някоя от големите виетнамски общности в Трентън или Ню Йорк, където чакат да бъдат изведени от страната.

Демарко помоли да съобщят на Махоуни за задържането им и половин час по-късно вече бяха на свобода — унизени, но все пак свободни. Цял час след като се върна в съзнание, Демарко се сети за Даян Карлучи, която бяха оставили овързана в кухнята му.

Но Кармоди и Ли Мей потънаха вдън земя. С издирването им се зае ФБР, активно подпомагано от трите главни разузнавателни централи, но резултат нямаше.

— Значи мислиш, че около тоя Кармоди е замесено дете, така ли? — извърна се председателят към Ема.

— Да — кимна тя. — За пръв път си го помислих, когато открихме онази кутия за обувки в мазето му, а вчера направих това, което би трябвало да направя няколко седмици по-рано — влязох във връзка с негови познати от времето, когато е бил на работа в Хонконг. От тях научих, че е бил изключително необщителен човек, но е имал връзка с местна жена. Единият спомена, че имал син, но не беше сигурен…

Човек като Филип Кармоди трудно би станал предател за пари. Според теорията на Ема китайското разузнаване е използвало съпругата и детето му, за да го принуди да се включи в шпионската операция в Бремертън. Той е действал перфектно, предлагайки на Ли Мей точно толкова информация, колкото е била необходима за сигурността на семейството му, без да нанася големи щети на Американския военноморски флот. Именно по тази причина е пленил Ли Мей, вместо да я убие, както са настоявали господарите му. Искал е да я използва за разменна монета, заплашвайки, че ако не я разменят срещу семейството му, ще я предаде на американските власти. Разбира се, китайците не са имали интерес да се вдига шум около излязъл от контрол агент, но основното им притеснение е било свързано с факта, че поставен под натиск, този агент може би ще разкрие неща, които те не искат да бъдат разкривани. И са преценили, че един човек и малкото му семейство са добра цена за потулването на всичко.

— В момента вероятно води преговори за размяната на семейството си срещу Ли Мей — заключи Ема. — След което ще изчезне.

— А какво ще направят с нея китайците? — попита Махоуни, после, изпреварвайки отговора на жената срещу себе си, ядосано огледа масата и изръмжа: — Къде са скрили шибаното табаско, да ги вземат мътните?

— Ще я убият — спокойно отвърна Ема, докато председателят се опитваше да привлече вниманието на сервитьорката.

— За което бих ги поздравил — сви рамене Махоуни. — Тази кучка изтрепа сума народ, за да се добере до теб.

— Май не ме разбра — погледна го в очите Ема. — Ако навремето ЦРУ не се беше издънило при залавянето на младата двойка на Хаваите, нейният любим нямаше да умре. Не беше нужно да умира. А тази жена е боец. Ако се бяхме отнесли нормално с нея, ако не бяхме я изтезавали, тя нямаше да изгуби детето си. Най-много ме тревожи начинът, по който изгуби детето си. Ние непрекъснато говорим за човешки права, но действаме като варвари. Така постъпи ЦРУ преди двайсет години, така действаме и днес — например в Абу Граиб и Гуантанамо. Искам да кажа, че най-после трябва да се научим да се държим по-добре от врага, господин председател!

— Чудесно те разбирам, уважаема госпожо — стана сериозен Махоуни. — На мен също ме е неудобно от това, което е станало с детето й. Но тя беше шпионин и убиец, и то изключително опасен убиец. И ние бяхме длъжни да я неутрализираме. За всичко останало съм съгласен с теб. Върху главата й наистина са се струпали прекалено много нещастия.

Без да чака отговор, председателят спря минаващата покрай масата им сервитьорка.

— Дали ще можеш да ми донесеш малко табаско, скъпа?

— Разбира се, господин председател — отвърна жената и хукна да търси соса с бързината, с която би тръгнала да спасява децата си от внезапен пожар. След броени секунди се появи отново и подаде на Махоуни малкото кафяво шишенце като развълнувана ученичка.

Махоуни пое шишенцето, после стисна отрудената й длан между лапите си.

— Ако не бях женен, Алис… — прошепна той. — Всъщност ако ти кажа какво си мисля, със сигурност ще се изчервиш…

Пълничкото лице на Алис действително почервеня като цвекло, клепачите й запърхаха като пред припадък, а тежката й пазва видимо започна да вибрира. Как е възможно? — смаяно се запита Ема. Този дърт дебел алкохолик говори неща, които никой уважаващ себе си сценарист на сапунени опери не би използвал, но въпреки това жените го намират за неотразим!

От своя страна Демарко изобщо не се смяташе за неотразим. Два пъти потърси Даян Карлучи, която все още беше на курс във Вашингтон, но и двата пъти получи отказ на поканата си за среща. Започваше да си мисли, че младата жена го възприема като носител на лош късмет, колкото и абсурдно да му звучеше това. В крайна сметка нямаше никаква вина, че Кармоди я беше завързал за онзи стол! Все пак в душата му мъждукаше надеждата. При последния разговор бе доловил мъничко топлина в гласа й и той си помисли, че може би някъде в близко бъдеще отново ще пече лазаня. Много се надяваше, защото животът му имаше крещяща нужда от жена като Даян.

Единственият щастлив човек на масата беше Махоуни. Беше адски доволен от факта, че сам се е измъкнал от похитителите си, отнемайки оръжието от ръцете на млад здравеняк, който беше на една четвърт от годините му. Изобщо не се тревожеше, че бандитите бяха успели да се измъкнат. Още повече че пресата описа геройството му по начин, който многократно надхвърляше ефекта на най-скъпо платените реклами. Предния ден му беше позвънил Летерман с покана да гостува в популярното му шоу и той сериозно се замисли. Харесваше Дейв въпреки славата му на скандалджия.

— О, щях да забравя — обърна се той към Ема, след като изсипа върху яйцата си внушително количество лютив сос. — Специалисти от флота прегледаха материалите, копирани от Кармоди. Казал ти е истината: той действително е подменил някои цифри и е отстранил важните неща. Експертите са на мнение, че ако китайците бяха получили тези материали, програмата на техния военнопромишлен комплекс със сигурност би се върнала десет години назад.

Ема разсеяно кимна, продължавайки да мисли за съдбата на Ли Мей.

— Има ли нещо друго? — попита след известно време тя.

— Май това беше всичко — отвърна Махоуни. — Реших, че ще искаш да чуеш какво е свършил Кармоди…

Ема отвори уста с намерението му изнесе поредната лекция, после я затвори и извърна глава. Демарко остана с впечатлението, че яркосините й очи са навлажнени. Никога не я беше виждал да плаче и не вярваше, че това ще се случи точно сега.

— В такъв случай ще тръгвам — обяви Ема, стана и напусна заведението.

— Ще й мине — обади се Махоуни, проследявайки я с очи. Грубият му глас прозвуча изненадващо нежно.

— Едва ли — поклати глава Демарко.

Преди време Ема бе изразила мнение, че всяка власт оправдава действията си с националната сигурност. Но изпълнението на тази благородна задача неизбежно е свързано с безкраен низ лични трагедии: мъртвороденото дете на Ли Мей, смъртта на младия агент на ФБР на онази уличка във Ванкувър, убийството на бившата олимпийска състезателка Карла, опитала се да защити Ема. Хората продължават да страдат и умират, защото управниците не проявяват достатъчно разум и хуманност, за да променят системата. Демарко беше убеден, че при следващата среща приятелката му отново ще бъде предишната Ема — твърда и цинична, но дълбоко в себе си никога няма да си прости за ролята, която беше изиграла в превръщането на Ли Мей в чудовище.

Махоуни не можеше да знае какви мисли минават през главата на младия мъж насреща му, но прекрасно знаеше как да насочи вниманието към други, по-приятни неща.

— Е, трябва да се връщам на работа — обяви той. Каза го с тон на фабричен работник, отскочил да изпуши една цигара, а не като председател на Камарата на представителите. Започна да навлича сакото си, като едновременно с това внимателно наблюдаваше помощника си.

— Вчера чух нещичко за Хъчисън — небрежно рече той. Имаше предвид лидера на малцинството в Камарата на представителите — човек, когото дълбоко ненавиждаше. — По всичко личи, че момчето му е загазило здравата, и ако това се разчуе, старият язовец здравата ще се изпоти… Веднага ще добавя, че пет пари не давам за него, но ми е жал за жена му. Аз я харесвам, защото е добър човек. А и никоя майка не бива да чува подобни неща за детето си. Мислех си…

Вече бяха на тротоара пред ресторанта и всеки момент щяха да се разделят. Махоуни щеше да се върне в Капитолия за обичайната си дейност — превръщането на партизанските интереси в общоприемливи закони, а на Демарко предстоеше среща с бащата на един кривнал от правия път младеж.

— Не те ли видях зад волана на онова нещо там? — попита Махоуни и брадичката му кимна по посока на паркираната до тротоара кола.

— Аха — кимна Демарко.

— Каква марка е?

— Тойота, модел 2005. Навъртяла е някакви си четирийсет хиляди километра и гори пет на сто.

Голямата глава на Махоуни смаяно се поклати. Неговият личен автомобил беше 12-цилиндров ягуар кабриолет.

— За бога, Джо! — въздъхна той. — Кога най-после ще се научиш да живееш?

Демарко само кимна и натисна копчето на малкото пию-пию, което държеше в ръка. Колата се отключи с тихо изщракване. На лицето му изплува щастлива усмивка.