Майк Лосън
Вторият периметър (31)

30

Демарко седеше в бара на мотела. Все още обитаваше стаята, която беше наел при пристигането си в Бремертън, но вече започваше да я възприема като затворническа килия. Настанил се удобно срещу телевизора, той гледаше някакъв мач, а в рекламните паузи прелистваше вестника в ръцете си. Търсеше обяви за употребявани коли, решил да разбере как вървят тук Z-тройките втора ръка. Вчера беше звъннал на онази автокъща в Арлингтън, откъдето го увериха, че сребристото беемве все още е налице. Значи му искат много, заключи той.

Ема също беше в бара, но в другия край. Разговаряше с дъщеря си, притиснала джиесема до ухото си. По отношение на миналото си тази жена мълчеше като гроб, но вероятно поради дългото си познанство с нея Демарко все пак беше успял да научи, че има дете. Не беше сигурен дали е нейно, или го е осиновила, тъй като тя не криеше предпочитанията си към представителките на собствения си пол. Нямаше идея как е отгледала това дете по време на интензивната си кариера във ВРУ. Със сигурност знаеше само едно — Ема бдеше като орлица над рожбата си. Доказа го миналата година, когато разбра, че някакъв нещастник преследвал дъщеря й. Някой ден трябва да я напия и да я поразпитам как е станала мама, рече си Демарко.

В момента нямаха абсолютно никаква работа. Просто седяха и чакаха да се случи нещо. ФБР все още издирваше Фил Кармоди, а ученият от Центъра за управление на подводния флот все още не бе открит — нито жив, нито мъртъв. Нямаха представа кой контролира Кармоди, нямаха нищо, което да ги насочи. Не разполагаха с доказателства за изнасянето на каквито и да било секретни материали от корабостроителницата, нямаха представа кой е истинският убиец на Дейв Уитфийлд. Сборът от всички тези нули не можеше да бъде друг освен нула. По тази причина висяха в бара и чакаха нещо да се случи.

Случиха се две неща, и двете по време на четвъртия ининг. Първото се видя на екрана: един от играчите изпусна топката, кетчърът на „Маринърс“ я грабна и с всичка сила я запрати към първа база, улучвайки батъра в главата. Това наложи смяната на кетчъра. Второто беше появата на Бил Смит в мотелския бар.

Той се насочи към масата на Ема и махна на Демарко да се присъедини към тях. Ема хвърли гневен поглед към двамата мъже, които се тръшнаха на столовете срещу нея, и забързано каза в апарата:

— Целувам те, ще ти се обадя по-късно. Е? — извърна се тя към Смит.

— Пипнали са мръсника — обяви той.

— Кой от всичките?

— Оня учен, дето е специалист по шума. Опитал се да хване самолета за Манила, който излитал от „Портланд“.

— Какво е казал? — попита Демарко.

— Нищо — отвърна Смит. — Изповръщал си червата, докато му слагали белезниците, и заявил, че бяга от жена си и децата си. А когато го попитали защо използва фалшив паспорт, поискал адвокат. — Представителят на военното разузнаване въздъхна и поклати глава. — Ох, как ми се иска да отскоча дотам и да му вържа оголена жица на пишката!

— Носел ли е нещо? — изгледа го с укор Ема. — Някаква секретна информация?

— Нищо. Не са открити и липси в кабинета му.

— Което пак си е нищо — въздъхна Ема. — Спокойно би могъл да е копирал файловете и наръчниците и да ги е предал на онзи, който дърпа конците.

— Аха — неохотно кимна Смит. — Трябва да го накарат да проговори.

— На негово място изобщо няма да отворя уста — обади се Демарко. — В момента може да бъде обвинен единствено в притежанието на фалшив паспорт. А може би и в инсцениране на собствената си смърт.

— Сам ли е бил на летището? — попита Ема.

— По всяка вероятност, да. В момента преглеждат записите на охранителните камери. Мисля, че…

Прекъсна го телефонно жужене. Смит измъкна малък апарат от джоба си, послуша малко, после благодари и затвори. На лицето му изплува усмивка.

— Днес май е щастлив ден за нас — обяви той. — Обади се Дъдли. Преди малко Кармоди се е регистрирал във ванкувърския хотел „Хаят“ и в момента е в стаята си, а Дъдли дебне в коридора.

— Кой е Дъдли? — попита Демарко.

— ФБР знае ли, че е във Ванкувър? — попита Ема.

Смит отново се усмихна, този път дяволито.

— Още не — каза той.

— Кой е Дъдли? — повтори Демарко.

— Поредният абсурден псевдоним, с които Бил обича да кичи информаторите си сред редовете на „кавалеристите“, тоест конната полиция — обясни Ема.

— Признай, че прилича на Дъдли, Ема — възрази Смит, после се обърна към Демарко и добави: — Трябва да го видиш тоя тип, Джо. Рошава руса коса и квадратна брадичка, голяма колкото автобус!

— Метър и шейсет и пет — добави Ема.

— Кой казва, че Дъдли Дурайт е висок? — изръмжа Смит. — Как го измерваш: яхнал коня или изправен до малката Нел?

— Да прекратим тоя абсурден разговор — намръщи се Ема.

— След малко потеглям на север — обяви Смит. — Искам да съм там, когато канадците го арестуват.

— И аз идвам — отсече Ема.

— Едва ли е необходимо…

— Може би, но имам лошо предчувствие. Нещо не е наред, Бил. Цяла седмица Кармоди се изплъзва от всичките сили на реда в западната част на Съединените щати, след което най-спокойно се прибира в някаква хотелска стая. Не, нещо не е наред. Затова идвам с теб. Ако ми попречиш, ще се обадя на Мери.

— Какво общо имаш с нея, Ема? Да не би случайно да сте играли заедно в отбора по хокей на трева на Девическия католически пансион?

— Ти си задник, Бил!

Смит побутна очилата на върха на носа си и се изправи.

— Ще се обадя да ни изпратят хеликоптер.

— А няма ли да уведомиш ФБР?

— Малко по-късно — отвърна агентът и на лицето му отново се появи дяволитата усмивка.

— Цял хеликоптер! — с удивление поклати глава Демарко. Никога през живота си не се беше качвал на такава машина.