Майк Лосън
Вторият периметър (60)

59

Демарко седна на обичайната си маса в ресторанта на Капитолийския хълм, където закусваше всеки ден. Макар и все още млад, той си беше изработил някои навици — факт, който го тревожеше и успокояваше едновременно. Но две неща в това обикновено работно утро бяха различни: Първо, вестник „Уошингтън Поуст“ на масата пред него не беше разгърнат на спортната страница, а на тази с обявите и второ, беше облечен с джинси и поло вместо с обичайния тъмен костюм.

След закуска възнамеряваше да отскочи до Капитолия и да се запознае с процедурите, през които трябва да премине един уволнен държавен служител. Вероятно щеше да се наложи да попълва цял куп формуляри. Освен това трябваше да разбере какво ще стане с пенсионните му вноски. Проблемът беше, че нямаше представа към кого да се обърне, а никак не му се искаше да се отбива в офиса на Махоуни.

След завръщането си от Ванкувър отбеляза, че чекът със заплатата му е пристигнал в банковата му сметка както винаги досега. Вероятно това беше обезщетението му. В такъв случай златният му парашут се беше свил да размерите на салфетка.

Спря се на една обява за куриер за призовки. О, да. Веднага се видя как пълзи по стълбите на занемарен и пълен с хлебарки блок, изпълняващ двойните функции на публичен дом и убежище за наркомани. Чука на някоя от вратите, която му отваря гол до кръста тип с размерите на гардероб, нашарен с пандизчийски татуировки. До него ръмжи питбул, заковал злобните си очички точно под колана на натрапника. Пандизчията се усмихва и казва:

— Дръж го, Джо-Джо!

Господи, все трябва да има някоя служба, която отговаря на квалификацията му! И където плащат малко повече от тринайсет долара на час. Всъщност трябваше му държавна работа, защото не искаше да загуби пенсионните си вноски. Няма да е зле да се обърне към пощите — беше чувал, че там назначават всякакви откачалки.

Познатата келнерка се изправи пред масата му и възкликна:

— Какво става, Джо? Да не са обявили ден на небрежното облекло в Капитолия?

— Здрасти, Бети — избягна въпроса Демарко.

— Защо си по джинси, Джо? — настоя попрезрялата перхидролена красавица и без да чака отговор, добави: — Много ти отиват, да знаеш! Ако ги носиш по-често, със сигурност ще развълнуваш сърцата на един куп мацки. Какво да ти донеса, скъпи? Обичайното?

— Дай му само едно кафе, защото го чака работа! — изръмжа дрезгав глас зад гърба й. — И на мен донеси едно…

— Господин председател! — възкликна Бети и несъзнателно опипа прическата си. По неизвестни за Демарко причини Махоуни правеше страхотно впечатление на жените около петдесет, а и на по-младите. — Веднага ще ви донеса кафетата! — изчурулика тя и се понесе към бара.

Махоуни тежко се тръшна на свободния стол. Понечи да каже нещо, но очите му се спряха на разгърнатия вестник. Дебелите му пръсти небрежно отместиха страницата с обявите и издърпаха онази със спортните новини.

— Пустите му „Ред Сокс“! — изръмжа той. — Най-сетне спечелиха една серия, но гледай ги сега: цели девет точки зад „Янките“, а вече сме средата на август! Още не мога да повярвам, че шитнаха Мендоза! Казвам ти, Джо, ако някой ден ми писне да вися в оная къща отсреща, ще подам молба за главен мениджър на тоя шибан отбор!

Бети се появи с кафетата.

— Заповядайте, господин председател.

— Страхотна си, скъпа — изрази възхищението си Махоуни, докосна с месестата си лапа пищното бедро на презрялата блондинка и се огледа с престорена предпазливост. — Как мислиш, дали ще можеш да се промъкнеш зад бара и да допълниш чашата ми с една глътка „Бушмилс“?

— Разбира се, господин председател. Сигурна съм, че Джими с удоволствие ще направи изключение за вас.

Дебелите пръсти леко се стегнаха около бедрото, очите му се разшириха с престорено смайване.

— Хей, какво е това? Пак ли си с прашки?

— Стига, господин председател! — изписка с поруменяло лице Бети и шеговито го плесна по рамото. — Отивам да изпълня специалната ви поръчка, дявол такъв!

Махоуни опря лакти на масата и се задълбочи в спортната страница.

— Помниш ли онзи Кокран от щатския парламент? — рече по някое време той, без да вдига глава от вестника. — Дето ти бях споменал да го провериш…

— Да — кимна Демарко.

— Пратих Пери да го преслуша, защото ти беше зает. Ама онзи му отрязал главата. Като се върна, направо му се ревеше. Старият Кокран се оказа костелив орех и се налага ти да се заемеш с него…

— Тръгвам веднага — забързано рече Демарко. — Още преди обяд съм при него!

Благодаря ти, Исусе! Страшно много ти благодаря!

— Има и още нещо, Джо…

— Ето кафето ви, господин председател — галантно рече сервитьорката.

Махоуни отпи една глътка и вдигна глава.

— Само едно нещо е по-добро от хубавото сутрешно питие, Бети — рече той, после направи драматична пауза и вдигна рунтавите си вежди като същински Граучо Маркс. — И двамата знаем какво е то, нали?

— О, господин председател! — изцвили за пореден път Бети и изтича към бара, където несъмнено щеше да сподели с колегите си подмятанията на известния политик.

— Казахте, че има и нещо друго — напомни Демарко.

— Аха. Докато си там, намери време да поговориш и с Ханреди. Отдавна не съм се чувал с него. Кажи му, че онзи бизнес с асфалта може да се закучи заради шибаните добавки във въздуха, за които вече говорихме.

— Ясно — кимна Демарко. Разбира се, не ставаше въпрос за никакви добавки във въздуха, а за вредни емисии. А забележката, че отдавна не са се чували, означаваше, че Ханреди е занемарил по един или друг начин спонсорирането на любимия си политик.

— Да не повярва човек! — възкликна Махоуни, отново насочил вниманието си към спортните новини. — Някаква рускиня скочила над пет метра на овчарски скок! По-точно пет и трийсет. Признавам, че жена с подобни качества вероятно ще ми изкара ума!

Демарко замълча.

— Чух, че си отървал Ема — добави след кратка пауза председателят, все още без да вдига глава от вестника.

— По-скоро тя сама се отърва — отвърна Демарко, отправил репликата към масивното теме на събеседника си. После му обясни какво предстои да се случи, наблягайки на прилежното си завръщане във Вашингтон и отказа да участва в залавянето на Ли Мей.

— Утре ще го прочетем във вестниците — уточни Махоуни. — Там със сигурност ще пише, че китайската кучка се е преселила в небесните оризови полета! — Замълча за момент и добави: — Питам се дали Ема владее овчарския скок…

Минута по-късно председателят довърши кафето си и се изправи.

— Трябва да вървя. — Очите му отново се насочиха към спортната страница. — Шибаните „Ред Сокс“! Някои неща май никога не се променят, а?

Точно така, никога. И слава богу!