Майк Лосън
Вторият периметър (3)

2

Ема и Кристин седяха на белите плетени столове на верандата, пиеха мимоза — коктейл от шампанско и портокалов сок — и преглеждаха сутрешните вестници. Образец на семейна идилия. Отвъд верандата се виждаше градината на Ема. Английска градина, научи Демарко от нея, защото, доколкото му беше известно, английските градини се поддържат от градинари, които имат грижата да садят стотици цветя с дълги стъбла, оставяйки ги да цъфтят на воля, без да ги подреждат в обособени лехи.

Ема носеше бял ленен панталон и мексиканска блуза на червени и оранжеви цветя, която разкриваше голите й рамене. Кристин, трийсет и няколко годишна блондинка, която свиреше на чело в Държавната филхармония, беше с изрязана фланелка и шорти. Тя притежаваше най-хубавите крака, които Демарко беше виждал, но той избягваше да ги гледа, защото не искаше да предизвиква ревността на домакинята.

Ема беше висока и слаба, с царствена осанка и къса коса, която изглеждаше сива или руса — според светлината. Беше поне десет години по-възрастна от Демарко, но като че ли в далеч по-добра форма. Очите й се вдигнаха над вестника и се насочиха към приближаващата се фигура. Имаха цвета на водата в норвежки фиорд и обикновено бяха точно толкова топли.

— Видът ти е ужасен, Джоузеф — промърмори тя, оглеждайки дрехите му. — Какво си правил, за бога?

— Играх голф с лидерите на свободния свят — отговори той.

— Това обяснява нещата — кимна тя. — Ще пиеш ли нещо? Имам мимоза.

— Предпочитам само портокалов сок. Негазиран.

Демарко избра стола до Ема, от който фигурата на домакинята блокираше гледката към прекрасните бедра на Кристин. Това беше благоразумният избор. Размениха си по едно „здрасти“ с младата жена, след което тя отново се задълбочи във вестника. Без съмнение, ако свиреше на обой, тя със сигурност щеше да прояви много по-голям интерес към него.

— Какво знаеш за флота, Ема?

— Много неща, повечето от които предпочитам да забравя.

Демарко очакваше този отговор. Макар че никога не говореше по въпроса, Ема беше работила във Военното разузнавателно управление, и то на позиция, за която словосъчетанието „строго секретно“ беше твърде слабо, за да покрие степента на секретност, свързана с преките й служебни задължения. Тя твърдеше, че е напуснала агенцията още преди няколко години, но Демарко имаше причини да се съмнява. Ема беше най-загадъчната личност, която беше срещал в живота си. И изпитваше задоволство от този факт.

— А за военните корабостроителници?

— Малко. Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш защо задаваш тъпи въпроси?

Демарко й разказа за проблема на Хатауей и зададе няколко въпроса за корабостроителниците и хората, работещи в тях.

— Нямах представа, че флотът разполага със собствени корабостроителници — заключи той.

— Те са четири на брой, пръснати из цялата страна — отвърна с педантичния си глас Ема. — В тях работят предимно цивилни на договор с Министерството на отбраната, а задълженията им са свързани с ремонта и презареждането с гориво на бойни кораби, задвижвани от атомни реактори.

— Проклет да съм! — изпъшка Демарко.

— Ще бъдеш — хладно отвърна Ема и допълни чашите с мимоза.

Докато стане време за обяд, тези двечките май ще бъдат доста на градус, помисли си Демарко.

— Защо Махоуни те дава назаем на Хатауей по този въпрос? — попита Ема, докато подаваше чашата на Кристин.

— Не знам — унило отвърна Демарко. — Играе голф с него, сигурно са приятели. Но по-вероятно е да поиска нещо в замяна и е преценил, че няма нищо лошо да направи услуга на Хатауей. С Махоуни човек никога не може да бъде сигурен. Трудно е да предвидиш постъпките на човек, който още в девет сутринта започва да се налива с бира.

— Хм — изрази отношението си Ема. — Между другото, в коя корабостроителница работи въпросният инженер? Онази в Норфък ли?

— Не — поклати глава Демарко. — В някаква друга, намира се в Бремертън, малко градче близо до Сиатъл.

Красивата руса главица на Кристин надникна над вестника.

— Сиатъл! — многозначително повтори тя, а в очите й се появи дяволит блясък. Сигурно така е изглеждала на дванайсет години, когато е тормозила малкото си братче, помисли си Демарко.

Ема дари любимата си с нежна усмивка и отново се обърна към него.

— Джо, вземайки предвид моите огромни познания в областта на военното дело и твоите ограничени такива въобще, стигам до заключението, че ще трябва да те придружа до Бремертън.

Демарко се бе запознал с нея няколко години по-рано, когато й спаси живота. Този акт се дължеше повече на късмет и благоприятно стечение на обстоятелствата, отколкото на някакъв героизъм от негова страна, но оттогава до ден-днешен Ема му оказваше помощ за изпълнението на определени мисии. Даваше му полезни и навременни съвети, осигуряваше му връзка с най-различни експерти извън закона — хакери, майстори на електронното подслушване, а веднъж дори и един касоразбивач — все хора, които по един или друг начин бяха свързани със сенчестата дейност на ВРУ. В редки случаи му асистираше лично, но винаги след дълги увещания от негова страна. За пръв път се случваше тя сама да му предложи помощта си.

— Хей, какво става? — внимателно я изгледа той.

— По една случайност филхармонията ще изнесе два концерта в Сиатъл, като първият от тях е вдругиден — отвърна Ема и нежно потупа съвършеното бедро на Кристин.

— Аха — кимна Демарко, моментално разбрал за какво става въпрос. Ако иска помощта на Ема, разходите за пътуването й до Сиатъл трябва да бъдат поети от бюджета на председателя. Ема беше доста богата жена, но и малко стисната. Може би точно по тази причина беше и богата.