Майк Лосън
Вторият периметър (34)

33

Старши агентът на ФБР беше едър и заплашителен на вид мъж на име Глен Харис, който на всичко отгоре беше много ядосан. Почти двуметров гигант, чието тегло не падаше под сто и трийсет кила дори по време на диета, този човек можеше с лекота да обгърне баскетболна топка с огромната си длан. Кестенявата му коса беше подстригана точно според устава на Бюрото, тънките му мустачки бяха старателно подрязани, а челюстите му бяха толкова здраво стиснати, че това се отразяваше на говора му.

В помещението присъстваха доста хора: командированите в Бремертън агенти Даян Карлучи и Дарън Тайър; шефът на охраната на корабостроителницата Ричард Милър, двамата агенти на Служба разследвания към ВМС, които присъстваха и на брифинга в бремертънската полиция след ареста на предполагаемия убиец на Дейв Уитфийлд; Бил Смит, Ема, Демарко и главен инспектор Мортън от Кралската канадска конна полиция. Цялата тази навалица се беше събрала около елипсовидната маса в голямата заседателна зала.

— Смит, ти прекрасно знаеш, че тази операция е извън твоите правомощия! — изръмжа Харис. — ВРУ не се занимава с арестуването на шпиони, особено такива, които действат на територията на САЩ. Трябваше да се свържеш с нас в момента, в който си получил някакви улики срещу Кармоди — нещо, което също прекрасно знаеш!

— Времето ни притискаше — отвърна Смит.

— Дрън-дрън! — ревна Харис. — Трябваше да завъртиш един телефон, нищо повече! Но вместо това предприемаш действия, които водят до тотално организационно затлачване! Писна ми вече! — Обърна се към двойката от СРВМС и изръмжа: — Вие! Какво, по дяволите, търсите тук?!

— Що за въпрос? — настръхна единият от агентите. — Тук сме, защото става въпрос за сигурността на ВМС! Длъжни сме да…

— Но нямате правомощия! — отсече Харис. — Това ясно ли ви е?

— Да, но…

Без да му обръща внимание, агентът рязко се извъртя към Ема.

— Ами ти? Нали си подаде оставката?

Ема отвърна на погледа му, без да мигне и без да предлага отговор. Гигантът спря очи на Демарко.

— Разбрах, че вие сте някакъв политически посредник. Никой не знае за кого работите и с какво точно се занимавате. Обадих се във Вашингтон и поисках моментално да ви разкарат задниците оттук, и на двамата! И какво стана? Председателят на Камарата се обадил на директора на ФБР.

Самият председател! Идея нямам защо се радвате на толкова високи протекции, но ще ви кажа едно — от този момент нататък Бюрото поема цялата операция! Ясно ли е?

Седнала вдясно от Харис, Даян Карлучи се стараеше да не поглежда Демарко и с мъка сдържаше усмивката си.

— Успокой се, преди да си получил удар, Глен — подхвърли Смит. — Всички сме съгласни, че оттук нататък ти ще командваш парада. Само се успокой.

Но Харис още не беше свършил.

— Тая работа ми намирисва на пречките, които ни създаваше Специалната комисия за разследването на Единайсети септември! Тя пусна всички възможни федерални агенции да се настъпват по палците и да се боричкат за слава, без да споделят грам информация с останалите! За какъв имунитет ми говориш, Смит? Ти изобщо нямаш подобни правомощия!

— Само му казах, че ако проговори, може би ще обсъдим и въпроса с имунитета — сви рамене Смит. — Прав си, че нямам правомощия. Оставям на теб да решиш този въпрос и да му го кажеш.

Харис понечи да отговори, после размисли и кимна.

— Добре, може би си прав. — След което рязко се извъртя към Мортън. — А защо да не можем да го върнем в Щатите?

— Можете, стига да желаете — спокойно отговори онзи. — Лично на мен ми е все едно. Но тук трябва да посоча, че Кармоди намекна за отказ от сътрудничество в случай на екстрадиране.

— Господи, каква бъркотия! — мрачно въздъхна Харис.

Никой не го подкрепи.

— Окей — вдигна глава миг по-късно той. — Ще доведа този тип тук и ще го накарам да подпише декларация. Няма смисъл да ви изритам навън, защото веднага ще започнете да звъните на шефовете си. Засега оставате, но въпросите ще задавам аз. Разбрахме ли се?

Всички, с изключение на Ема, се съгласиха.

* * *

Въведоха Кармоди. На краката му имаше вериги, ръцете му бяха оковани с белезници. Тънка стоманена верига ги свързваше с широкия кожен колан около кръста му. На гърба на гащеризона му с големи букви пишеше ЗАТВОРНИК, вероятно за да не го объркат с чистач.

Демарко неволно си помисли, че дори в затворнически дрехи и окован с вериги, Кармоди изобщо не приличаше на шпионин. В неговата представа шпионите бяха дребни човечета с лисичи физиономии, очи като копчета и безволеви брадички. Докато Кармоди беше холивудска версия на това, което е бил някога: бивш тюлен от специалните части на ВМС. Красив и твърд като кремък, здрав и атлетичен. Приличаше на герой, на човек, до когото всеки би желал да бъде по време на престрелка. Но външният вид често лъже, както казваше майка му.

Кармоди седна на стола в дългия край на масата и извади пакет цигари. Веригата му попречи да захапе една от тях.

— Махни тази цигара! — заповяда Харис.

Кармоди му намигна и спокойно драсна клечка кибрит. После, още преди гигантът да реагира, издуха дима към тавана и започна:

— Предавахме на севернокорейците цялата информация, до която успяхме да се доберем. Тя беше свързана главно с атомните реактори, задвижващи различните видове бойни кораби — самолетоносачи клас „Нимиц“, щурмови подводници и подводници „Трайдънт“. Те нямат намерение да строят атомни кораби, интересува ги само технологията. За целта вкарахме един лаптоп в учебния център и копирахме дисковете, съдържащи наръчници за управлението на атомните реактори. Освен това…

— Господи Исусе! — промълви Милър и лицето му стана бяло като вар. — Как успяхте да…

— Млъквай! — изръмжа Харис и спря тежък поглед върху него.

Мортън стана, взе един пепелник и го плъзна към Кармоди.

— В допълнение към дисковете ние отговорихме на всички въпроси, които ни бяха поставени — довърши Кармоди.

— Например? — пожела да узнае Харис.

— Наръчниците предлагат най-общо описание на действието на реакторите — сви рамене Кармоди. — Налягане в системата, температура, проектни параметри — такива неща. Но в тях липсва конкретна информация за работата на отделните компоненти. Да вземем например една най-обикновена помпа. Корейците, или по-скоро техните учени, се интересуват от какъв материал е изработена тя, кой я произвежда, какъв е принципът на действието й. За да отговорим на тези въпроси, ние събирахме съответната информация, добавяхме скици и чертежи, след което аз предавах материалите на ръководителя на операцията.

— Господи Исусе! — отново простена Милър и Демарко му хвърли съчувствен поглед. Някой трябваше да опере пешкира за огромната дупка в сигурността на корабостроителницата, пробита от Кармоди и компания. Всъщност нямаше да е само един човек, но пръв кандидат без съмнение беше Милър. Дано му остава малко до пенсия, помисли си Демарко.

— Как привлякохте Нортън и Мълърин? — попита Харис.

— О, тях ги намери един откривател на таланти — отвърна Кармоди. — Аз просто им предложих достатъчно, за да ги направя щастливи. И трябва да ви призная, че не беше особено трудно.

Присъстващите закимаха, очевидно наясно със схемата, която очертаваше арестантът. Демарко не беше, но по-късно Ема му обясни как стоят нещата. Разузнавателните централи често разполагат свои хора в близост до военни обекти. Това са общителни и чаровни хора, които имат дар слово, в много случаи привлекателни жени. Откривателят на таланти получава задачата да търси точно такива държавни служители като Нортън и Мълърин — недоволни от живота, натрупали дългове, склонни да станат предатели.

— Защо прекарахте толкова много време при подводниците? — попита Ема.

Харис рязко се извъртя и я погледна с пламнали очи, но Кармоди изпревари гневното му избухване.

— Събирах други сведения — каза той. — Матросите се вълнуват от оперативните програми, обичат да говорят за отминали мисии, за събраната разузнавателна информация по време на тези мисии. Голяма част от времето си използвах просто да си бъбря с екипажите, да ги черпя и да слушам какво говорят.

Милър стисна главата си с две ръце.

— А по какъв начин бяхте привлечен? — попита Харис.

— С пари. Свързаха се с мен, докато живеех в Хонконг, и ми направиха оферта.

— Значи станахте предател срещу дребни пари — презрително го изгледа Харис.

— Не — поклати глава Кармоди. — Говорим за големи пари.

— Как предавахте информацията? По пощата, с имейли, в тайници?

— Предавах я лично. Нямах доверие на корейците, затова се срещах с резидента тук, във Ванкувър, и му я предавах под формата на малък пакет. Но само след предварително уточнена цена.

— Защо във Ванкувър? — обади се Мортън. От тона му личеше, че е ядосан на американците, допуснали подобна операция да тече на територията на Канада.

— Защото е извън САЩ. Защото има голяма азиатска общност, в която моят резидент се чувства сигурен.

— В Сиатъл също има голяма азиатска общност — отбеляза Харис. — Защо не се срещахте там?

— Не знам. Той предпочете Ванкувър.

— Кой уби Нортън и Мълърин?

— Предполагам, че резидентът. Може би не лично, а чрез други хора. Не съм го направил аз.

— Но защо ги е убил? — настоя Харис.

— Заради нея — отвърна Кармоди и посочи Ема. — Тя отгатна с какво се занимаваме в корабостроителницата, а фалшивото й покушение срещу Мълърин здравата го разтърси.

— Какво?! — извика Харис и рязко се извъртя към Ема.

— По-късно ще ви обясня — рече Смит.

Кармоди местеше поглед от единия към другия, на лицето му се появи лека усмивка.

— Трябва да подчертая, че Мълърин беше доста навътре в нещата — рече той. — Резидентът се опасяваше, че тази жена е в състояние да го притисне дотолкова, че да го пречупи. По тази причина взе решение за прекратяване на операцията и отстраняване на Нортън и Мълърин.

— Долен лъжец — изсъска Ема.

— Госпожо! — предупредително я изгледа Харис, след което зададе следващия си въпрос: — Какво знаете за експерта по акустика Джон Уошбърн от Центъра за управление на подводния флот?

— Кой? — погледна го с неподправена изненада Кармоди. — Не познавам човек с това име.

— Глупости! Той е участник във вашата операция!

— Мислете каквото искате, но аз не познавам такъв човек! — отсече Кармоди. — Работил съм само с трима души — Мълърин, Нортън и резидента.

— Защо тогава цяла седмица обикаляхте западната част на Щатите, оставяйки след себе си следи, които и слепец би видял? — попита Харис.

— Такава беше задачата, която ми се постави. Да бягам и да правя всичко възможно да заблудя преследвачите си чак до срещата ни във Ванкувър.

— Но през цялото време използвате собствените си кредитни карти и не се криете от охранителните камери — отбеляза Ема. — Нима очаквате да повярваме, че сте толкова несръчен?

— Как да ви кажа — отвърна с въздишка Кармоди. — Никога досега не съм бил шпионин.

Ема понечи да каже нещо, но замълча и поклати глава.

— Според мен лъжете, приятелю — рече Харис. — Но да оставим настрана малката ви екскурзия. Интересува ме как точно възнамерявате да ни предадете резидента.

— Обадих му се непосредствено след убийството на Нортън и Мълърин. Дадох му да разбере, че нямам никакво намерение да ги последвам, а и разполагам с още един пакет за него. Пакет, съдържащ изключително важна информация. Поисках пари и нов паспорт. Разбрахме се тази седмица да се срещнем тук, във Ванкувър.

— А не ви ли мина през главата, че по време на тази среща вашият човек ще прибере информацията и ще ви види сметката? — присви очи Харис.

— Мина ми, разбира се — кимна Кармоди. — И започнах да обмислям съответните предпазни мерки. Но сега това е без значение, защото вие ще ме пазите.

 

 

— Много ги обичам тия гофрети! — въздъхна блажено Смит и натика поредната едра хапка в устата си. — Жена ми не ги прави, защото нагревателната плоча се почиствала много трудно. Готов съм да се закълна, че в Северна Америка се правят най-добрите гофрети! Независимо дали си във Ванкувър, Кливланд или Балтимор, тестото винаги е едно и също и са страшно вкусни!

— Може би използват еднаква суровина и едни и същи нагреватели — отбеляза Демарко.

— Не е само това — убедено отвърна Смит. — Тук става въпрос и за строг контрол върху качеството.

— Но те не произвеждат „Ферари“, а обикновени гофрети, за бога! — не издържа Ема.

Тримата седяха в заведение от веригата МПК, което ще рече „Международна палачинкова къща“. Демарко също беше на мнение, че гофретите са добри, също като бърканите яйца с бекон и печените картофи. Беше убеден, че ако изяде всичко в чинията си, няма да изпитва глад поне три дни. Или ще хибернира.

Ема се беше ограничила с чаша кафе и половин грейпфрут. Изпреварвайки нови коментари за качеството на кухнята от страна на Смит, тя небрежно каза:

— Кармоди ни баламосва, Бил.

— По какъв начин?

— Първо, Северна Корея разполага с около двайсет подводници, но нито една от тях не се задвижва от атомен реактор. Желанието им да се сдобият с технологията на американските ядрени подводници може да се сравни с велосипедист, който краде инструкции за управление на „Порше“. Бих допуснала подобно желание у руснаци, китайци и дори индийци, но не и у севернокорейците.

— Кармоди каза, че искат да използват технологията за наземни инсталации.

— Чух какво каза — кимна Ема. — Но според мен лъже.

— Не знам — колебливо въздъхна Смит. — Мисля, че севернокорейците…

— Не, забрави! — прекъсна го с категоричен тон Ема. — Не вярвам на версията за никакви корейци, съмнителен е и начинът, по който ни позволи да го хванем. Този човек няма да пропее толкова лесно.

— Аз виждам логика в признанията му — възрази Смит. — Просто нямаше друг избор.

— Ще получи и имунитет — добави Демарко.

— Не ми се вярва — отвърна Смит и в очите му проблесна дяволито пламъче.

— Нали му връчихте официални документи с подпис и печат? — учудено го погледна Демарко.

— И какво от това? Тук става въпрос за националната сигурност, а не за кражба на кола!

— Господи! Ако някога ме арестуват, не е зле да ми напомниш, че на правителството не може да се вярва!

— Нали сам работиш за правителството, глупчо? — ухили се Смит. — Нима е възможно точно ТИ да му вярваш?

— Я млъкнете! — сряза ги Ема. — Бил, аз съм на мнение, че този човек не беше принуден да прави признания. Ние не разполагахме с никакви улики срещу него, повтарям — никакви! Нула! Ако бяхме го изправили пред съда, със сигурност щяхме да отнесем дебел граждански иск, предявен от адвокатите му.

— Какво да ти кажа, Ема? Според мен този човек просто е уплашен.

— Уплашен ли? Наистина ли мислиш, че този човек е уплашен? Бивш тюлен? Не, Бил. В картинката има още нещо, което ни убягва.

Смит сви рамене и поля гофретите си допълнително със сироп. Още малко, и ще заплуват в чинията, помисли си Демарко.

— Повярвахте ли му, че не познава Уошбърн? — попита събеседниците си той.

— Аз да — кимна Ема. — Явно са се провеждали две паралелни операции и не е било нужно Кармоди да знае за Уошбърн. Единствената връзка между двамата е пътешествието на Кармоди. Вероятно е било използвано като прикритие на операцията по извеждане на Уошбърн от страната, която е била проведена под прякото ръководство на резидента или на резидентката…

— Какво? — учудено я изгледа Смит. — Нима допускаш, че…

— Проговорил ли е Уошбърн? — прекъсна го Демарко.

— Не. Сутринта се свързах с ФБР. Мръсникът си виси в килията и мълчи като риба. Рано или късно ще го пречупят. — Смит се обърна към Ема и добави: — Не виждам причини да се притесняваш. Напротив — би трябвало да се чувстваш много добре. Ти първа надуши шпионската операция, първа я разкри. В резултат разполагаме с признанията на Кармоди какво е отмъкнал и как го е предал. После пак ти откри, че бягството му е димна завеса, и благодарение на този факт пипнахме Уошбърн. Значи си герой или по-скоро героиня… За момента най-лошото, което може да се случи, е да изпуснем резидента на Кармоди. Затова се усмихни и яж противния си грейпфрут!

Смит налапа още няколко парченца, натежали от сироп.

— За двама ви ще е най-добре да се приберете във Вашингтон, защото оттук нататък операцията наистина е в ръцете на ФБР. — На лицето му изплува доволна усмивка. — Прехвърлихме им горещия картоф и спокойно можем да се оттеглим. Или да се поогледаме за шефа на Кармоди…

— Аз не мога да си тръгна! — обяви за всеобща изненада Демарко.

— Защо? — учуди се Смит.

— Трябва да разбера какво се случи с Дейв Уитфийлд. Един много ядосан главнокомандващ на Военноморския флот във Вашингтон иска да разбере защо племенникът му е бил убит. А ако случайно сте забравили, в затвора на Бремертън лежи един нещастен шизофреник, който ще бъде осъден за убийството на Уитфийлд, ако никой не докаже, че извършителят е друг.