Майк Лосън
Вторият периметър (73)

72

Шофьорът се обърна и подхвърли нещо на стрелеца в задната част на микробуса. Онзи отвърна грубо и между двамата се завърза спор. Пътникът се намеси, но стрелецът започна да ругае и него. Крясъците продължиха няколко минути. После стрелецът млъкна, очевидно отстъпил пред аргументите на другите двама.

Махоуни разви капачката и отпи глътка бърбън. Направи го за пръв път от началото на пътуването, твърдо решил да остане трезвен. Но една мъничка глътка нямаше да му навреди. Много му се искаше да разбере за какво се карат тия дребни копеленца.

Петнайсет минути по-късно микробусът отново напусна магистралата. Намираха се някъде в Ню Джърси, вероятно в околностите на Трентън. Махоуни нямаше представа точно къде, защото беше пропуснал указателната табела. След известно време автомобилът отби вляво и спря пред закусвалня на „Макдоналдс“. Шофьорът понечи да паркира в близост до входа, но стрелецът излая нещо. Онзи кимна, заобиколи сградата и спря отзад, в близост до контейнерите за смет.

Махоуни изпусна въздишка на облекчение. Явно хлапаците бяха спорили дали да спрат да хапнат или къде точно. Е, поне не къде да изхвърлят трупа му…

— Ти гладен, старче? — попита стрелецът.

— Аха — кимна Махоуни. А после се изненада от факта, че действително беше гладен. — Искам един „Биг Мак“ с пържени картофи и чаша кафе. Две бучки захар и две сметанки…

Стрелецът се усмихна и каза нещо на другите двама. Всички избухнаха в смях.

— Ти плаща — обърна се към него този с пищова.

Махоуни изруга и бръкна за портфейла си. Извади банкнота от двайсет долара и я хвърли на шофьора, но той поклати глава и потърка пръсти. Към двайсетачката се присъедини още една.

Шофьорът угаси мотора, направи знак на младежа до него и двамата слязоха от микробуса. Стрелецът излая нещо след тях. Шофьорът се обърна, пъхна ключа обратно и пусна радиото.

— Ако ти вдига шум, аз пусне един куршум в твое шкембе! — изсъска стрелецът.

Кой ще ме чуе на фона на тая врява? — понечи да отвърне Махоуни, но се овладя и само поклати глава. Проклетият рап направо го подлудяваше.

Изчисли, че двамата ще се забавят поне десетина минути. Вдигна глава към пазача си, който му отвърна с безстрастен поглед. Хладнокръвен лайнар!

Облегна се на стената на микробуса и изпъна крака. Стрелецът беше на около метър и половина от него. Вдигна бърбъна и започна да развива капачката. Но бутилката се изплъзна от пръстите му и се търкулна към задната част на микробуса.

— Мамка му! — изруга Махоуни, а хлапакът подигравателно се ухили.

Преценил, че няма как да стигне до шишето от тази позиция, председателят се завъртя и застана на колене. Ставите му пропукаха, от устните му излетя болезнено пъшкане. Протегна ръка и успя да хване шишето, но с цената на ново изпъшкване. Развинти капачката, поднесе го към устните си, след което отново го изпусна.

Престори се, че протяга ръка да хване бутилката, но всъщност я побутна към пазача си. Хлапакът гневно изкрещя. Микробусът беше нов, задната му част беше покрита с чистичък мокет. Обзето от желание да спаси положението, момчето се наведе да хване бутилката и дулото на пистолета му за миг се насочи към пода. В същия момент се раздвижи и Махоуни. Силно се съмняваше, че действията му ще бъдат достатъчно бързи, но го крепеше надеждата, че хлапакът няма да посмее да дръпне спусъка. Едрото му тяло се стрелна напред. Момчето стреснато извърна глава, но вече беше късно. Юмрукът с размер на пушен бут потъна в лицето му — точно между разширените от ужас очи. Каросерията се изпълни с противното пропукване на строшени кости и хрущяли.

— На ти, гадно копеле! — изръмжа Махоуни, докато падаше с цялата си тежест върху младежа, тласкан от инерцията. В следващия момент започна да се надига, издърпа пистолета изпод пръстите на виетнамеца и го захвърли на предната седалка. След което вдигна бутилката пред очите си. Около половината от съдържанието й беше изтекло. Той разочаровано изсумтя, внимателно завинти капачката и я пъхна в нишата между предните седалки. Колкото — толкова, както казваше майка му.

Хлапакът се размърда и Махоуни вдигна тежкия си юмрук за втори удар. Не можеше да му позволи да се върне в съзнание. После размисли и свали ръката си. Момчето едва ли щеше да се свести толкова скоро.

Сега най-важното беше да се измъкне навън, но задните врати се оказаха заключени. Направи опит да се промуши на предната седалка, но големият му задник отказа да мине между облегалката и тавана. Опита да се пъхне в процепа между двете облегалки, но там пък му попречи шкембето. Обърна се към хлапето да провери дали не се е свестило, после насочи вниманието си към бутона за централно заключване, разположен на шофьорската врата. Протегна ръка. Малко не му достигна. Опита отново. Вероятно изглеждаше абсурдно с дебелия си задник високо във въздуха, отчаяно опитвайки се да достигне бутона. Успя при третия опит, механизмът се освободи с остро изщракване. Оттегли се назад, блъсна двойната врата и излезе навън.

Сега бързината беше от решаващо значение. Обърна се, легна по корем на пода на микробуса и хвана краката на пазача си. Издърпа го навън и го пусна. Главата му глухо изтропа на асфалта.

— Гадно копеленце!

Измести неподвижното тяло встрани и забърза към шофьорската врата. Понечи да влезе, после изведнъж се обърна, изтича тромаво до хлапето и претърси джобовете му. Искаше да вземе мобилния телефон, който го беше видял да използва.

Отвори вратата и седна зад кормилото. Седалката беше прекалено напред, но нямаше време да я нагласява. Завъртя ключа и моторът забоботи. Трябваше му известно време, за да разучи скоростите и да открие задния ход. Минута по-късно запали, даде газ и… моторът угасна.

— Мамка ти! — задъхано изруга Махоуни и отново завъртя стартерния ключ. Този път микробусът се подчини и бавно потегли назад.

На излизане от осветения паркинг купето се огласи от тържествуващ крясък.

От години Махоуни не се беше чувствал толкова добре.