Майк Лосън
Вторият периметър (10)

9

— Трябва да проверя торбата ви, сър — каза морският пехотинец.

Нортън не повярва на ушите си. Точно тази вечер ли, по дяволите? Обикновено не ги проверяваха на излизане, а това изобщо нямаше да се случи, ако си беше тръгнал с дневната смяна. Но той закъсня заради задачата, която му възложи Кармоди, а тя беше пряка последица от събитията през изминалия ден. И сега проклетият войник на портала — деветнайсетгодишен отегчен до смърт хлапак, бе решил да се заяде с него.

— Да, разбира се — каза той. Нямаше смисъл да спори. Никой не спори с морските пехотинци. Сложи сака на масичката до портала и неволно придърпа панталоните си. Спря в момента, в който осъзна какво прави. Трябваше да се овладее.

— Моля да го отворите, сър.

Нортън се подчини и морският пехотинец надникна вътре. Роман с меки корици, слънчеви очила, кафява книжна торбичка с остатъците от обяда на Нортън, кутия за шах. Младежът извади торбичката, надникна в нея и я остави настрана. Протегна ръце към шаха.

Моля те, Господи!

— Доста е тежичък — отбеляза морският пехотинец, поклащайки кутията в ръката си. — От какво е направен?

Преди Нортън да измисли някакъв отговор, зад гърба му се разнесе силен и самоуверен глас:

— Хубавичко го претърси това копеле, ефрейтор! Сега е моментът да разбера дали не ме краде!

Тежката лапа на Кармоди шеговито се стовари върху врата на Нортън. Но стискането на пръстите съвсем не беше приятелско.

— Най-добре ще е да си сложиш ръкавица и да му провериш всички дупки — продължи Кармоди. — Но проблемът е, че може да му хареса!

Младежът с мъка скри усмивката си и си наложи сериозна физиономия.

— Сър — обърна се към Кармоди той. — Ще ви помоля…

Кармоди непринудено се наведе към табелката на гърдите му.

— Хисакър — прочете той. — Случайно да имаш по-голям брат, който да е летял на хеликоптер в Ирак през деветдесет и втора?

— Не, сър — отвърна боецът.

— Странно. Много ми приличаш на един пилот със същото име, с когото летяхме там…

— Били сте в Корпуса, сър? — погледна го с уважение войничето.

Нортън отбеляза, че продължава да държи проклетия шах.

— Тц — поклати глава Кармоди. — Тюлените…

Младежът почти изкозирува. Тюлените бяха богове, голямата мечта на живота му.

Пъхна кутията обратно в сака, а след това прибра и торбичката с храна.

— Приятна вечер — пожела на Нортън той, после погледна Кармоди в очите и почтително добави: — На вас също, сър.

Извървяха една пресечка в пълно мълчание. Нортън се страхуваше да отвори уста, а Кармоди стискаше зъби. Разтвори ги едва когато спряха пред колата на паркинга.

— У теб ли са?

— Аха — кимна Нортън и измъкна два ненадписани диска от задния джоб на торбестите си панталони.

— Дай ми и лаптопа — сухо заповяда Кармоди.

Нортън дръпна ципа на сака и му подаде шаха.

Кармоди го фиксира известно време, после се наведе към ухото му и просъска:

— Заради твоята глупост днес умря един човек. Познай кой ще умре при следващата ти издънка!

Кармоди стоеше в средата на стария железен мост, който носеше името Манет Бридж. Оттук до корабостроителницата имаше около километър и половина. Над сухия док светеха ярки прожектори, монтирани на високи стоманени кули. Отдалеч приличаше на стадион, на който се провежда поредният мач на електрическо осветление. С тази разлика, че тук се работеше двайсет и четири часа в денонощието.

Огледа се за евентуално приближаващи се коли, после се наведе и пусна шаха във водата под краката си. След известен размисъл се отказа от идеята да скрие лаптопа, стигнал до разумното заключение, че ако му потрябва компютър, лесно ще се сдобие с нов.

Хвана с две ръце железния парапет и погледна надолу.

Операцията навлизаше в опасна фаза и май щеше да е най-добре да бъде прекратена. Но тя едва ли щеше да се съгласи. Погледна часовника си. Време е. До срещата оставаха по-малко от два часа.

Определеното от нея място беше далеч от Бремертън, отвъд Грийн Маунтън, нагоре по път с много завои, чиято асфалтова настилка преминаваше в макадам и свършваше на малко сечище сред гъста гора. Този път му се наложи да чака по-дълго от обикновено. Тя явно имаше основание да удължи проверката си.

Когато влезе в колата и седна до него, той остана изненадан от облеклото й. Обикновено се появяваше пременена в черни джинси и черна тениска с дълъг ръкав. Но тази вечер се беше издокарала с вечерна рокля с голямо деколте, която разкриваше стройни, изящно оформени бедра. На краката й имаше елегантни обувки с високи токчета, които бяха много секси и крайно неподходящи за околния терен. Дори си беше сложила парфюм. Явно тази среща беше прекъснала или отложила някакъв официален ангажимент, въпреки че Кармоди не можеше да си я представи в подобна роля. Нямаше идея как протича всекидневието на тази жена. Винаги си я беше представял като красив вампир, който лежи в ковчега си и чака спускането на мрака.

Както обикновено тя започна без всякакво предисловие:

— А сега какво ще правиш?

— Ще чакам. Покривам се и чакам.

Тя го погледа известно време, после бавно кимна.

— Говорил ли е с някого, преди да напусне корабостроителницата?

— Не знам.

— Трябва да държиш тези глупаци изкъсо!

— Не съм ги подбирал аз! — сопна се Кармоди.

— Но ти отговаряш за тях! — остро отвърна тя.

Което беше вярно.

— Колко време ще чакаме?

— Не мога да кажа — сви рамене той. — Може би месец…

Тя замълча за момент и само кимна. Това бе единствената й черта, която допадаше на Кармоди — не му губеше времето да изразява недоволство, не го ръчкаше да бърза.

Жената отвори вратата, очевидно приключила с въпросите. Този път инструкции липсваха.

— Има и още нещо, което трябва да знаеш — подхвърли след нея Кармоди.