Майк Лосън
Вторият периметър (5)

4

Ема взе самолета от международно летище „Дълес“. Избра го не само защото щеше да лети заедно с Кристин и оркестъра, но и защото оттам имаше директен полет до Сиатъл. За разлика от нея Демарко не искаше да лети от „Дълес“ просто защото разстоянието от дома му дотам беше почти петдесет километра. Докато национално летище „Рейгън“ отстоеше само на десет минути с такси. Щеше да му се наложи прекачване в Чикаго, което удължаваше полета с около час, но ако човек изчисли цялото време на пътуването — така нареченото време от врата до врата, бързо ставаше ясно, че изборът му е по-мъдър.

Оказа се обаче, че не е така.

Пътниците бяха по местата си точно в посочения час — 9:00, но самолетът клекна в началото на пистата за излитане и остана там в продължение на два часа, очаквайки подмяна на някаква дефектирала част. Демарко не разбираше от самолети и след обясненията на пилота реши, че става въпрос за някаква второстепенна дреболия — еквивалент на повредената лампичка за колана в обикновения автомобил.

Разбира се, след двучасово закъснение на полета от Вашингтон той изпусна връзката в Чикаго и пристигна в Сиатъл чак в три часа след полунощ вместо в пет следобед и шофира в продължение на час, за да стигне най-после в Бремертън. Като следствие от всичко това на другия ден беше уморен и далеч от доброто настроение, докато двамата с Ема чакаха Дейв Уитфийлд, племенника на Франк Хатауей.

Уитфийлд прие да се срещнат в бара на мотела, в който беше отседнал Демарко. Оттук се разкриваше хубава гледка към горист, дълбоко врязан в сушата залив, който носеше името Ойстър Бей. Разбира се, Ема беше отседнала в много по-скъп хотел в центъра на Сиатъл заедно с Кристин. Докато чакаха появата на племенника, тя му разказа колко приятен е бил полетът й от Източното крайбрежие: първа класа, хубави филми и попътен вятър през целия полет. Естествено, с цел да го ядоса.

Дейв Уитфийлд влезе в бара малко преди края на разказа й. Франк Хатауей го беше нарекъл „момче“, но той се оказа мъж, наближаващ четирийсет. Явно беше момче единствено в представите на вуйчо си. Беше висок, с едър кокал и явно вече се прощаваше с пясъчно русата си коса. На носа му бяха окачени очила с телени рамки, зад които святкаха будни кафяви очи.

Остана силно впечатлен от позицията на Демарко в Конгреса — впечатлен, но не и щастлив.

— За бога, човече! — възкликна той. — Не мога да си представя, че разговарям с такъв като вас! Не исках да се стига чак дотам! Представях си, че вуйчо просто ще звънне един-два телефона и толкоз.

— Вашият вуйчо е главнокомандващ военноморските сили — сухо отбеляза Демарко.

— Знам, но аз може да си изпатя. Би трябвало да разговаряте с ръководството на корабостроителницата, а не с мен!

— Спокойно, Дейв — обади се Ема. — От вас искаме само обща информация, която ще ни помогне при разговора с ръководството. Дори няма да споменаваме името ви. — Уитфийлд понечи да възрази, но тя го изпревари: — Ще пиете ли една бира?

— Ами да, защо не — кимна след известно забавяне той, очевидно изненадан, че служител на Конгреса проявява желание да го почерпи.

Изчакаха пристигането на бирата и Ема продължи все така успокоително:

— Разкажете ни с какво се занимавате. Нека започнем оттук…

— Аз съм инструктор — поде младият мъж. — Занимавам се с…

— Вуйчо ви каза, че сте инженер — прекъсна го Демарко.

— Да, аз съм ядрен инженер, но работя като инструктор. Най-общо казано, запознавам новопостъпилите инженери с принципното действие на реакторите, монтирани в корабите.

— Много добре — кимна Ема. — А сега ни разкажете какво ви тревожи. — Продължаваше да му говори с тих и успокоителен глас като на плашлив кон. Демарко изненадано я погледна, тъй като Ема рядко си даваше труд да успокоява когото и да било.

— Добре — съгласи се Уитфийлд. — Все някой трябва да обърне внимание на тези неща, защото никой в корабостроителницата не ми вярва.

— Кажете за какви неща става въпрос — нетърпеливо Демарко.

— За двама доскорошни колеги. И двамата се пенсионираха преждевременно, след двайсет и пет години стаж в корабостроителницата. Единият на петдесет и две, а другият на петдесет и три, въпреки че пенсионната възраст е петдесет и пет. Никой не постъпва така, защото преждевременното пенсиониране означава загуба на голяма част от осигурителните вноски. Но както и да е. Малко след това някаква компания ги нае за специално проучване върху нашите методи на обучение. Тук трябва да поясня, че за някои длъжности то продължава до две години.

— Две години! — подсвирна Демарко.

— Става въпрос за атомни реактори! — намръщено го изгледа Уитфийлд. — Нима си въобразявате, че ще поверим управлението на атомна подводница в ръцете на току-що завършили университета хлапета? Но както и да е. Компанията, за която започнаха работа въпросните колеги, предложи на флота — не знам точно на кого — нова програма за обучение на ядрени инженери, която беше два пъти по-кратка като време и два пъти по-евтина. Лично на мен това ми прозвуча абсурдно, но някои хора очевидно се хванаха.

С други думи, въпросната фирма е била наета, за да открие по-добър начин на обучение от този, който практикува Уитфийлд, помисли си Демарко. Което означаваше, че човекът срещу него съвсем не е безпристрастен.

— Проблемът е там, че двамата ми бивши колеги са абсолютни загубеняци — добави Уитфийлд.

— Искате да кажете, че не са достатъчно квалифицирани за въпросното проучване и предлагат неподходящи идеи? — попита Ема.

— Не, сигурно не им липсва квалификация — въздъхна Уитфийлд. — И двамата са бивши подводничари, отговаряли са за действащи реактори. И имат над двайсетгодишен стаж в корабостроителницата. Което означава, че са квалифицирани, поне на хартия. Но как да ви кажа… На мен ми се струват някак… некомпетентни. Преди да се пенсионират, постоянно имаха проблеми. Не обръщаха внимание на детайлите, работеха зле, закъсняваха за работа. Абе загубеняци, както вече ви споменах. Не мога да си представя, че някой изобщо ги е наел.

— Малко съм объркана, Дейв — промърмори Ема. — Какво точно в тяхната работа смятате за незаконно?

— Не съм сигурен.

— Ха! — недоволно извика Демарко и с това предизвика неодобрителния поглед на Ема.

— Продължавайте, Дейв — кротко рече тя.

— Какво да ви кажа… Тези хора изведнъж започнаха да демонстрират високо благосъстояние. Наскоро единият си купи чисто нова риболовна лодка, а според някои колеги другият се сдобил със система за домашно кино, която струва десет хиляди долара. В удобен момент попитах единия за какви пари са го наели от въпросната фирма. Той започна да шикалкави, но в крайна сметка отговори, че получава два пъти повече от заплатата, която е вземал като държавен служител.

— Нека обобщим — вдигна глава Демарко. — Вие сте на мнение, че тези двама души не са компетентни за изготвянето на въпросното проучване, но въпреки това получават два пъти повече от вас.

— Не, по дяволите! — сопна се Уитфийлд. — Нищо подобно! Искам да кажа, че става нещо странно! Тези хора просто не могат да получават такива пари за работата, която вършат! Нещо не е наред, разбирате ли? Но това не е всичко…

— Така ли? Какво още има?

— Те не се държат като хора, които ревизират нашата програма за обучение. Би трябвало да събират данни за числеността на групите, за разходите по обучението, за съдържанието на програмите — такива неща… Но не го правят. Просто се мотаят, дрънкат глупости и прелистват наръчниците за управление на реакторите.

— Какво представляват тези наръчници?

— Описание на принципното действие на ядрените реактори и начините за тяхното управление.

Демарко вече си състави мнение за човека срещу него. Уитфийлд беше от хората, които винаги са възмутени от нещо — вероятно звънеше на общинските служби при всяка нередност или пишеше гневни писма до редакцията на местния вестник.

— Нека видим дали съм ви разбрал правилно — въздъхна той. — Вие сте заподозрели двама души, които смятате за некадърници и които напоследък разполагат с необяснимо много пари. Освен това сте убеден, че не правят никакво проучване. Така ли е?

— Да — неохотно отвърна Уитфийлд. — Нещо мирише.

— Вярваш ли му? — попита Демарко, след като младият инструктор си тръгна. — Нищо чудно, че Хатауей не е пожелал да го свърже с хората от Служба разследвания към ВМС. Да чу нещо, свързано с измами? Дори една дума?

— Спокойно, Джо — отвърна Ема. — Намираш се в една от най-красивите части на страната. Иди се поразходи или направи една обиколка с кола. Утре ще се срещнем с онези двамата, ще поговорим с фирмата, в която работят, и ще научим тяхното мнение по въпроса. А в корабостроителницата ще поговорим с някой от управата, който е по-обективен от Уитфийлд.

Оркестърът на Кристин щеше да остане още един ден в Сиатъл, а новата Ема — безгрижна и спокойна — очевидно беше решила, че вместо да си губят времето, могат да потормозят разни консултанти и пристанищни мениджъри.

— Трябва да тръгвам — стана от масата тя. — Искам да хвана следващия ферибот за Сиатъл, защото Кристин ще ме чака за обяд.

— А какво ще правим утре, след като разпитаме въпросните типове и установим, че не вършат нищо незаконно? — попита Демарко.

— О, в такъв случай ще кажеш на Хатауей да каже на сестра си да каже на синчето си да престане да бъде такъв ревльо.

* * *

Демарко остана на мястото си. Отпи глътка бира и се замисли за Уитфийлд. Смахнат, откъдето и да го погледнеш, но Ема беше права: утре ще мислят за него. Огледа се. Беше единственият посетител на бара. По телевизията течеше бейзболен мач между „Сиатъл Маринърс“ и „Торонто Блу Джейс“ — отбори в дъното на съответната регионална дивизия. Професионалният боулинг беше много по-интересен.

Разходи се пеша до супермаркета на две пресечки от мотела, купи си пет-шест списания за коли и се върна в бара, решил да направи задълбочено проучване на автомобилния пазар. Вероятно щяха да го прецакат с онова беемве кабрио, но поне щеше да се утешава, че си е подготвил домашното. Поръча си четвърта бира и скоро се почувства подут като сумист. След което се задълбочи в списанията.

Не след дълго стигна до заключението — до разумното заключение, — че ще е най-добре да си купи хонда или тойота, максимум на една година. Тези марки бяха на върха на всички класации по отношение на качество, икономичност и цена на старо. Успее ли да намери някоя на около петдесет хиляди километра, ще стане собственик на една практически нова кола, която ще бъде с четири-пет хиляди долара по-евтина от чисто новата. Да, това звучеше разумно. Звучеше направо страхотно.

Проблемът беше там, че той не можеше да направи разлика между хонда и тойота. И двете приличаха на превозни средства, проектирани на компютър след поредица от тестове в аеродинамичен тунел. И излъчваха сексапил по-малко и от изпраните кюлоти на някоя бабичка. Друга работа си е едно беемве Z3 кабрио. Или ягуар, мерцедес купе, порше. Машини, заредени със силно сексуално привличане, защото са създадени от творци, а не от тъпи инженери, чиято единствена мечта е да изстискат километър повече на сто от жалките четирицилиндрови моторчета.

— Здрасти — пропя зноен глас над него.

Благодаря ти, Исусе, каза си Демарко и вдигна глава от списанието. Дамата, която го поздрави, беше действително яка. В съзнанието му моментално изплува фразата шейсет километра по черен път. Тяло с размери XXL беше натикано в рокля S, русата перука контрастираше на тъмните мустачки над горната устна, а гримът й сякаш беше нанесен с груба хавлиена кърпа.

Демарко промърмори нещо нечленоразделно, събра списанията и тръгна към стаята си. Защо го преследваше такъв лош късмет с жените? Защо тази дърта проститутка не беше шведска стюардеса или млада бизнес дама, която си търси развлечения? Защо чисто мъжките му мечти никога не се превръщаха в действителност?

Защото кара волво, ето защо!