Майк Лосън
Вторият периметър (70)

69

Прехапал език, Демарко внимателно посипваше настърган пармезан. Това беше ключовият момент в приготвянето на лазанята, най-големият майсторлък. Сиренето не трябваше да бъде нито много, нито малко, равномерно разпределено по цялата повърхност.

Беше използвал стара семейна рецепта, предавана от баща на син, от майка на дъщеря в продължение на няколко поколения. Самият той беше научил рецептата от баща си, но имаше голяма вероятност традицията да бъде прекъсната, защото все още не беше завъдил поколение. Но той беше твърдо решен да направи нещо по въпроса. Подобен егоизъм беше недопустим. Ако не успее да стане баща, в края на живота си непременно ще потърси надежден наследник на семейната рецепта дори ако за тази цел трябва да преобърне света. Щеше да бъде последната голяма авантюра в живота му.

Но какво ще стане, ако внезапно ме тресне някой инфаркт? — запита се той. Може би трябва да променя завещанието си, включвайки в него и рецептата. Не, не. Само с рецептата няма да стане. Списъкът със съставките, начинът на тяхното приготвяне и продължителността на процеса не могат да уловят творческия момент. Май ще е най-добре да направи видеозапис на свещенодействията си в кухнята. Само по този начин би успял да предаде познанията си от отвъдното. Ще започне с малко въведение: „Когато гледате този запис, аз ще съм мъртъв. Но дори от гроба ще ви помогна да споделите райската наслада от това много специално блюдо.“

Покри лазанята с алуминиево фолио и провери температурата. Всичко беше наред — фурната беше затоплена точно до нужните градуси. Дръпна остъклената врата и внимателно положи тавичката точно в средата и нагласи таймера на четирийсет и пет минути — времето, необходимо за изпичане на лазанята. След сигнала на таймера щеше да отстрани фолиото и да я остави да хване коричка за още десет минути, докато пармезанът придобие златист цвят. Последната операция беше изваждането на тавичката от фурната и оставянето й да почине в продължение на петнайсет минути. Надяваше се, че Даян Карлучи ще бъде точна. Много щеше да го е яд, ако се наложи да притопля този кулинарен шедьовър поради евентуалното й закъснение. Подобен акт би прекратил отношенията помежду им още преди да бъдат консумирани.

Е, може би нямаше да се стигне чак дотам…

Всъщност очакваше с нетърпение тази среща с Даян. Преди два дни тя му се обади с новината, че е преместена във Вашингтон за срок от шест месеца. Последната му връзка бе приключила преди близо година, когато спря да се среща с една служителка от вътрешното министерство. И тя отлетя на юг като повечето от предишните. След нея не беше имал нищо сериозно. Надяваше се този път да бъде малко по-различно. Не му се искаше да мисли за забележката на Ема, според която Даян Карлучи прилича на бившата му съпруга.

Погледна часовника си. Времето за изпичане на лазанята щеше да стигне за бръснене и бърз душ, а също така и за смяна на чаршафите, ако случайно му се усмихне късметът. Но той вече се чувстваше късметлия. Отвори бутилка вино — силно червено вино, което биха оценили само хора с италиански произход, а след това тръгна към банята.

Трийсет минути по-късно отново влезе в кухнята — безупречно чист, избръснат и сресан. Препаса една престилка, разбира се, в „мъжкия“ син цвят, след което си наля чаша вино. Вкусът му беше страхотен. Поздрави се за предвидливостта да купи две бутилки, след което се залови със салатата. На вратата се позвъни в момента, в който приключи с подреждането на масата.

Беше подранила и това беше добър знак. Ще изпият по чаша вино преди вечеря. Насочи се към вратата и посегна да свали престилката, после се отказа. Няма нищо лошо, ако един мъж си е сложил престилка в кухнята. Отвори вратата и усмивката му замръзна. На площадката стоеше Фил Кармоди с насочен в гърдите му пистолет.

— Влизай! — изръмжа той.

Демарко се подчини. Сега вече съжаляваше, че не си свали престилката. По неизвестни причини остана с чувството, че това дава предимство на Кармоди. Едно абсурдно чувство, защото мъжът насреща му държеше пистолет, а военноморските сили на Съединените щати го бяха обучили да убива по всевъзможни начини.

— Какво готвиш? — попита Кармоди. — Мирише страхотно!

— Лазаня.

— И май очакваш компания — констатира неканеният гост след бърз поглед към подредената маса. — Кога трябва да се появи дамата?

— Всеки момент.

— Лошо — поклати глава Кармоди.

— Какво искаш?

— Да организираш среща между Ема и Ли Мей.

— Върви на майната си!

— Очаквах го — въздъхна Кармоди.

Извади мобилен телефон от джоба си и натисна един бутон. Дулото на пистолета му остана насочено в гърдите на Демарко.

— Аз съм — рече той. — Дай ми важната клечка…

Подаде апарата на Демарко и добави:

— Насреща е Джон Махоуни. Попитай го къде се намира в момента.

Мамка му! Демарко пое телефона от ръката на Кармоди.

— Шефе?

— Аз съм. Наясно ли си какво става, по дяволите?

— Не.

— Попитай го къде се намира — повтори Кармоди.

— Къде си, шефе?

— В някакъв микробус, компания ми правят няколко гадни виетнамчета, три парчета. В момента пътуваме по Деветдесет и пета на юг в посока Вашингтон. Нямам никаква представа какво, по дяволите…

— Дай ми телефона — протегна ръка Кармоди. — Господин председател, аз съм Фил Кармоди. В случай че Демарко изпълни нарежданията ми, обещавам, че още утре сутринта вие ще бъдете в кабинета си. А сега бихте ли му предали да изпълни исканията ми, сър?

— Целуни ме отзад — отвърна Махоуни.

Кармоди се засмя и прекъсна връзката.

— Какво си намислил, Кармоди? — изгледа го Демарко.

— Вече ти казах. Искам да организираш среща между Ли Мей и Ема. Помолих хората от китайското посолство да се поровят в миналото ти. Откриха, че работиш за Махоуни, след което ми хрумна да го прибера, за да получа цялото ти внимание.

— Абе ти луд ли си?! Та той е председател на Камарата на представителите! Нима си въобразяваш, че можеш да го отвлечеш и да ти се размине?

— Всъщност, да — кимна онзи. — Разполагаме с около десет часа, Демарко. Горе-долу толкова ще отнеме Махоуни да бъде върнат във Вашингтон. Ако дотогава приключим, ще бъде освободен точно пред стъпалата на Капитолия. Никой няма да разбере, че изобщо е бил отвлечен, ако той не го сподели.

— А ако откажа да ти сътруднича?

— Недей, Демарко. Сам каза, че този човек е председател на Камарата. Не искаш да рискуваш живота му, нали? Не можеш да рискуваш живота му!

Отвори уста, но в същия момент на вратата се позвъни. Даян Карлучи беше точна до секундата.

По дяволите!

 

 

— Имам работа, Джо — изръмжа Ема. — Събирам си багажа. Какво искаш?

Чаровница както винаги.

— Кармоди е тук, у дома — отвърна Демарко. — Насочил е пистолет срещу мен и Даян Карлучи.

— Коя?

— Даян Карлучи. Агентката на ФБР, с която се срещнах във Ванкувър.

— Какво иска Кармоди?

— Сам ще ти обясни, Ема. Но първо искам да ти съобщя и нещо, което трябва да знаеш: неговите хора са отвлекли Махоуни.

Ема рязко си пое дъх, замълча за миг, после каза:

— Дай му телефона, Джо.

Кармоди пое слушалката.

— Госпожо…

— Какво искаш? — прекъсна го с леден глас Ема.

— Да се срещнеш с Ли Мей.

— За да ме гръмне, а?

— Не, за да я пипна.

— Какво!?

— Чу ме. Не искам никой да умира — нито ти, нито Ли Мей. Но ти ще ми помогнеш да стигна до нея…

Ема помълча малко, после тихо попита:

— Кармоди, ти работиш за китайците, нали? И именно ти ми спаси живота в онзи клуб.

— Сега не е време за анализи — тръсна глава Кармоди. — Съдбата на трима души зависи от теб. Имам предвид Демарко, младата дама от ФБР и Махоуни.

— Какво трябва да направя? — попита Ема.

 

 

Даян Карлучи беше толкова бясна, че беше готова на убийство. Краката и ръцете й бяха вързани за един от кухненските столове на Демарко, а върху устата и имаше лепенка. Столът беше вързан за хладилника, за да не може да го мести.

— Съжалявам, мис Карлучи — промълви Кармоди. — Наистина съжалявам. Но след няколко часа всичко ще приключи и вие ще можете да се насладите на вечерята, която ви е приготвил мистър Демарко.

Държеше се като истински джентълмен. Преди да завърже Даян, той й позволи да изпие чаша вода и да отиде до тоалетната. После предложи на Демарко да включи малкия телевизор в кухнята и му разреши да извади лазанята от фурната и да я сложи в хладилника.

Едва ли някой би могъл да иска повече от похитителя си.

Демарко хвърли поредния извинителен поглед по посока на Даян — един от хилядите, с които я беше възнаградил през последния половин час.

— Окей — рече Кармоди. — Време е за шоу!