Майк Лосън
Вторият периметър (39)

38

Хонолулу, Хавайските острови, двайсет години по-рано

Ема пристигна последна. В заседателната зала вече се бяха настанили един флотски капитан, един полковник от пехотата и един майор от военновъздушните сили.

Начело на масата седеше цивилен на средна възраст, когото Ема познаваше, но не харесваше. Той се казваше Блейк Хановър и работеше за ЦРУ. Ясно си го представяше в началото на кариерата му, някъде в разгара на Студената война: наперен възпитаник от Харвард с късо подстригана руса коса, трапчинка на брадичката и онзи особен блясък в очите, който сякаш казваше „този свят е мой“. Но днес, двайсет и пет години по-късно, високото самочувствие и гордата осанка отдавна бяха изчезнали и срещу нея седеше един обикновен шпионин на средно ниво — изтощен и алкохолизиран циник, който палеше цигара от цигара.

— Радвам се, че все пак се появи — иронично подметна той. Ема погледна часовника си, после заби тежък поглед в Хановър. Беше дошла навреме и той прекрасно го знаеше.

— Дамата работи във ВРУ — поясни на офицерите той. — И ще бъде младши помощник в малкото ни начинание.

Ема не обърна внимание на заядливата му забележка и избягна баналното ръкуване с мъжете около масата, заменяйки го с делово събличане на сакото и поставяне на чантичката си под широкия плот. Униформените видимо се притесниха от начина, по който бледосините й очи ги огледаха един подир друг.

— Да започваме, момчета и момичета — подкани ги Хановър. — Ето каква е ситуацията: преди два дни един човек се качва на самолета за Хонконг. Той е под наблюдение на АБН, която е привлечена от честите му пътувания до определени места. Служителите за борба с наркотрафика го изчакват да се качи на борда, след което свалят куфара му от багажното отделение. Когато виждат какво има вътре, те проявяват благоразумието да се свържат със съответните служби. Въпросният човек може би действително е пренасял наркотици, но в куфара му има цяла камара военни сведения със секретен характер. Между тях са координатите на една от нашите атомни подводници, която патрулира в Източно китайско море, технически наръчник за ремонт и поддръжка на изтребителя Ф-15, съдържащ подробно описание на електронната система за избягване на вражеските радари. На корицата му е отбелязано, че е част от техническата информация на военновъздушната база „Хикъм“. В куфара има и снимка на пулта за управление на реактора на ядрена подводница. Установено е, че от два месеца насам такава подводница е на ремонт в сухите докове на базата в Пърл Харбър. И накрая, в багажа на пътника има списък с шест имена на военни от майор нагоре, които съвсем наскоро са били прехвърлени като инструктори в Тайван от щаба на 25-а пехотна дивизия в Скофийлд Баракс. Срещу всяко от тези имена е отбелязано финансовото състояние и непогасените кредити. Иначе казано, тази информация показвала кой от тези офицери би бил най-податлив на подкуп.

Мъжете около масата започнаха да мърморят сподавени проклятия. Само Ема не каза нищо.

— Слава богу, че са спипали мръсника, преди да изнесе тази информация! — каза полковникът.

— Информацията е изнесена — поклати глава Хановър. — С нашата благословия, разбира се.

— Какво?! — зяпна морският капитан.

— Най-важни от разузнавателна гледна точка са координатите на атомната подводница в Китайско море и ние взехме бързи мерки да информираме нейния командир — продължи агентът на ЦРУ. — Освен това подменихме снимката на пулта за управление на реактора с подобна, но от британска подводница.

— Бас държа, че на британците това много ще им хареса! — промърмори морският вълк.

— Схемата за електронна защита на изтребителя се оказа толкова стара, че решихме да им я оставим, като предварително изрязахме само две страници. А с офицерите от щаба в Скофийлд Баракс просто ще си поговорим…

— Защо решихте да пропуснете куриера? — попита представителят на пехотата.

— Защото искаме да разберем от кого е получил сведенията и на кого ще ги предаде, полковник. Когато куриерът пристигна в Хонконг (между другото, куфарът му кацна преди него), се оказа, че тези остарели схеми на Ф-15 все пак свършиха някаква работа — той се срещна с представител на китайското посолство. Така разбрахме, че операцията се провежда от китайците. Сега остава да открием кой му я е предал тук, на Хаваите. Надявам се, че всички разбирате за какво става въпрос…

Главите на хората около масата кимнаха в пълен синхрон.

— Все пак им обясни — обади се Ема. Мъжете около масата имаха твърде високи чинове, за да признаят невежеството си.

— Всичко това означава, че тук, на Хаваите, действа китайски шпионин, или по-скоро екип от китайски шпиони, който неизвестно как е успял да проникне в щабовете на четири военни поделения едновременно, включително в щаба на шибания Тихоокеански флот! Логиката сочи две заключения: или четирима американски граждани в тези поделения снасят секретна информация на Китай, или там са внедрени професионални китайски шпиони.

— Но защо не арестувате куриера и не го накарате да признае кой му предава информацията? — попита майорът от ВВС.

— Защото най-вероятно му я предава посредник, а той няма понятие кои са шпионите. Ако го арестуваме или пратката не стигне до Хонконг, китайците ще разберат, че сме по следите им. Тогава агентите им или ще изчезнат, или ще бъдат замразени за известно време. От което следва, че трябва да открием организатора на операцията на Хавайските острови и да разберем кого използва. При това с максимална бързина, за да предотвратим поредното пътуване на куфари с военни тайни.

— Какво искате от нас? — попита морският капитан.

— Нищо. Това е причината за нашето заседание, господа, друга няма. Всеки от вас отговаря за сигурността в своята база, но не искам да започнете разпити или да променяте мерките за сигурност. Искам да усилите бдителността си и да ме държите в течение. Това е всичко. Няма да предприемате никакви извънредни мерки. Важното е стриктно да изпълнявате моите инструкции.

— Я задръж малко, нахалнико! — не издържа морският капитан. — Аз не работя за теб, а ако в базата ми случайно има шпиони…

— Капитане — хладно го прекъсна Хановър. — Директорът на ЦРУ е разговарял с президента, а той от своя страна се е обърнал към председателя на съвета на началник-щабовете. Военните съоръжения тук са станали обект на дълбоко проникване от страна на врага, което означава, че вие течете като лейки, приятели. По тази причина президентът пожела ние да командваме парада! Ясно ли ви е?

 

 

— Защо ФБР не участва в тази операция? — попита Ема.

— Защото ние не желаем това — отвърна Хановър, докато палеше поредната цигара. — А единствената причина ти да участваш в нея са онези пуяци, началник-щабовете, които вдигнаха щура врява и в крайна сметка принудиха шефа да отстъпи. Освен това в операцията трябва да участва жена и ние се спряхме на теб.

Седяха на плажния бар пред хотел „Ройъл Хавайън“. Боядисаната в розово сграда на плажа Уайкики беше любимият хотел на Ема на остров Уаху. Харесваше откритите коридори и избелелите персийски килими, обожаваше тропическата градина наоколо. Не й харесваше само компанията на Хановър, но след заседанието той обяви, че има нужда от едно питие, и то именно в този бар. От мястото си виждаха загорелите сърфисти, които енергично се насочваха навътре в залива, за да хванат поредната голяма вълна с вечната надежда, че тя ще бъде тяхната вълна. Хановър не сваляше очи от красивите момичета по бикини, които минаваха покрай тях, а Ема се ядосваше и изпитваше желание да измъкне цигарата от устата му и да я забоде в похотливите му очи.

— Има и още нещо, което не споделих с онези момчета на съвещанието — каза агентът. — Координатите на подводницата в Китайско море са известни само на четирима души. Единият от тях е жена — старшина първа степен, — която работи в комуникационния център. Омъжена, с две деца. Преди половин година съпругът й ги зарязал и заминал за континента. Преди три седмици искали да й приберат колата заради неплатени вноски, но сега не само я изплаща редовно, но си купила и нов телевизор.

— И вие сте сигурни, че е замесена, така ли?

— Не, разбира се. Но тя е най-подходящият кандидат. Техническият наръчник за изтребителите в „Хикъм“ може да бъде отмъкнат от куп хора, защото в базата са разположени цели две дивизии. Снимката на пулта за управление на атомния реактор може да е направена от петдесетина други, които са на работа във военноморската база, без да се брои екипажът на самата подводница. А списъкът на офицерите, заминаващи като инструктори за Тайван, може да бъде изготвен от всеки, който работи в отдел „Кадри“, „Настаняване“ или изобщо някъде в поделението в Скофийлд. По тази причина сме на мнение, че най-вероятният заподозрян е дамата от комуникационния център, Ема беше принудена да се съгласи, макар че обикновено не вярваше в заключенията на ЦРУ, които много често се оказваха погрешни.

— След… — Хановър замълча за момент и погледна часовника си — масивно устройство от онези, които използват водолазите. Откъде ли се е сдобил с него? — запита се Ема. — След четирийсет минути въпросната дама от комуникационния център и двете й деца ще загинат при автомобилна катастрофа на магистралата „Пали“ или поне така ще пише в утрешните вестници.

Ема вече знаеше какво ще последва.

— На нейно място ще бъдеш назначена ти — продължи Хановър. — По всяка вероятност униформата вече те очаква в хотела. Утре започваме специална операция, която има за цел да те представи като несериозна и безотговорна личност. Наложи се да запознаем с нея дамата, която е началник на комуникационния център, но тя е сигурен човек, синът й е загинал във Виетнам. Ще я използваме като главен разпространител на слуховете. В рамките на четирийсет и осем часа всички в радиус километър от новата ти служба ще бъдат осведомени, че съвсем наскоро си изкарала програма за отказване от наркотици, а преди това куп кредитори са подали оплаквания до командира на предишната ти база за неплатени вноски. — Устните на агента се разтеглиха в неприятна усмивка. — Разбира се, ще направим нужното да се разбере, че си жена с доста свободно поведение…

Ема заби поглед в него и изчака гадната му усмивка да се стопи.

— Трябва да поработиш върху чувството си за хумор. — Той изчака реакцията й, после сви рамене и бръкна с дебелите си пръсти в чашата с мартини. Зелената маслина изчезна в устата му. — Ние сме на мнение, че онзи, който ръководи шпионската операция тук, непременно ще ти обърне внимание, защото комуникационният център на Тихоокеанския флот е от изключително важно значение.

 

 

Ема забеляза младата китайка на втория ден след постъпването си в комуникационния център.

В съответствие с ролята си на безотговорна личност тя закъсня и двете сутрини, появявайки се с измачкана униформа и зачервени от алкохол или дрога очи. За да постигне нужната степен на зачервяване, тя използва смес от физиологичен разтвор и течност за почистване на контактни лещи, която впръскваше в очите си непосредствено преди да се появи на работното място. Но гадните капки щипеха адски.

Китайката беше съвсем млада, едва прехвърлила двайсет години. Беше висока, със съвършена фигура. Привлече вниманието на Ема не защото беше китайка — половината от населението на Хавайските острови беше от азиатски произход, — а защото на ревера й липсваше табелката, която даваше достъп до сградата. Технически погледнато, тя не нарушаваше правилата за сигурност, тъй като беше придружена от жена със съответния документ, но на Ема й направи впечатление самото й присъствие в зона с ограничен достъп. Другата причина да я забележи беше красотата й. Всъщност не само красотата, а жизнеността. Младата жена буквално кипеше от енергия. По време на обедната почивка я забеляза на една от скамейките пред сградата в компанията на още три служителки от базата. Една от тях, също китайка, беше колежка на Ема в комуникационния център.

Запознаха се два дни по-късно. Ема бързо се превърна в редовна посетителка на офицерския клуб, където се отбиваше всяка вечер след работа. Направи го по две причини — първо, защото това отговаряше на представата за жена с алкохолни проблеми, и второ, защото чуждите разузнавания по традиция вербуваха своите агенти на подобни места. Неприятности й създаваше единствено необходимостта непрекъснато да отблъсква домогванията на пийнали флотски офицери.

Влизайки в клуба, Ема веднага видя младата китайка, която флиртуваше с някакъв флотски офицер на бара — плешив дебелак на средна възраст, който със сигурност не беше срещал по-привлекателна жена през целия си живот. Отскачайки до тоалетната, Ема нарочно мина съвсем близо покрай двойката и запечата в паметта си името и частта на офицера.

Петнайсет минути по-късно младата китайка лепна лека целувка на бузата на дебелака, който зяпна от изненада, след което обърна гръб на бара и се насочи към масичката на Ема. Представи й се с името Мей Чен на безупречен английски, без следа от акцент, все едно бе родена и израсла в Щатите. След което добави, че е била добра приятелка с предшественичката на Ема в комуникационния център.

Много бързо двете се превърнаха в най-близки приятелки. В съответствие с прикритието си Ема непрекъснато се наливаше с алкохол. На един етап нарече шефката си мръсна кучка и сподели колко ненавижда флота. След което подхвърли, че с тази заплата е почти невъзможно да покрие разходите си на скъпо място като Хаваите.

Докато разговаряха, Ема отново се възхити на красотата на младата жена — малки й изящни уши, безупречна кожа под бронзовия тен, перфектни устни като напъпила роза. Истинска китайска статуетка, помисли си тя, докато оглеждаше момичето срещу себе си. Палавите искрици в черните й очи говореха, че ако действително изпълнява шпионски задачи, то го прави с удоволствие и дълбоко вълнение, сякаш е най-интересната игра на света. Беше като дрогирана от това, което върши.

Една седмица по-късно Ема откри, че Мей Чен си има приятел, също китаец. Не беше образец на хубост, но излъчваше една особена привлекателност. Имаше хищно лице с добре очертани скули и тяло на гимнастик — от онези, които правят кръст на халките с протегнати встрани ръце, а мускулите им едва забележимо потрепват от напрежението. За това е нужна не само огромна физическа сила, но и изключително силна воля, с чиято помощ се пренебрегва агонизиращата болка в стави и сухожилия.

Двамата не живееха заедно, но почти всяка вечер прекарваха в жилището на единия или на другия. Постоянно се държаха за ръце, а от очите на младежа струеше същият ентусиазъм, който се забелязваше у Мей Чен, сякаш и той преживяваше най-страхотните мигове в живота си.

 

 

Следователят от ЦРУ имаше неприятния навик да поема въздух през стиснатите си зъби. Акт, придружен от дразнещ засмукващ звук, който, прибавен към вечно димящата цигара на Хановър, буквално подлудяваше Ема.

— И двамата притежават безупречно изградена легенда — каза следователят. — Актове за раждане и социални осигуровки на починали хора със същите имена, дипломи за завършено образование от Калифорния и щата Вашингтон, снимки в годишниците на съответните випуски, които поразително им приличат. Естествено, предполагаемите им родители са мъртви, а те отдавна са напуснали предполагаемите си родни места. Там едва ли ще открием хора, които да са ги виждали през последните пет години. Ако някой реши да ги подложи на формална проверка, със сигурност няма да открие нищо подозрително. Но аз предприех нещо повече от формална проверка.

— Кои всъщност са те? — попита Ема.

— За мъжа не успяхме да научим нищо. Но жената е офицер от китайската Червена армия. Случайно открихме, че е била волейболистка в олимпийския отбор на Китай. Една от моите асистентки е запален фен на играта, защото дъщеря й тренира волейбол. Тя присъствала на приятелски мач на китайките във Вашингтон и запомнила нашето момиче благодарение на отличната й игра в защита. Това ни накара да прегледаме около 20 часа записи от последната олимпиада и я открихме, разбира се. Истинското й име е Ли Мей Шен.

 

 

Още при първата среща Ема се оплака от ниската си заплата, а след два дни сподели с новата си приятелка, че й налагат запор поради неизплатени кредити. Офертата на Ли Мей дойде двайсет и четири часа по-късно.

Май наистина бърза, помисли си Ема. Разбира се, тя си даваше сметка, че това може да се дължи на собствените й актьорски качества, представяйки се за жена, която е недоволна от живота и податлива на корупция, но в същото време ясно виждаше, че Ли Мей и нейният приятел (когото също бе поставила под наблюдение) възприемаха процеса на вербуване като деца, озовали се в сладкарница без родителски надзор. Действаха със светкавична бързина, забравили всякаква предпазливост, грабейки секретната информация с пълни шепи. И изпитваха огромно удоволствие от заниманието си.

Предишната вечер ги беше наблюдавала как танцуват в някакъв клуб. Стройни и атлетични, те бяха в пълен синхрон с музиката и един с друг. Може би бяха шпиони, което обаче не им пречеше да приличат на всяка друга млада двойка. Изцяло отдадени на ритъма, те танцуваха до пълно изтощение и спряха едва когато бяха целите в пот, подчинявайки се на далеч по-силното сексуално привличане. Бяха се озовали в този клуб веднага след срещата на приятеля на Ли Мей с един сержант от базата „Хикъм“, от когото беше получил дебел кафяв плик.

И така, двете се бяха настанили на обичайната си масичка в офицерския клуб. Преди да предприеме конкретни действия, Ли Мей изчака Ема да изпие няколко питиета. След което й призна, че членува в организация, която се бори за мир и която е готова да плаща добре за всяка информация, свързана с движението на американските атомни подводници в акваторията на Тихия океан. Нещата бяха представени по такъв начин, че ако Ема (онази Ема, която работеше в комуникационния център на Тихоокеанския флот) случайно изпита угризения на съвестта, тя лесно можеше да ги разсее с мисълта, че работи за благородна кауза, а именно — постигането на мир и хармония в целия свят.

Ема никога нямаше да забрави как изглеждаше Ли Мей в онази вечер. Дългата й черна коса беше сресана в изкусен безпорядък, палав кичур час по час падаше над челото й и тя игриво го отмяташе с ръка. Беше облечена предизвикателно, според вкуса на момичетата, изпълващи плажа Уайкики: къса розова поличка, блузка в бледозелено, която показваше пъпа и горната част на ханша, на краката й имаше чехли на висок ток, покрити с фосфоресцираща материя. Изглеждаше адски млада и свежа. Изглеждаше жива. Ема я харесваше въпреки волята си. И едновременно с това я осъждаше.

* * *

Всичко би трябвало да мине по мед и масло. Нямаше никаква причина някой да изгуби живота си.

През деня Ли Мей отскочи до банката и напълни куфарчето си с материалите, оставени в една от касетите на трезора. Там държаха събраната информация до момента, в който я предаваха на поредния куриер. Част от нея беше едно кодирано съобщение, което Ема й беше предала ден по-рано. Съдържанието му беше фалшиво, но от изключително значение. Хановър бе преценил, че китайците ще поискат веднага да го изнесат отвъд границата. През последните три седмици неговите екипи бяха засекли петима служители във военните поделения, които предаваха секретна информация на китайското разузнаване. Те, плюс куриера, трябваше да бъдат арестувани едновременно с организаторите на шпионската мрежа.

За ареста беше сформиран екип от шест души. Отначало Хановър отхвърли желанието на Ема да се включи, твърдейки, че само ще се пречка на „професионалистите“, но после отстъпи. Останалите членове на екипа бяха цивилни агенти на ЦРУ, към които тя не изпита особено доверие. Те притежаваха необходимата екипировка и вероятно бяха обучени добре, но по време на брифинга се държаха като гимназисти преди мач, подхвърляйки си шумни шеги. Липсваше им дисциплината, на която Ема беше свикнала при работата си с военните.

И тъй, сякаш на шега, операцията завърши с пълен провал. Но след нея никой не се смееше, включително хлапаците от ЦРУ.

Ли Мей обитаваше мезонет в Пърл Сити, близо до Лумиана стрийт. Планът предвиждаше операцията да започне в три сутринта, когато се предполагаше, че тя спи дълбоко в прегръдките на любимия си. Ема и двама агенти трябваше да проникнат през входната врата, а останалите — отзад. За да стигне до задния вход, втората група трябваше да мине под прозорците на съседния апартамент, които се оказаха широко отворени. В момента, в който първият агент пропълзя под тях, папагалът в клетката на перваза полудя и крясъците му се разнесоха надалеч в нощната тишина: „Малки мехурчета! Малки мехурчета!“

Командирът на екипа взе решение за незабавно проникване, надявайки се, че Ли Мей и мъжът в леглото все още са сънени и няма да изтълкуват правилно крясъците на смешната птица. Но решението се оказа погрешно. Когато агентите нахлуха в апартамента, Ли Мей и партньорът й се намираха в дългия коридор, опрели гръб в гръб и с пистолети в ръце.

Ли Мей застреля първите двама агенти, появили се от задната врата. Единият в челото, а другият в гърлото. Партньорът й гръмна първия, който нахлу през главния вход, а след това и Ема. С два куршума. Единият попадна в предпазната жилетка, а вторият прониза левия й бицепс. Тя отвърна на огъня едновременно с втория.

Застреля любовника на Ли Мей в главата, макар че се целеше в рамото му.

Младата жена го видя да пада и неволно се завъртя. Това позволи на третия член на другия екип — единствения останал жив, да прескочи телата на колегите си и да й нанесе силен удар в главата с ръкохватката на пистолета си, предотвратявайки нов изстрел.

Целта на операцията беше двамата шпиони да бъдат заловени живи.

Провалът беше пълен.

 

 

Хановър обяви, че Ема ще проведе първия разпит на Ли Мей.

Тя му каза да върви по дяволите, но той спокойно отвърна:

— Първо, нещата са съгласувани с твоите началници, скъпа. Решихме, че ти най-добре ще контактуваш с китайката, защото си жена. Второ, едва ли те бива за нещо друго с тази превръзка на ръката.

За разпита беше повикан и лекар от ЦРУ. Това означаваше, че ще бъде използвана обичайната техника за мъчения с упойващи вещества, безсъние и старателно контролирани нива на болката. Докторът изпълняваше задълженията си абсолютно безстрастно. Сякаш Ли Мей не беше човешко същество, а поредният учебен труп в моргата на медицинския факултет. Хановър категорично отхвърли протестите на Ема и й заповяда да си гледа работата.

И тя се подчини. Помоли Господ за помощ, но се подчини. По онова време беше все още млада, едва с десетина години по-възрастна от Ли Мей. Все още не притежаваше самоувереността, която щеше да дойде по-късно, но дълбоко в себе си усещаше, че методите на ЦРУ са напълно погрешни. И все пак им се подчини.

Това беше последният случай в кариерата й, от който наистина се срамуваше.

За пет седмици Ли Мей беше изцедена докрай. Научиха кого е вербувала, до каква информация е успяла да се добере. Разкриването на втори китайски шпионски екип, действащ на континента, беше допълнителен бонус. Никой не се учудваше, че всяка сутрин преди разпитите младата жена повръщаше в килията си. Според доктора това беше нормално, лек страничен ефект от медикаментите, с които я тъпчеше.

Игривата жизненост на Ли Мей изчезна в деня, в който умря нейният любим. В някога блестящите й очи остана единствено омразата — изцяло насочена към Ема. Защото Ема я беше измамила, Ема беше застреляла мъжа на живота й, Ема я беше разпитвала в продължение на дни и седмици, докато в крайна сметка забрави какво и кога беше казала. А самата Ема за пръв път в живота си разбра какво означава да усетиш омразата. Очите на арестуваната сякаш се превърнаха в лазери, пронизващи душата й с нагорещени до бяло лъчи.

Шест седмици след ареста Ли Мей беше разменена с един американски „турист“, когото бяха заловили да снима влизащите и излизащите от някаква секретна лаборатория в провинция Джедзян с помощта на фотокамера, замаскирана като пакет цигари.

Преди да я предаде на китайците, лекарят на ЦРУ я подложи на обстоен преглед, защото правителството на САЩ искаше официален документ, удостоверяващ отличното й физическо състояние по време на ареста. При този преглед докторът най-сетне разбра защо е повръщала преди разпитите: младата жена беше бременна.

Когато Ема научи това, тя беше тази, която повърна.