Майк Лосън
Вторият периметър (13)

12

Ема реши, че трябва да види мястото, на което са работили Мълърин и Нортън и което Уитфийлд бе напуснал непосредствено преди смъртта си. Шефът на сигурността Ричард Милър вече беше излязъл от участъка, но тя успя да го хване в момента, в който се качваше в колата си.

Главата на този човек наподобяваше буца сгурия — квадратно лице, над което стърчеше посивяла коса — гъста и подстригана като четка. На младини вероятно е бил силен и як, но на петдесет години мускулите му се бяха превърнали в пояс тлъстини около кръста. Изслушал желанието на Ема с видимо нетърпение, той категорично отсече, че няма време за екскурзионни обиколки. След което тя извади една визитна картичка от чантичката си и му я подаде.

— Наберете този номер, мистър Милър. Отсреща ще вдигне представител на Пентагона с няколко звезди на раменете, който ще ви обясни защо трябва да бъдете любезен с мен. Сега мисля да изпия едно кафе, но след пет минути се връщам.

Четвърт час по-късно Ема, Демарко и Милър крачеха към центъра за обучение и квалификация на корабостроителницата. Шефът на охраната непрекъснато поглеждаше към Ема, явно впечатлен от това, което бе чул от представителя на Пентагона.

За да стигнат до центъра, трябваше да прекосят почти цялата корабостроителница — един огромен терен, където всичко говореше за широк размах: сгради, оборудване, сухи докове. Демарко безусловно повярва на Милър, който заяви, че тази корабостроителница е най-голямата на запад от река Мисисипи.

В четири от сухите докове се извършваше основен ремонт на подводници, а в петия се намираха още две, които бяха в процес на разглобяване. Шестият и най-големият от всички беше празен. В долната му част имаше скеле от дебели стоманени греди, подготвено да приеме поредния съд — огромен самолетоносач клас „Нимиц“.

Милър им позволи да разгледат дока, в който тъмнееше внушителното туловище на една подводница „Трайдънт“. Дължината на този съд беше около 170 метра, почти колкото две футболни игрища, а на борда му имаше оръжия за масово унищожение, надхвърлящи арсенала на много държави по света. Иначе казано, „Трайдънт“ беше една лъскава и зловеща машина за убиване. Демарко си я представи застинала под повърхността, тиха и напълно незабележима, а ракетните й силози бавно се отварят. След което светът се превръща в огнен ад. Но на глас каза само „Това нещо изглежда наистина огромно“, предизвиквайки учудения поглед на Ема, която явно го помисли за най-големия идиот на света.

Милър предложи да ги представи на началника на Дейв Уитфийлд, който отговаряше за цялостното обучение на ядрените инженери в базата. Оказа се, че шефът е привлекателна тъмнокоса жена на около четирийсет и една-две на име Джейн Шипли, която беше дори по-висока от Ема. Тя ги разведе из владенията си — няколко класни стаи, кабинети за практическа подготовка и голяма, разделена на остъклени клетки зала, в която инструктори и курсанти работеха на своите компютри.

Шипли спря пред клетката, в която работеха Нортън и Мълърин. Тя се намираше в предната част на залата и по нищо не се отличаваше от останалите: две бюра, два стола, два телефона, два компютъра и една кантонерка за документи. Демарко усети желанието на Ема да издърпа чекмеджетата, а също и усилието й да се въздържи.

В дъното на залата имаше огромно хранилище, наподобяващо банков трезор. През отворената му врата се виждаха полици с папки за чертежи и дебели книги, които приличаха на библии или телефонни указатели. Зад малкото бюро до входа седеше жена, която очевидно изпълняваше двойната роля на библиотекар и пазител.

— Какво съхранявате там? — попита Демарко.

— Чертежи на корабни системи и компоненти. Дебелите книги, които виждате, са наръчници за управление на атомните реактори и парните турбини.

В главата му изплуваха думите на Дейв Уитфийлд: наръчниците на атомните реактори ви дават подробна информация за тяхната работа.

Ема огледа хранилището, после бавно се обърна и обхвана с поглед просторната зала.

— В този обект се работи с класифицирана информация, нали?

— Естествено — кимна Шипли. — Нашите инженери се обучават за работа на три различни типа плавателни съдове: самолетоносачи клас „Нимиц“, тактически подводници „Трайдънт“ и щурмови подводници клас „Лос Анджелис“. Разбирате, че не можем да се местим из цялата корабостроителница, за да провеждаме съответните курсове.

— Това ми е ясно — кимна Ема. — Но, от друга страна, тук на едно място е струпано голямо количество секретна информация, нали? — Шипли понечи да отговори, но тя я изпревари със следващия си въпрос: — Качени ли са на дискове тези наръчници? Имам предвид наръчниците за управление на реакторите…

— Да — отговори след кратко колебание Милър. — Това е най-удобният начин да ги допълваме при периодичните промени.

— Кей Пи Ел Ен — промърмори Ема.

Демарко реши, че си прочиства гърлото или изрича някакво непознато за него сквернословие.

— Какво каза? — погледна я с недоумение той.

— Кей Пи Ел Ен — отвърна Ема. — Тук работят с Кей Пи Ел Ен. — Този път думата му прозвуча като някаква срамна болест, предавана по сексуален път. — „Контролирани преносими електронни носители“ — обясни тя, очевидно забелязала дълбокото му недоумение. — Иначе казано, компютърни дискове или дискети, които съдържат класифицирана информация. Електронни носители, които могат да бъдат откраднати, копирани и изпратени по електронната поща. Кей Пи Ел Ен са истински кошмар за службите за сигурност, нали, мистър Милър?

Милър стисна устни и тръсна глава.

— Ние контролираме поверителната информация по-добре, отколкото можете да си представите — твърдо отвърна той. — Особено след Лос Аламос.

По-късно Ема обясни на Демарко за какво става въпрос: през юли 2004 година от Националната лаборатория за разработка на ядрени оръжия в Лос Аламос изчезват два диска. Това е втори инцидент в свръхсекретния обект — предполага се, че някъде в средата на 90-те години китайците успели да измъкнат оттам информация, свързана с изграждането на термоядрени бойни глави. Нещата около изгубените през 2004 година дискове така и не се изясняват. Появяват се предположения, че са били сложени на погрешно място за съхранение или случайно са били изтрити. Проведеното разследване показва, че голяма част от работещите в лабораторията — изключителни учени с висок до небето коефициент за интелигентност — на практика са страшно разсеяни хора, особено по отношение на съхраняването на класифицирана информация. Дисковете може би са изгубени или унищожени, но вероятността да са стигнали до Северна Корея или Иран си остава напълно възможна.

След инцидента в Лос Аламос в корабостроителницата били въведени драконовски мерки за сигурност, най-вече по отношение на преносимите електронни носители. Милър обясни, че при всяко изнасяне на диск от хранилището се отбелязва контролният му номер — по начина, по който се процедира в библиотеките, а връщането му задължително става до края на работния ден. Всяка вечер се прави инвентаризация на дисковете и в случай на липса цялата служба за сигурност се вдига на крак.

— Проблемът е там, че дисковете могат да бъдат копирани и изпращани по електронната поща — отбеляза Ема.

Това предизвика едновременната реакция на Милър и Шипли.

— Няма начин! — отсякоха в един глас те, след което поясниха, че компютрите в обекта са проектирани по начин, който изключва копирането на дискове, а специална електронна защита не позволява използването на интернет.

— Предполагам, че Мълърин и Нортън също имат достъп до секретните дискове — каза Ема.

— Така е — потвърди Шипли.

— Лични компютри ли използват?

— Внасянето на персонални компютри в района е строго забранено. Според условията на договора те получават работно място тук, в центъра за обучение, и имат право да използват нашите компютри и телефони. Вече видяхте офиса им. Имат нужда от компютър, тъй като голяма част от материалите на програмата за обучение са качени на дискове или се намират в обезопасената вътрешна мрежа.

— Ясно — кимна Ема.

— Мълърин и Нортън са пълни некадърници — добави Шипли и поклати глава. — Лично аз не бих ги наела дори да ми бършат черната дъска. Изобщо не мога да разбера защо някой им плаща да ревизират моята програма за обучение!

— Според Дейв Уитфийлд работата им тук била направо странна — намеси се Демарко, умишлено пропускайки да използва определението „мошеническа“.

— Знам това — кимна Шипли. — Преди известно време дойде да ми се оплаче. — Поколеба се за миг, после добави: — Вижте, по мое мнение ревизията на Кармоди е чисто губене на време, а вече ви казах какво мисля за Мълърин и Нортън. Но за разлика от Дейв аз не виждам нищо незаконно в тяхната работа. Той беше разстроен от факта, че получават повече от него, но… такъв си беше Дейв.

— Какво ще кажете за Кармоди? — попита Ема. — Често ли се появява тук?

— Не, само понякога. Предполагам, за да провери работата на подчинените си. По-голямата част от времето си прекарва на подводниците.

— И какво прави там?

— Теоретичната част от нашия курс провеждаме тук, а практическата — на борда на съответния клас съдове. Предполага се, че Кармоди наблюдава именно практическото обучение, но част от курсистите твърдят, че прекарва времето си в празни приказки с матросите.

— Но често е на борда на някоя подводница, и то сам — отбеляза Ема.

— Да — потвърди Шипли. — И какво от това?