Майк Лосън
Вторият периметър (56)

55

Телефонът на Демарко започна да вибрира. Сигурно пак беше Нийл. Издърпа го от калъфчето на колана си и натисна бутона, но не чу какво му казват насреща. Току-що бе дал на китайката всичките триста долара, които имаше. Една предостатъчна по негово мнение сума за разбитото стъкло на вратата, но дребното чудовище не миряса, а го последва на улицата, настоявайки да научи името му. По всяка вероятност възнамеряваше да го даде под съд за психически травми.

— Ало! — отново извика в мембраната той, притискайки апарата към ухото си.

— Аз съм — рече един слаб глас и той механично погледна екрана. Сигналът обаче беше добър. Натисна копчето за усилване на звука.

— Не чувам! Кой се обажда?

— Ема. Помогни ми.

— Исусе Христе! Къде си?

Ема изрече нещо неразбрано.

— Как твое име, как твое име? — продължаваше да вие китайката.

Демарко сложи длан върху телефона, завъртя се на пети и изрева:

— Млъкни, да те вземат дяволите!

Жената вдигна ръце пред гърдите си и уплашено отстъпи назад. А той осъзна, че без да иска, беше насочил пушката в нея. В следващия миг китайката се понесе обратно към къщата си, крещейки от ужас.

— Ема, къде си?

— Не знам. Бензиностанция. Магазин.

Говореше тихо и заваляше думите. Откъде знае, че съм в Канада? — учуди се той. После разбра, че тя изобщо не знае това. Звучеше така, сякаш е набрала първия номер, който е изникнал в съзнанието й.

— Има ли някой около теб? — извика той.

— Да. Един човек.

— Дай му телефона!

Апаратът утихна. Мамка му! Тя прекъсна линията! Или някой я беше прекъснал вместо нея.

— Мамка му, мамка му! — бясно изкрещя Демарко и натисна копчето за последното прието обаждане. Дано не е блокиран, помисли си той. Насреща се обади мъжки глас.

— Ало?

— Има ли някаква жена при вас? Жена, която току-що използва телефона ви?

— Аха. Някаква шантава кучка, очевидно дрогирана…

— Чуйте какво ще ви кажа! Тази жена…

— Що да те слушам, бе? За какъв се мислиш? Тая шантава кучка…

— Петстотин долара!

Чул сумата, мъжът насреща веднага млъкна.

— Какво?

— Петстотин долара! Ще ги получиш, ако й помогнеш! Прибери я някъде: в тоалетната, в склада — няма значение! Важното е никой да не я види!

— И аз мисля така. Кучката е гола, завита само с одеяло и цялата е оплескана с кръв! Тъкмо мислех да звъня на ченгетата…

— Недей! Скрий я, докато дойда!

— Не знам, човече… — проточи онзи.

— Къде се намираш? — попита Демарко.

— Бензиностанцията на „Шел“ на магистралата „Крал Джордж“.

— Кой град?

— Съри.

— Аз съм в Делта. За колко време ще стигна до теб? Не съм оттук.

— Ами… За около… О, по дяволите! Тя май припадна!

— Ранена е, затова! — извика Демарко. — За колко ще стигна там?

— Петнайсетина минути.

— По дяволите! Казвай откъде да мина!

Човекът му обясни. За щастие не беше сложно.

— И още нещо — изръмжа Демарко. — Ако заваря жената при теб, получаваш петстотин долара. Но ако я няма, ще те пречукам като куче!

Реакцията на човека отсреща го изненада.

— Малко се съмнявам, задник — засмя се той. — Но спокойно можеш да опиташ.

Нов смях, после линията прекъсна.