Майк Лосън
Вторият периметър (49)

48

Демарко не каза на Бил Смит за появата на Дебелия Нийл, но подробно му разясни работната им хипотеза. Смит остана дълбоко впечатлен.

— Много добре — кимна той. — Особено идеята за наетите имоти. Не бяхме се сетили за нея. Веднага ще уредя хората на Дъдли да започнат проверка. Но за фармацевта се сетихме. Ако го открием, вероятно ще измъкнем от него информация за партньорите на Ли Мей, а оттам и за самата нея. До момента сме открили девет-десет души, които биха могли да я снабдят с медикаменти, хората на Дъдли вече ги привикват.

— Друго?

Смит се ядоса на безцеремонния въпрос, но все пак отговори.

— Трийсетина души наблюдават китайското посолство, готови да проследят всеки служител до мястото на евентуален контакт с Ли Мей. Прерязахме всичките им кабелни мрежи, заглушаваме радиостанциите им и пускаме подозрителни прищраквания по линията в мига, в който вдигнат някой от телефоните. По този начин им показваме, че докато Ема е в неизвестност, ще им бъде адски трудно да си вършат работата.

— Това ли е всичко?

— Не. Продължаваме да наблюдаваме летищата, железопътните гари и граничните пунктове. На пристанището действат наши хора под прикритие. Но проблемът е, че колкото по-дълго се проточва операцията, толкова по-небрежни стават хората ни. Затова ти предлагам да се прибереш у дома, Демарко — бързо добави Смит, изпреварвайки следващия му въпрос. — Ние сме професионалисти и правим всичко, което можем. Не защото харесваме Ема или защото някога е работила при нас. Нейната памет наподобява банков сейф и ако Ли Мей успее да го отвори, ние трябва да знаем какво е измъкнала. Има и още нещо: според нас Ли Мей все още не е предала секретните материали, измъкнати от Кармоди и Уошбърн, затова…

— Защо мислите, че все още са у нея? — прекъсна го Демарко. — Не е ли по-логично да ги изнесе през граница в момента, в който ги получи?

— Не се знае. Веднъж вече я е издънил куриер, а едва ли ще използва „Федерал Експрес“ за изпращане на цял куп поверителна информация до Китай. Имаме всички основания да вярваме, че материалите все още са у нея. Най-вероятно е решила да ги пренесе лично. Искам да кажа и едно последно нещо, Джо. Ние си скъсваме задниците да търсим Ема, защото така трябва, а не защото сме добри момчета. И няма да се откажем, докато не я открием или не се убедим, че е мъртва.

Мобилният му телефон изжужа и той бръкна в джоба си.

— Добре, много добре — каза, после изключи апарата и се обърна към Демарко. — Май пипнахме фармацевта…

* * *

Човекът се оказа седемдесет и няколко годишен китаец, нисък и плешив, с кръгли очилца без рамки и голяма брадавица на носа. Беше блед и се обливаше в пот. Демарко се уплаши, че всеки момент ще получи инфаркт.

Бяха затворили фармацевта в една стая в близост до парка „Куин Елизабет“ — може би същата, в която проведоха първите разпити на Кармоди. Въпросите задаваше млада китайка, а Демарко, Бил Смит и Робърт Мортън наблюдаваха през огледалната стена.

Младата жена беше дребна и пухкава на вид, но с железен характер. Демарко научи, че била част от патрулните екипи под ръководството на Мортън. Тя атакуваше фармацевта с тънък глас и ураган от китайски думи, а от устата й летяха слюнки. Гласът й звучеше почти толкова неприятно, колкото скърцането на нокти по черна дъска. Демарко мрачно си помисли, че ако някой му крещи с такъв глас, вероятно ще си признае всичко само и само да прекрати изтезанието.

— Какво казва? — обърна се той към Смит.

— Откъде мога да знам, по дяволите — изръмжа онзи.

— Отдавна не съм използвал познанията си по мандарински — обади се Мортън. — Но мога да кажа, че…

— Хей, Дъдли! — смаяно го погледна Смит. — Откога си проговорил китайски?

Мортън само се усмихна и продължи:

— Нашият сержант оттатък информира мистър Фонг, че ако не й даде нужната информация, ние ще депортираме не само него, но и цялото му многолюдно семейство. Щели сме да ги превозим до Китай с товарен кораб и ще ги изхвърлим през борда на около миля от брега. Което означавало, че късмет ще извадят само онези от тях, които не могат да плуват. Заплашва го също, че ще замразим банковите му сметки преди депортирането, ще затворим аптеката, касапницата и агенцията за недвижими имоти, които притежава.

— Доста е работлив тоя дърт мръсник — учуди се Смит.

— Аха — кимна Мортън. — Замълча на половин дума, после поясни: — Чакай, чакай, сержант Чанг май успя да го пречупи!

Фармацевтът престана да клати глава, а сержант Чанг престана да крещи. Приведена към арестанта, тя напрегнато слушаше. Демарко не чу нищо, тъй като старият китаец почти шепнеше. Десет минути по-късно сержант Чанг напусна килията за разпити и застана мирно пред Мортън. Беше метър и петдесет и тежеше не повече от четирийсет и пет кила, но малките й черни очички гледаха наистина злобно. Страшна е, помисли си Демарко. Истинска зла фурия от някой кунгфу филм.

— Той призна, че е дал упойващи вещества на един човек, когото познавам — Лок Джонгюй. Престъпник, който се слави с изключителна жестокост. На младини е членувал в някаква банда, но сега работи самостоятелно. Занимава се с рекет и събиране на дългове. Знаем, че на съвестта му тежат няколко убийства, но не разполагаме с доказателства за съд.

— Което означава, че разполагаме с досие и снимка, нали? — уточни Мортън.

— Точно така, сър. И още нещо: Лок Джонгюй работи с братовчед си — един не особено умен, но много як тип.

— Случайно да разполагаме и със снимката на братовчеда, сержант?

— Не съм сигурна, сър. Ако вече не ви трябвам, ще отида да проверя.

— Какво количество медикаменти е купил този Лок? — попита Демарко.

Блестящите очи на сержант Чан се забиха в лицето му.

— Не попитах — гневно отвърна тя, сякаш непознатият се беше усъмнил в уменията й.

Но Мортън веднага разбра накъде бие Демарко.

— Искаме да си изясним дали Ли Мей и нейните съучастници ще се нуждаят от презареждане, сержант — меко поясни той. — Ако се окаже така, ще можем да направим засада в аптеката на мистър Фонг.

— Ясно, сър — кимна с каменно лице дребничката сержант Чанг. След което се завъртя на токове и се върна в килията. Там зае позиция зад гърба на арестанта и отново закрещя в ухото му.