Майк Лосън
Вторият периметър (1)

Пролог

Изправен до прозореца на залата, Нортън беше насочил поглед към щурмовата подводница клас „Лос Анджелис“, закотвена край един от пристаните. Беше твърде далеч, за да разчете номера на корпуса, но знаеше, че е „Ашвил“, SSN 758 — беше прекарал доста време на борда й миналата година и нерядко беше пиянствал с част от командния състав. Погледа я известно време, после си даде сметка, че си губи времето, и завъртя пръчката на щорите. През прозореца на четвъртия етаж едва ли някой можеше да види с какво се занимава, но просто нямаше право да рискува.

Обърна се и огледа разделените от ниски прегради работни места, които заобикаляха миниатюрния кабинет. Обедната почивка все още не беше свършила. През две кабинки от него четирима мъже играеха карти. Зад тях, близо до вратата, секретарката си пилеше ноктите, а Мълърин си бъбреше с нея. Беше там по негова заповед, а и много го биваше в бъбренето. Но истинската му задача беше да го охранява. Ако някой се насочваше по пътеката към остъкления офис, Мълърин винаги намираше начин да го забави и да подхвърли нещо, за да предупреди шефа си.

Лишен от всякакъв повод за протакане, Нортън извади шахматната дъска от раницата си. Тя представляваше квадратна кутия, дълга 30 и висока около 4 сантиметра — малко по-голяма от обикновените. Натисна страничната стена и капачето изщрака, разпилявайки десетина шахматни фигури върху бюрото. Леко навеждане на дъската беше достатъчно. От кухината под нея се плъзна тънък лаптоп.

Идеята за кутията принадлежеше на Кармоди.

След използване Нортън вкарваше компютъра в тайното отделение и полагаше шаха върху шкафа за документи — така както си беше отворен с фигурите. Все едно че двамата с Мълърин имаха да довършват поредната партия. Мълърин и шах — какъв майтап!

Най-рисковано беше вкарването на компютъра в корабостроителницата. Самото му използване се ограничаваше в рамките на три-четири минути дневно. Това обикновено ставаше по обяд, докато Мълърин пазеше на вратата. Но вкарването му костваше доста нерви. В хода на този процес се потеше толкова обилно, че направо се чудеше как някой от охраната на портала още не го беше забелязал.

Използването на персонални компютри в обекта беше забранено. Работеше се само на служебните, доставени по специална заявка от правителството. Ако морските пехотинци на портала сутринта го бяха подложили на проверка и случайно бяха открили лаптопа в скривалището му, той щеше да бъде свършен. Окончателно и завинаги.

Но тази вероятност беше минимална. При повишена опасност от терористично нападение охраната проверяваше абсолютно всичко, което минаваше през портала — коли, раници, чанти, кутии за храна. Всичко! Но Нортън го вкара при минимално ниво на бдителност, изчаквайки на входа да се струпа опашка от закъсняващи за работа служители — факт, който принуждаваше охраната да премине към по-повърхностни проверки. И това беше идея на Кармоди, който си беше един умен мръсник.

В този миг Нортън разбра, че не го бяха притеснили проверките на портала, а именно Кармоди. Този човек изпълваше душата му с вледеняващ ужас.