Майк Лосън
Вторият периметър (12)

11

Джери Брънстад, началник на полицията в Бремертън, беше мъж с добре очертано коремче, загоряло лице, набиваща се на очи боядисана черна коса и дълги бакенбарди. Истински Елвис със значка, помисли си Демарко. Синята му униформена риза беше прекалено изпъната на корема и когато вдигна показалката, краищата й изскочиха над колана. Самата показалка се насочи към бяла дъска, на която бяха описани веществените доказателства, открити у убиеца на Дейв Уитфийлд. Аудиторията му се състоеше от седем души: началника на отдел „Сигурност“ в корабостроителницата Ричард Милър, двама агенти на ФБР, двама от Служба разследвания към ВМС, Ема и Демарко. Последните двама бяха включени едва след спешното телефонно обаждане от канцеларията на председателя.

Според полицейския началник убиецът на Уитфийлд беше Томас Конран, по прякор „Каубоя“ — известен и лесен за идентифициране градски скитник на трийсет и девет години. С ръст около метър деветдесет и пет и невероятно кльощава фигура, той не се разделял с избелялата каубойска шапка, нахлупена ниско над челото, с която много приличал на Тим Макгро, но в доста побъркан и силно недохранен вариант. Още на млади години Конран получил диагноза шизофрения и когато спирал лекарствата (нещо, което правел постоянно), ставал непредсказуем и склонен към насилие.

— Според контролните устройства на корабостроителницата Уитфийлд е напуснал периметъра през портала към Стейт стрийт в 8:38 часа сутринта — започна Брънстад. — За десетина минути се е придвижил оттам до паркинга, на който оставил колата си. Проверихме това, като обходихме маршрута няколко пъти. В 8:55 часа свидетел е видял Каубоя да крачи по алеята. Свидетелят е абсолютно сигурен за времето, защото чакал някакъв приятел, който закъснявал. От прозореца на къщата си той не е могъл да види паркинга, на който е извършено убийството, но е видял Каубоя да излиза оттам.

— Как се казва този свидетел? — попита единият от агентите на ФБР — стройна жена с къса кестенява коса и топли кафяви очи. Сладурана със страхотни глезени, отбеляза Демарко. Тя също му обърна внимание. Още като влезе в залата, огледа присъстващите с нормалния за всички хора любопитен поглед, но той усети как очите й се задържат върху него мъничко по-дълго от необходимото. Дали пък не ме намира за неотразимо привлекателен? — запита се той.

— Марк Бърт — отговори Брънстад. — Безработен дърводелец.

Жената си записа името и зададе следващия си въпрос:

— А защо този мистър Бърт ви е докладвал за Конран едва сега?

— Защото е бил на гости на братовчед си в Спокейн. На споменатия ден е чакал приятеля си да го откара именно в Спокейн. Научил за убийството на Уитфийлд едва снощи, след като се прибрал.

Тази информация също намери място в бележника на дамата агент. Всъщност тя записа думите на полицейския шеф дословно и това накара Демарко да си помисли, че май е малко тъпичка въпреки превъзходните си глезени.

— Да вървим нататък — продължи началникът на полицията. — След като снехме показанията на свидетеля, ние тръгнахме да търсим Каубоя. Когато го открихме, в раницата му се оказаха портфейлът и ръчният часовник на Уитфийлд. Имаше и един нож с окървавено 20-сантиметрово острие. Според съдебния лекар то отговаря на раната, нанесена в гърдите на Уитфийлд. Изпратихме ножа за ДНК експертиза, която ще определи дали кръвта е на жертвата. След два дни ще имаме резултат.

— Раната е нанесена отпред — обади се Ема. — И това повдига въпроса защо Уитфийлд е позволил на скитника да го доближи.

— Не знам — призна Брънстад. — Може би Каубоя му е поискал пари. Той е едър тип, притиснал е Уитфийлд към колата, полудял е от отказа и го е намушкал.

Един от униформените закима енергично, очевидно одобрявайки заключенията на шефа си.

— Използвал ли е мистър Конран кредитните карти, които е намерил в портфейла на Уитфийлд, изхарчил ли е парите? — попита Ема.

— Картите определено не е докосвал — поклати глава началникът. — А що се отнася до парите, ние не знаем колко са били. Но при ареста в портфейла имаше банкноти.

— Хм — промърмори Ема.

— Какво казва тоя Каубой? — поинтересува се един от следователите от СРВМС.

— Нищо — въздъхна Брънстад. — По време на разпитите бърбори несвързано и не отговаря на въпросите. Опитваме се да получим разрешение за принудително инжектиране на съответните медикаменти, но адвокатът му ни разиграва. Въпреки това имаме всички основания да вярваме, че извършител на престъплението е именно Каубоя.

Презентацията на Брънстад приключи няколко минути по-късно. Ема каза, че трябва да проведе някакъв разговор, и заряза Демарко в залата. На кого ли ще се обади? — запита се той. Хубавата агентка пристъпи към бялата дъска и започна да разглежда снимките от местопрестъплението, закачени до нея. Демарко реши, че и той проявява интерес към тях.

— По всичко личи, че уликите срещу нашия Каубой са доста силни — промърмори той и се приближи до жената.

— Аха, дори прекалено — кимна тя.

Начинът, по който произнесе „аха“, я издаде. Чиста нюйоркчанка.

— Бруклин? — запита той.

— Не позна, умнико. Куинс. Май не ме помниш, а?

— Познаваме ли се? — учудено я погледна той.

— Така си мисля. Брат ми се казва Ник Карлучи.

— Стига, бе! — облещи се Демарко. Ник Карлучи беше негов съученик от гимназията. Не бяха близки приятели, защото майка му забрани да дружи с него, след като го арестуваха за кражба на кола. Фактът, че баща му работеше за известен мафиот, не означаваше абсолютно нищо за мисис Демарко, която не искаше синът й да общува с престъпници.

— Как е Ник? — попита той.

— Няма значение — отвърна жената. Каза го така, сякаш старата му дружка беше зарязал Йейл малко преди да стане доктор.

Нещо започна да му се прояснява. Ник действително имаше сестричка — кльощаво момиченце с остър език. Как й беше името, по дяволите?

— Даян — осведоми го жената, която явно притежаваше качеството, което всички представителки на нейния пол демонстрираха по отношение на Демарко: да четат мислите му с такава лекота, сякаш на челото му свети електронно табло.

— За коя служба работиш? — попита тя. — За Служба разследвания към ВМС?

— Не, за Конгреса.

— Че какво общо има тук Конгресът? — учуди се жената.

Преди да успее да отговори, той забеляза Ема, която се появи на вратата на залата и нетърпеливо му махна.

— Сложно е — промърмори той.

— Аха — кимна Даян. Пак онова многозначно нюйоркско „аха“, но този път в смисъл „сякаш каквото и да кажеш, ще прозвучи сложно“.

Ема продължаваше да му маха и очевидно беше ядосана.

— Аха — натъртено повтори той. — Толкова сложно, че ще отнеме цяла вечеря, за да ти го обясня.

Усмивката на Даян Карлучи му хареса. Тя извади визитна картичка от джобчето на сакото си и му я подаде.

— Звънни ми по-късно. Ако не се случи нещо непредвидено, няма проблем да вечеряме заедно. Въпреки че си представител на Конгреса…

Е, това е. Нищо не може да се сравни с момиче от квартала.

Демарко тръгна към Ема, която подвикна едно „побързай“ и изчезна от рамката на вратата.

— Май не вярваш, че убийството е дело на онзи шантав клошар — рече той, след като я настигна.

— Мисля, че психическото заболяване на мистър Конран е единственото му престъпление — отсече Ема.

— На кого се обади? — полюбопитства той.

— Видях, че разговаряш с младата дама от ФБР — отклони въпроса Ема. — Май си сверявахте бележките, а?

— Много смешно. Порасналата сестричка на едно момче от моя квартал.

— Смешно, ами как! — иронично отвърна Ема. — А още по-смешното е, че много прилича на бившата ти съпруга!

Демарко беше разведен от няколко години. Жена му стана любовница на собствения му братовчед, а при развода му взе почти всичко. Въпреки това той все още не можеше да я забрави и продължаваше да се захласва по жени с нейната външност. Нещо, което Ема знаеше много добре.

— Този път не позна! — изръмжа той.