Майк Лосън
Вторият периметър (52)

51

Старата, покрита с увивни растения къща се намираше в задната част на парцел от около осем декара. Беше доста далеч от пътя, скрита сред къпинак и вечнозелени храсти. Зад нея имаше малко оградено пасище, през което ромолеше поточе. На него пасяха две крави. Най-близките съседи бяха поне на осемстотин метра. Доста изолирано място, както беше предсказал Нийл.

Демарко подмина портата, после се върна и паркира така, че колата да не се вижда от къщата. Но не излезе навън. Никак не му се искаше да се изправи сам срещу трима въоръжени престъпници. Отново набра Бил Смит, но отговор нямаше. По дяволите! Как е възможно агент на ВРУ да не отговаря на мобилния си телефон?

А сега какво? Не можеше да се приближи към къщата отпред заради големия панорамен прозорец. Отзад пък пасището не предлагаше никакво прикритие. Би могъл да опита отстрани, използвайки прикритието на гъстите храсти. Хвърли ези-тура с въображаема монета и реши да се приближи откъм източната страна.

Приведен ниско към земята, той се затича натам. Просна се по корем и започна да пълзи в момента, в който очертанията на къщата се появиха между дърветата. Дулото на пушката 12-и калибър, с която току-що се беше сдобил, му послужи, за да си пробива път между храстите. Пушката беше заредена, с вдигнат предпазител. Демарко много се страхуваше да не вземе да гръмне, докато пълзи.

Никога през живота се не беше стрелял с пушка, а с пистолет беше гърмял само веднъж — нещо, което предвид биографията и заниманията му през последните години си беше чиста ирония на съдбата. Баща му беше екзекутор на мафията, но неговият син познаваше огнестрелните оръжия само от телевизията. А може би не беше ирония на съдбата. Може би невежеството му по отношение на оръжията беше очакван и желан резултат от родителското възпитание. Бащата не искаше синът да тръгне по неговите стъпки и беше направил всичко възможно да го държи далеч от „работните си инструменти“. Но дори да се беше опитал, щеше да срещне твърдата съпротива на майка му — жена с желязна воля. Във всеки случай той самият никога не се беше притеснявал от празнотата в познанията си за огнестрелните оръжия. До този момент.

Купи пушката от една заложна къща. Не познаваше канадските закони, но прецени, че покупката на пушка ще бъде по-лесна от тази на пистолет. Освен това хранеше надеждата, че ако се наложи да използва оръжие, с пушката по-лесно ще може да улучи противника. Влезе в магазина с пачка банкноти в ръце, посочи най-внушителното на вид оръжие на стената и попита колко струва. Собственикът — индиец с тюрбан на главата, не му поиска документ за самоличност, не го накара да попълва формуляри. Демарко не знаеше дали липсата на формалности е законна, или продавачът просто не искаше да изпусне клиента си. За съжаление в магазинчето не се предлагаха муниции. Или собственикът бе преценил, че ако му предложи пушка и патрони, клиентът като нищо може да го гръмне. Демарко си купи патрони десетина минути по-късно от един магазин за спортни стоки. Продавачът го изгледа доста странно, когато попита кои муниции пробиват най-големи дупки в мишената.

В момента се намираше на петдесетина метра от къщата и добре виждаше два по-малки прозореца на страничната стена, вероятно на спалните. Пердетата и на двата бяха спуснати. Демарко пое дълбоко дъх, скочи на крака и се понесе напред. В момента, в който стигна до къщата, се просна по корем под единия от прозорците. Изчака две секунди, после се надигна и предпазливо надникна. Надяваше се на малък процеп между пердетата, но не успя да открие.

Реши да обиколи къщата пълзешком и да потърси начин за скрито проникване или поне за някакво наблюдение. Но едва изминал два метра, джиесемът на колана му започна да вибрира. Извади го и погледна екранчето. Беше Нийл. Сигурно беше открил телефона на Мортън. Но вече беше късно.

Пропълзя до ъгъла и предпазливо надникна. Към задната стена беше прилепена грубо иззидана веранда от плоски бетонни блокчета. В единия й край се виждаше ръждясало барбекю, а достъпът до нея се осигуряваше от плъзгаща се остъклена врата.

Не беше сигурен по какъв начин ще проникне в къщата и дали изобщо ще се осмели. Беше се надявал да примами някой от обитателите й навън, да го обезвреди и да го използва като заложник, за да стигне до Ема. Другата възможност беше просто да избие стъклената врата и да ги изненада. Това му се стори глупаво, защото някой със сигурност щеше да бъде убит — най-вероятно самият той. Не беше наясно и дали ще успее да разбие вратата с ритници. Това, което изглеждаше лесно на телевизионния екран, бе трудно осъществимо в действителност. После осъзна, че може да проникне в къщата, но като използва приклада на пушката, а не рекламираните по телевизията мощни ритници.

Предпазливостта му нашепваше, че трябва да изчака подкрепление. За целта трябваше да се свърже с Мортън и да поиска помощ от професионалисти, които си разбират от работата. Но вече знаеше, че няма да постъпи толкова благоразумно. Просто трябваше да провери дали Ема е в тази къща. Започна да се промъква към верандата — бавно, сантиметър по сантиметър. Не след дълго стигна горе, пропълзя до стъклената врата и предпазливо надникна. В същия миг прозвуча остър женски писък.

Дръж се, Ема!

Помогни ми, Господи! Това беше последната мисъл в главата му, преди да забие приклада на пушката в дебелото стъкло.