Майк Лосън
Вторият периметър (20)

19

Настанил се удобно в рибарската си лодка, Нед Мълърин пиеше бира и слушаше радиото, по което предаваха поредния мач на „Маринърс“. Лодката беше седемметрова „Трофи“, закотвена на пристана в Браунсвил, градче на десетина километра от Бремертън. През последните два часа се беше занимавал с монтажа на електрически макари, които при следващото излизане за сьомга щяха да му спестят тегленето на петкилограмовите оловни тежести. Да, сър, край на хамалогията! Чувстваше се много добре, въпреки че любимият му отбор изоставаше с три ръна във втория ининг. После очите му попаднаха на човека, който крачеше по кея, позна го и настроението му помръкна. Това беше същият тип, който се беше появил да ги разпитва в офиса на Кармоди.

— Помниш ли ме, Мълърин? — попита Демарко.

— Аха — неохотно отвърна той. — Ти си онзи от Конгреса, когото Уитфийлд насъска подире ни.

— Точно така — кимна Демарко. — Дошъл съм да си поговорим.

Ема реши да пусне Демарко за сплашването на Мълърин. Тя имаше друга работа, но дори да беше свободна, пак щеше да го изпрати тук. Защото у него съществуваше онова нещо, което тя наричаше „фактора Кръстник“.

Бащата на Демарко беше обслужвал един от босовете на нюйоркската мафия, а синът приличаше на него — широки рамене, силни ръце с огромни длани, масивна брадичка с трапчинка в средата. Имаше мигове, когато стисваше устни по определен начин, а студените му сини очи се изпразваха от съдържание. Точно в такива мигове той се превръщаше в особено заплашителен тип въпреки добрите маниери и любезното поведение. А когато заговореше, човек оставаше с впечатлението, че ако не изпълни точно това, което се иска от него, на следващата сутрин положително ще се събуди с отрязана конска глава в леглото. Ема се надяваше, че „факторът Кръстник“ ще тласне Мълърин в нужната посока.

— Няма за какво да говорим! — отсече Мълърин. — Откак убиха Уитфийлд, всички искат да си говорят с мен — ФБР, Служба разследвания към ВМС, бремертънските ченгета. Задават въпроси, на които получават един и същ отговор. Затова направо ще ти кажа: не знам нищо за убийството на Уитфийлд, а това, което правим във военната корабостроителница, е напълно законно. А сега изчезвай, защото имам работа!

Демарко мрачно поклати глава, сякаш Мълърин беше допуснал голяма грешка.

— Не искам да говорим за Дейв Уитфийлд, Мълърин — рече той.

— А за какво тогава?

— За пари. Искам да разбера как успя да сътвориш това малко финансово чудо.

— А?

— Преди шест месеца дълговете ти са възлизали на шейсет хиляди долара. Днес те са нула, а на всичкото отгоре си се сдобил и с чисто нова рибарска лодка. Трябва да обсъдим как си го постигнал.

— Откъде имаш сведения за финансовото ми състояние? — облещи се Мълърин. — За тази цел ти трябва специално разрешение от…

— Разрешенията са за ФБР, Мълърин. На мен ми е достатъчно да завъртя един-два телефона.

— Но ти не можеш да…

— Няма да повярваш колко много неща мога, Нед… Когато става въпрос за тероризъм, правителството има доста широки правомощия.

— Тероризъм ли?! Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Да си чувал за Патриотичния закон?

— Какъв патриотичен…

— Обичам го този закон — зловещо се усмихна Демарко. — На едно място е записано, че всеки заподозрян в тероризъм…

— За какъв тероризъм дрънкаш, бе! — изкрещя извън себе си Мълърин.

— … може да бъде вкаран в затвора за неопределено време. Докато е там, въпросната личност няма право на адвокат и може да бъде разпитвана месеци наред, без да излиза от единичната си килия. Един господ знае какво може да се случи по време на тези разпити. Какъв е личният ти праг на болкопоносимост, Нед?

— Ти си напълно превъртял! Няма да…

— Аз съм единствената ти надежда, Нед — тихо промълви Демарко.

— Надежда ли? — изведнъж се укроти онзи. — Надежда за какво?

— Слушай внимателно какво ще ти кажа, Нед. Ние знаем, че си само изпълнител. Кой би ти поверил някакви отговорности? Но когато пипнем приятелите ти — а това непременно ще стане, — и ти ще заминеш с тях. Всичко е въпрос на време. Единственият, който няма да лежи десетилетия във федералния затвор, е онзи, който ще ни помогне. Когато става въпрос за престъпления, Нед, печели само първият плъх, който напусне кораба.

Мълърин го гледаше от борда на лодката си и хапеше устни от страх и гняв.

— Стой по-далеч от мен! — извика с треперещ глас той. — Нямаш никакво право… — Завъртя се и изчезна зад плъзгащата се вратичка на спалното помещение и ключалката звучно щракна. Вътре беше топло и задушно. Надяваше се, че Демарко ще повиси още малко долу на кея, а след това ще се махне. Така и стана.

Един час след разговора с Демарко колата на Мълърин спря на паркинга на казино „Клиъруотър“, което се намираше на четирийсет минути път от Бремертън.

Ема и Демарко го проследиха с отделни коли, като тя беше тази, която му звънна по джиесема и му каза да чака пред казиното. После даде няколко минути на Мълърин и се дегизира с черна перука от лъскави изкуствени коси, които стигаха до раменете й. Устните си покри с дебел слой ярко червило. Огледа се в огледалцето и направи гримаса. Но с цигара между тях щеше да изглежда съвсем на място около ротативките.

Казиното се оказа далеч по-голямо и натруфено, отколкото очакваше. Явно тукашното индианско малцинство обичаше да харчи парите си в заведения а ла Лас Вегас. Ема направи бавна обиколка, крачейки по пътеката между масите за карти и зарове и шумните ротативки. Откри Мълърин в затъмнен бар с празна сцена в далечния край. Избра един автомат, откъдето можеше да го наблюдава, и вкара в процепа талон за двайсет долара.

Десет минути по-късно се появи Нортън и се насочи към масата на колегата си. След още пет към тях се присъедини и Кармоди. За голямо разочарование на Ема четвърти човек не се появи.

Мълърин и Нортън си поръчаха бира, но Кармоди поклати глава. Поведоха тих, но напрегнат разговор. В един момент Кармоди заби показалец в лицето на Мълърин и онзи уплашено се дръпна назад.

Няколко минути по-късно Кармоди стана и се насочи към изхода. Ема забеляза, че е спечелила цяла петдесетачка, но това изобщо не я учуди, защото винаги й вървеше на комар. Без да прибере печалбата, тя стана и тръгна подир високия мъж. Следващата домакиня, която щеше да заеме мястото й, със сигурност щеше да реши, че е умряла и се е преселила в комарджийския рай.

В движение набра номера на Демарко, а Кармоди излезе на паркинга, огледа се и тръгна към колата си, без да обръща внимание на жената с дълга черна коса, която ровеше в чантичката си за ключовете. На излизане от паркинга, плътно след Кармоди, Ема се размина с колата на Демарко при бариерата.

Демарко намери Нортън и Мълърин на посоченото място — в затъмнения бар пред халби с бира. Понечи да тръгне към масата им, но в същия момент Нортън се изправи, подхвърли нещо на колегата си и тръгна към изхода. Очевидно нещо неприятно, защото Мълърин показа среден пръст на широкия му гръб.

Останал сам, кльощавият мъж се облегна назад с мрачно изражение на лицето. Имаше вид на човек, когото незаслужено са наругали. Довърши бирата, поръча си още една, която отнесе на близката маса за зарове и започна да губи пари.

Постави червен петдоларов чип в зоната, която играчите на зарове наричаха „Полето“. По принцип това беше глупашки еднократен залог, защото покриваше всички цифри на зара и не носеше печалба, а само възвръщане на заложената сума. На „Полето“ залагаха само новаци или пълни идиоти.

— Тъп залог, Нед — рече Демарко и сложи тежката си ръка върху рамото на Мълърин. — Съветвам те да прочетеш малко литература по въпроса.

— Какво правиш тук, по дяволите? — стресна се онзи. — Ти какво, следиш ли ме?

Направи опит да се освободи, но Демарко леко стисна рамото му и го придърпа към себе си.

— Точно така.

— Но…

— Постъпи глупаво, Нед. Не биваше да тичаш при Кармоди веднага след нашия разговор. Ще го изнервиш, ще го накараш да си помисли, че си се напикал от страх. Мисля, че не е разумно да оставяш подобно впечатление у човек като Кармоди.

Около масата имаше още само трима играчи и диалогът между двамата привлече вниманието на пит боса. Разбира се, той не можеше да чуе какво си говорят, но виждаше тежката лапа на Демарко върху рамото на Мълърин, виждаше и изкривеното му от страх лице. Врял и кипял в отношенията между комарджиите, човекът очевидно реши, че Демарко се е появил с намерението да прибере някой стар дълг.

— Досажда ли ви този господин, сър? — обърна се той към Мълърин.

На лицето на нещастника се появи изражението на удавник, на когото току-що са хвърлили спасително въже.

— Да, да… Той е…

— Ще ви помоля да напуснете, сър — тежко каза пит босът, обръщайки се към Демарко. Не му пукаше дали Мълърин е длъжник на някоя лихварска акула. В момента той беше играч, дошъл да губи пари в индианското казино.

— Няма проблем — отвърна Демарко, свали ръката си от рамото на Мълърин и го плесна по гърба толкова здраво, че онзи политна. — С приятеля Нед ще си поговорим по-късно. Знам къде живее.

Хванала кормилото с една ръка, Ема избърса червилото със салфетка, смъкна перуката и на нейно място нахлупи тъмносиня шапка за бейзбол с логото на „Калвин Клайн“. Отдалечила се на десетина километра от казиното, колата на Кармоди напусна магистралата и пое по тесния път, който водеше към малък парк, носещ наименованието „Фей Бейнбридж“.

Надявайки се, че до него се стига само по този път, Ема спря малко преди отбивката и включи аварийните светлини. Нямаше смисъл да кара след Кармоди по посока на парка, защото той със сигурност щеше да я забележи. Докато тук можеше да мине за претърпял авария шофьор, тръгнал да търси помощ по телефона.

Изскочи навън, заключи и хукна към отбивката. Стотина метра по-надолу зърна червени стоп светлини. Фордът на Кармоди беше отбил на малък паркинг. Ема нагази в тревата. Целта й беше горичката, заобиколила отвсякъде тясната ивица асфалт.

Кармоди беше свалил страничното стъкло и се беше изтегнал на седалката. По всичко личеше, че възнамерява да остане известно време тук.

Ема се надяваше, че това е мястото за среща с човека, който командва операцията. Трябваше да има такъв човек, разбира се, ако изобщо се провежда някаква операция. Мълърин беше постъпил точно според очакванията й, докладвайки незабавно за разговора си с Демарко. Сега очакваше и Кармоди да постъпи по същия начин и да докладва на човека над себе си. А тя възнамеряваше да го проследи, стига да се появи.

Кармоди май спеше. За миг тя допусна, че се е отбил тук, защото е уморен и иска да подремне, после поклати глава. Не, това бе напълно нелогично. Точно шейсет минути по-късно Кармоди вдигна ръка и погледна часовника си. Изправи облегалката и запали мотора.

Скрита между дърветата, Ема безпомощно гледаше как колата му се отдалечава. Секунди по-късно вече тичаше обратно към магистралата и проклинаше под нос. По всичко личеше, че ще го изпусне.

Жената с азиатски черти пристигна на мястото на срещата петнайсет минути преди Кармоди. Както обикновено тя възнамеряваше да изчака известно време, преди да се приближи до колата му. Този път изчака половин час и вече се готвеше да тръгне към паркинга, когато вниманието й беше привлечено от някакво поклащане на храстите зад колата на Кармоди. Измъкна малък бинокъл и го насочи натам. В продължение на близо десет минути не видя нищо, после храстите отново се раздвижиха и зад тях се мярна някакво лице. Жената рязко си пое дъх и прехапа устни, за да не извика.

Остана на мястото си още двайсет минути, неподвижна като сфинкс. Което се оказа доста трудно, по простата причина че цялата трепереше от гняв. Ако носеше оръжие, положително щеше да застреля жената в храсталака отсреща. Най-накрая колата на Кармоди потегли, а непознатата изскочи от прикритието си и хукна към магистралата, вероятно за да продължи проследяването.

Миг по-късно азиатката излезе от скривалището си. По характер беше точно такава, за каквато я смятаха всички: студена и сдържана, неподвластна на емоциите. Защото нейните емоции бяха отдавна изгорени с нажежено желязо. Но ако някой можеше да я зърне в момента, той със сигурност щеше да забележи бясната омраза в очите й.