Майк Лосън
Вторият периметър (37)

36

Секретарката на Махоуни не беше на мястото си. На практика в офиса имаше само едно съвсем младо момиче, вероятно стажантка, която изглеждаше на не повече от шестнайсет. Заета да прелиства сборник със закони, двойно по-дебел от телефонния указател на окръг Колумбия, тя изобщо не вдигна глава при появата на Демарко. Телефоните на бюрото се скъсваха да звънят.

Явно се вихреше поредната законодателна криза и генерал Махоуни беше дислоцирал армията си в най-кризисните точки. Демарко излезе обратно в коридора и се насочи към кабинета. Надникна след дискретно почукване, видя посетителя и понечи да се оттегли, но Махоуни му махна с ръка.

— Влизай, Джо. Ние почти приключихме.

Посетителят нервно се обърна, очевидно недоволен от прекъсването на разговора. А може би именно недоволството го беше довело в кабинета на Махоуни.

Името му беше Джеймс Уитлок, слаб и висок мъж с тънко вратле, нежни ръце и хлътнали гърди. Беше облечен в сив костюм, който му стоеше зле, на носа му имаше очила с бифокални стъкла, изпод яката му стърчеше папийонка. Изражението му можеше да се опише с две думи — капризно нацупено; изражение, което ясно говореше, че адски мрази досадниците.

Ако някой поставеше снимката на Джеймс Уитлок сред купчина подобни и попиташе десетима доброволци коя от тях принадлежи на депутат от Камарата на представителите, всичките десет без колебание щяха да посочат неговата. И щяха да познаят.

Правилата за работа в Конгреса са изключително сложни. Толкова сложни, че твърде малко хора се ориентираха в тях. Един от тях беше Уитлок. Преди време, неизвестно защо, Демарко беше потърсил дефиницията за кворум. На пръв поглед всичко беше ясно: за вземането на дадено решение е необходимо присъствието на толкова и толкова депутати. Нали така? Нищо подобно. Условията за определянето на необходимия кворум заемаха шейсет страници от Правилника на Камарата на представителите и съдейки по многобройните бележки под линия и препратките, съставляваха само видимата част на айсберга.

И тук, както при всяка друга игра — независимо дали става въпрос за бейзбол или политика, — предимство има онзи играч, който познава правилата. Председателят ги познаваше почти всичките не защото си беше правил труда да ги изучава, а благодарение на осмозата от дългия си престой на това място. Но имаше случаи, при които му се налагаше да прибегне до някоя покрита с прах парламентарна спогодба, за да получи предимство. Този вероятно беше един от тях.

— Мислиш ли, че ще ни свърши работа, Джими? — попита Махоуни.

Демарко забеляза гримасата, която пробяга по лицето на Уитлок. Той беше Джеймс, а не Джими.

— Не става въпрос, дали ще ни свърши работа или не, господин председател — тръсна глава той. — Правилникът си е правилник, процедурите са си процедури. Аз само ви предложих правилната интерпретация на тази точка.

— Ако шибаният правилник не беше толкова объркан, нямаше да се нуждаем от правилна интерпретация — изръмжа Махоуни.

— Вече го обсъдихме, сър. Процедурите са абсолютно логични, базиращи се на прецедентите и конституцията. Вие просто трябва да…

— Ясно, ясно — прекъсна го Махоуни. — Но това ще ни свърши работа, нали така? В смисъл че Брадшоу няма да успее да внесе проклетите си промени, стига да не…

— Да, сър, ще ни свърши работа — натърти Уитлок и язвително добави: — След като настоявате да използваме именно този термин.

— Много добре — кимна Махоуни. — Благодаря, че се отби, Джими. Аз както винаги изключително високо оценявам помощта ти. Между другото, още ли пиеш онова противно испанско шери?

Уитлок се усмихна, а устните му се свиха така, сякаш току-що е лапнал резенче лимон.

— Да, господин председател — отвърна той. — По чашка след вечеря.

Махоуни взе писалката и си записа да му изпрати каса от любимото шери.

— Този човек е незаменим — отбеляза той, след като вратата се затвори след Уитлок. Нямаш представа колко пъти ми е спасявал кожата. Дори Пери не умее да тълкува правилника като него.

Ставаше въпрос за Пери Уолас, шеф на личния му екип.

— Трябва да ти кажа, че Уитлок е голям чешит — продължи Махоуни. — Като го гледаш с тая папийонка и вечно киселото му изражение, сигурно ще решиш, че е някакъв скапан домашар, който отглежда канарчета или колекционира пощенски марки, нали?

— Сигурно — сви рамене Демарко. — Но никога не съм разговарял с него.

— Да, ама старият Джими си има съпруга, която е с двайсет години по-млада от него, а по тялото й има повече извивки, отколкото по стръмен планински път. А от това, което съм чул — Махоуни чуваше много… — двамата са една много щастлива двойка. На всичкото отгоре притежава оръжейна колекция, на която би завидял дори шефът на ИРА…

Сигурно има предвид НРА, рече си Демарко.

Махоуни запали пура и развинти капачката на термоса, който стърчеше на бюрото. Въздухът се изпълни с богатия аромат на кафе, отлежал бърбън и скъп тютюн.

— Значи днес федералните ще нанесат удар на оная шпионска мрежа, а?

— Да — отвърна Демарко и погледна часовника си. — Може би вече са приключили. Във Ванкувър минава дванайсет и половина.

— Говорих с Франк Хатауей. Още ти е ядосан заради племенника си, но поне знае защо са го премахнали. Възнамерява да уреди някакъв медал за жена му, но след като всичко приключи.

— Това е хубаво — кимна Демарко.

— Не е, ама няма какво друго да направи. — Махоуни отпи от чашата кафе с бърбън и се замисли за несправедливостите в живота. За около две секунди, след което вдигна глава. — Ами твоята дружка Ема? Още ли мисли, че в тая работа има нещо гнило?

— Да, но не знае какво. Предпочете да остане, докато операцията приключи.

— Ако бях на мястото на онези от ФБР, щях да се вслушам в думите й.

— Аз също — съгласи се Демарко. — По какъв въпрос ме повикахте?

— Абе има един човек в парламента на родния ми щат, познавам го от години. Напоследък се държи странно. Три пъти за два месеца гласува не както трябва. Наложи се да го привикам и да го попитам какви, по дяволите, ги върши, а той взе да дрънка глупости от сорта, че гласувал по съвест. Там е работата, че копелето изобщо няма съвест. От теб искам да разбереш за какво точно става въпрос.

— Добре — кимна Демарко.

— Най-вероятно е пъхнал ръка — или пишка — в погрешния буркан с бонбони, а врагът го е спипал. И сега му диктуват как да гласува. Искам да го стегнеш.

— Как му е името? — попита Демарко. Беше се надявал на кратка пауза преди поредната задача. Но сега поне щеше да плува в познати води. Тъпият политик няма нищо общо с бандата шпиони.

Спусна се по стълбите към главната ротонда, проби си път сред тълпите туристи и пое по друго стълбище. До слуха му достигнаха обясненията на някаква екскурзоводка, които беше чувал хиляди пъти: фреските на тавана, издигащ се на шейсет метра над групата, са дело на италианския художник Брумиди и по тази причина Джордж Уошингтън прилича по-скоро на Зевс, отколкото на вирджински фермер, какъвто всъщност е бил. Междувременно Демарко се добра до своето стълбище, което водеше към приземието. Там, в съседство със залата с дизеловите генератори, се намираше малкият му кабинет.

За подземното му работно място си имаше съвсем основателни причини: той не беше официален сътрудник от щаба на Махоуни. Лошата слава на баща му напълно елиминира шансовете да си намери работа в някоя от солидните адвокатски кантори след завършване на юридическия факултет. Както спомена пред Даян Карлучи, работата си на държавен служител дължеше изцяло на леля Кони, която много обичаше. Разбира се, пропусна да й каже, че кръстницата му успя да го уреди, по простата причина че преди години е била любовница на Махоуни. Председателят прояви искрено желание да помогне на старото си гадже, но все пак не пожела да демонстрира открито протекциите си за сина на един мафиот. Така Демарко се озова в малката стаичка в приземието, на вратата на която се появи табелка с абсолютно безсмисления надпис АДВОКАТСКИ УСЛУГИ, КОНТАКТИ С ДЕПУТАТИ, ДЖ. ДЕМАРКО. Официално работеше за законодателната власт, но никъде не беше отбелязано, че всъщност е сътрудник на председателя на Камарата.

Подмина кабинета си и отвори една врата пет-шест метра по-нататък. Зад бюрото седеше едър чернокож мъж с блестяща като яйце гола глава, сбърчил вежди над някакъв чертеж с размери метър на метър. Казваше се Къртис Джаксън и беше началник на доста разюздания екип по почистването и поддръжката на Капитолия.

— Захванал съм се да разпределям дежурствата — съобщи на Демарко той, вдигнал за миг глава. — Хората ми идват на работа по различно време — в шест, седем, а някои дори в девет. Нали знаеш, едни ходят на вечерно училище, други водят децата на детски дом, трети карат жените си на работа. А аз трябва да се съобразявам с всички! Едно време, когато постъпих на първата си работа, шефът дойде и рече: „Момче, ще бачкаш на смени.“ И толкоз. Нямаше ги днешните глупости като „гъвкаво работно време“ и не знам още какви простотии. Но тогава хората бяха доволни, че изобщо имат работа!

— Никой не знае какви мъки преживявам — пропя Демарко.

— Майната ти и на теб! — отсече едрият мъж. — Какво искаш?

— Да познаваш някой добър автомонтьор, който няма да ми иска сто долара на час?

— Защо ти е? Пак ли се скапа онази твоя бракма?

— Не. Намислил съм да си купя едно беемве зет-тройка на старо и…

— Какво? — втренчи се в него Джаксън. — Ти и спортна кола?!

— Що се чудиш толкова?

— Де да знам — сви рамене Джаксън. — Просто не те виждам в малко кабрио с вятър в косите. Или още по-добре, нахлупил някоя от онези плоски шапчици. Ти си роден за обикновен седан, мой човек…

— Не съм.

— Хм — рече Джаксън.

Демарко не успя да разбере какво означава това.

— Тая зет-тройка е на стотина хиляди и ми се ще някой да я погледне, ама човек, който разбира…

— Имам такъв човек — рече Джаксън. — Бачка тук, ама само нощни…

— Сигурен ли си, че разбира от такива коли? Те са по-нови, знаеш… Електронно запалване, катализатори и още куп глупости…

— Преди да открие Исус, този човек е бил автокрадец, Джо. Бъди спокоен, знае какво да погледне.

Няма нищо по-хубаво от приятел, който е на „ти“ с подземния свят, помисли си Демарко.

Излезе от Капитолия и се насочи към терасата, от която се слизаше към улицата. Трябваше да си вземе ризите от химическо и да се прибира, за да си приготви багажа. По всяка вероятност щеше да се отбие да хвърли още едно око на оная зет-тройка, а и да попритисне проклетия продавач. Мобилният му телефон изписка, сигнализирайки за гласова поща. Отдавна му беше направило впечатление, че след 11 септември в сградите на Капитолия нямаше покритие. Не знаеше на какво се дължи това. Може би проклетите спецове по електронната охрана заглушаваха сигналите, може би беше нещо друго.

Натисна няколко бутона, за да прослуша гласовата си поща. Съобщението беше само едно, с подател Ема. В замяна на това беше много странно. Нямаше „здрасти“, нямаше никакво обръщение. От малкия репродуктор се разнесе напрегнатият глас на Ема:

— Май си престъпила чертата, Ли Мей.

— Мислиш, че съм забравила, а? — отговори друг женски глас. — Няма начин! А сега сложи ръцете си на кормилото, за да ги виждам!

После гласът изрече нещо неразбираемо, вероятно на китайски. Разбира се, би могло да бъде на корейски, японски или някакъв друг азиатски език. Последва затръшване на автомобилна врата и толкоз. Последва тишина, нарушавана само от приглушен автомобилен трафик.