Майк Лосън
Вторият периметър (21)

20

Демарко продължи наблюдението на Мълърин.

Правеше го на половин пресечка от къщата, седнал зад волана на наетата кола. Беше сигурен, че тази вечер неговият обект ще излезе някъде, най-вероятно в клуб „Мечоците“ за седмичния турнир по тексаски покер, в който беше редовен участник. И действително, в седем без четвърт вратата на занемарената къща се отвори и на тротоара се появи Мълърин, изтупан в спортно сако, риза с отворена яка, сиви панталони и меки мокасини. Дали пък в клуба няма да го чака и някоя „женска“, запита се Демарко, впечатлен от промяната в облеклото му.

Мълърин се качи в един форд експлорър и го изкара на заден ход от алеята. Зает да търси музика по радиото, той не забеляза Демарко, въпреки че мина на метър от него. Демарко обърна на пресечката и го последва на почетно разстояние.

Не след дълго навлязоха в индустриалния квартал, започващ на около километър и половина от жилището на Мълърин. От едната страна на улицата тъмнееше огромен склад, а от другата се редуваха автосервизи, работилници за заварки и ремонт на дизелови двигатели за яхти и рибарски корабчета. Всички вече бяха затворени, а тротоарите пред тях бяха пусти. Демарко се плъзна покрай табела, която предлагаше продажба на употребявани „рачешки тенджери“. Какви са тия „рачешки тенджери“? Приспособления за улов на раци или просто тенджери, в които ги варят? Когато отново насочи вниманието си към пътя, в огледалцето за обратно виждане се беше появила черна хонда със затъмнени стъкла. Тя се движеше с висока скорост, стрелна се покрай него, задмина експлоръра на Мълърин и човекът зад волана рязко натисна спирачките. Колата се завъртя и препречи пътя. Мълърин скочи на спирачката, за да избегне удара, и задницата на форда поднесе.

— Господи Исусе! — възкликна Демарко и спря на стотина метра зад него.

От хондата изскочиха двама високи и едри азиатци с телосложение на спортисти. Бяха облечени с джинси и плътно прилепнали тениски, в ръцете им имаше пистолети със заглушители.

Мъжете вдигнаха оръжията си, а Мълърин нададе писък на ужас и включи на заден ход. Успя да измине едва десетина метра, преди единият от азиатците да надупчи предните му гуми. Другият произведе единичен изстрел, куршумът проби челното стъкло и профуча на сантиметри от главата на Мълърин. Вратата на форда рязко се отвори, Мълърин изскочи навън и се понесе по платното с такава скорост, че изненада не само Демарко, но и килърите.

Демарко рязко подаде газ, колата се втурна напред, по посока на Мълърин. Вместо да хукнат подире му, азиатците заеха позиция за стрелба — широко разкрачени, стиснали пистолетите с две ръце. Два куршума попаднаха в асфалта под краката на Мълърин, трети рикошира в контейнер за смет, поставен на тротоара.

— Помощ! За бога, помогнете! — изкрещя Мълърин.

Тичаше толкова бързо, че трудно пазеше равновесие и тялото му залиташе насам-натам, заплашвайки всеки миг да се строполи на земята. Но това го спаси, тъй като попречи на точния мерник на стрелците.

Демарко се изравни с него, натисна спирачката и отвори дясната врата.

— Качвай се! — изкрещя той.

Мълърин не чака втора покана, хвърли се на седалката и се сви на топка под жабката. Демарко включи на заден и натисна газта до дъно. Колата се понесе назад поне с шейсет километра в час, в същия момент азиатците възобновиха стрелбата. Един от куршумите им счупи външното огледало от страната на Демарко, друг проби кръгла дупка в челното стъкло и излетя през задното, пръскайки го на ситни парченца.

— Мамка ти! — изкрещя Демарко.

Нямаше представа как се получава онзи номер, при който се прави пълно завъртане с натискане на спирачките и незабавно поемане в обратна посока. По тази причина продължи на заден до първата пресечка, скочи на спирачките, после рязко зави надясно. В последния момент успя да види, че азиатците тичат към колата си. Натисна газта и подгони със сто километра в час. Намали едва когато стигнаха до улица с оживено движение и тълпи от пешеходци по тротоарите.

— Какво става, по дяволите? — задъхано попита Мълърин.

Демарко не отговори, заковал поглед в огледалото за обратно виждане. Черната хонда я нямаше.

— Трябва да извикаме полиция! — продължи онзи.

— Млъквай! — изръмжа Демарко. — И се наведи, за да не те виждат.

— Но какви бяха тези типове?

— Отлично знаеш какви бяха! — сопнато отвърна Демарко, после измъкна мобилния си телефон и натисна бутона за автоматично набиране. — Ема, аз съм — рече. — Току-що се опитаха да очистят Мълърин. — Послуша известно време, после кимна. — Добре, ще бъда там след десетина-петнайсет минути.

— Къде отиваме? — попита Мълърин.

— Там, където безполезният ти задник ще бъде в безопасност. А сега си стой на мястото и си затваряй устата!

Направи няколко обиколки из близките улички, за да провери дали хондата не е след тях, после насочи колата към магистралата. Измина шест километра по нея и излезе през изхода за Военноморската подводна база. На портала спря и подаде картата си на охраната. Човекът явно беше уведомен за появата им, защото не попита за дупката в челното стъкло и не поиска документите на Мълърин. След около километър по тясна асфалтирана алея стигнаха до едноетажна сграда без прозорци. На входа вместо надпис бяха изписани три големи цифри.

— Какво търсим в базата за подводници? — озадачено се обади Мълърин.

— Хайде, тръгвай — изръмжа Демарко, слезе от колата и се насочи към сградата. Мълърин колебливо го последва.

Една от вратите в средата на дългия и ярко осветен коридор зееше отворена. Обзавеждането на стаята се състоеше от дървена маса и два стола, а единствената украса на сивите бетонни стени беше груб на вид канцеларски часовник. Зад масата седеше Ема, а пред нея имаше гарафа с вода, две чаши и магнетофон.

— Здравейте, мистър Мълърин — поздрави тя.

— Арестуван ли съм?

— Не. Вие сте важен свидетел под защита.

— Искам адвокат!

Ема пренебрегна изявлението и се обърна към Демарко.

— Какво се случи?

Той й разказа за двамата азиатци, които стреляха срещу колата на Мълърин и за малко не го убиха.

— Ако не го следях, със сигурност щяха да му надупчат задника.

— Искам адвокат! — повтори Мълърин.

— Такава възможност не се предвижда — поклати глава Ема. — Ако не разкажете с какво се занимавате, просто ще ви върнем у дома, където най-вероятно ще ви убият. Изборът е ваш.

Мълърин се поколеба. Механично вдигна ръка и опипа малката драскотина на бузата си, очевидно причинена от парченце стъкло. Погледна с учудване кръвта на пръста си и бавно седна на свободния стол.

— Къде е тоалетната? — попита Демарко.

— В дъното на коридора — раздразнено отговори Ема.

Сякаш никога не ходи да пикае, мрачно въздъхна Демарко, обърна се и напусна стаята за разпит. Зад една от вратите се чуваха гласове и той я побутна. В помещението имаше двама мъже — единият зад бюрото, а другият на стола пред него. Бяха качили краката си върху плота и пиеха кока-кола. Азиатците, опитали се да ликвидират Мълърин.

— Мамка ви! — изръмжа Демарко.

Мъжете се разсмяха.

— Искаш ли кола? — попита единият. — Заповядай, изпий една…

Вече се бяха представили като Джим и Том Уан, или братята Уан. Но Демарко подозираше, че нито са Уан, нито са братя. Шибаните шпиони се отличават с шантаво чувство за хумор. Тези двама не говореха като азиатци, а по-скоро като хора, израснали в Калифорния или на някое друго място в Щатите, където не се говори на диалект.

— Не ви ща проклетата кола! — изръмжа той. — Искам, да разбера наистина ли сте побъркани!

— Хей, Ема искаше всичко да изглежда истинско — отвърна Джим Уан.

— Ами онзи куршум, с който ми пръснахте стъклото? — сбърчи вежди Демарко. — Мина на пет шибани сантиметра от главата ми!

— Нищо подобно — обади се другия Уан. — Мина на цели трийсет сантиметра от нея. Беше съвсем ясна цел и нямаше начин да те улуча.

— Да бе, нямало начин! — изръмжа Демарко, с което предизвика нов изблик на смях. Тези копелдаци са истински садисти, мрачно си помисли. — Направихте колата ми на нищо! — оплака се той. — Тя е под наем, да ви вземат мътните, а аз нямам застраховка!

— Нямаш ли? — учуди се Том Уан. — В такъв случай ще плащаш, човече. Пробвай да покриеш щетите с личната си осигуровка.

— Това са дупки от куршуми! — поклати глава Демарко. — Мислиш ли, че личната ми осигуровка покрива и такива щети, и то на кола под наем?

Братята щяха да припаднат от смях.

Ема предполагаше, че Кармоди работи за китайците. Разбира се, господарите му можеха да бъдат други — руснаци, иранци или корейци от Севера, а дори и индийци. Но тя прецени, че вероятността да са китайци е най-голяма. В последно време руснаците преживяваха силни политически и икономически сътресения и едва поддържаха бойния си флот, докато Китай имаше амбициите да се превърне в световна морска сила. Явно такива са били съображенията й да вкара в играта братята Уан, които си бяха чисти американци от китайски произход.

— Какви са тия? — изръмжа Демарко, когато му ги представиха. — Военни, ФБР или какви?

— Военни — отвърна Ема. — От някогашната ми служба.

— Мислех, че не се предвиждаше включване на жива сила от някогашната ти служба.

— Наистина беше така. Наложи се да звънна на един човек, който е доста по-високо в йерархията от Бил Смит и който ми е задължен.

Което означава, че е шантажирала някой от бившите си шефове, мрачно поклати глава Демарко.

— Бях предупредена, че с това се изчерпва помощта от тяхна страна, в случай че номерът не мине — добави Ема.

След като прокле за последен път братята Уан, Демарко отскочи до тоалетната и се върна в стаята за разпит. Мълърин продължаваше да седи пред масата с наведена глава. Изражението на лицето му отговаряше съвсем точно на това, което някои хора наричат „магарешки инат“.

Скръстила ръце на гърдите си, Ема го фиксираше с ледените си сини очи. Изобщо не изглеждаше по-щастлива от него. Отбеляза появата на партньора си с бегъл поглед и каза:

— Мистър Мълърин продължава да твърди, че той и приятелите му не се занимават с нищо незаконно и няма представа защо са се опитали да го убият. Аз вече няколко пъти му обясних, че хората над него се опитват да приключат малката им операция, което предполага и отстраняването на дребни риби като него. Но по всичко личи, че мистър Мълърин живее в някакъв свой измислен свят. Въобразява си, че ще се прибере у дома, сякаш нищо не се е случило и всичко е било лош сън. Бих казала, че мистър Мълърин е голям тъпак.

Въпреки обидата онзи дори не вдигна глава да я погледне.

— Според теб кои бяха онези типове, Мълърин? — изръмжа Демарко. — Автокрадци със заглушители?

— Искам да си вървя — простена Мълърин.

— Предавам се — разпери ръце Ема. — Джо, моля те, закарай тоя глупак до дома му. Зарежи го отпред и забрави за него.

— Хей, почакайте… — вдигна глава Мълърин. — Не можете ли да ме закарате някъде другаде… да речем, на фериботния терминал?

— Не — отвърна Ема. — Дотук бяхме. Оставяме те пред дома ти, а ти ще се оправяш сам. Джо, ела в хотела, след като се отървеш от него.

Стана от стола и напусна помещението.

По обратния път Мълърин седеше на седалката с наведена глава и мълчеше. Демарко можеше да си представи мислите, които минават през главата му: мога ли да вярвам на Кармоди и Нортън? Какво ще правя, като се прибера у дома? Накъде да бягам?

Спряха пред къщата. Мълърин се огледа, очите му се разшириха от страх.

— Ами ако ме дебнат тук някъде? — прошепна той.

— Изчезвай — равнодушно рече Демарко.

— Защо не ме закараш на терминала?

— Защото искам онези типове да надупчат предателския ти задник — отвърна Демарко. — Казвай с какво се занимавате или се махай по дяволите от колата ми!

Мълърин му хвърли изпълнен с няма молба поглед, след което изскочи от колата и затича към къщата.

Планът на Ема претърпя провал.

 

 

Ема го чакаше в мотелския бар, заела масичка до прозореца, от която се разкриваше хубава гледка към Ойстър Бей. Не му обърна внимание, макар че със сигурност беше отбелязала появата му. Демарко отиде на бара и си поръча бира. Откакто разбра, че е познат на Ема, фенът на янките се държеше хладно с него. Занесе бутилката на масичката и се тръшна на стола. Мълчаха известно време, после Ема въздъхна.

— Не успях да сплаша оня тъпак. Вероятно се надява на закрилата на Кармоди. Или се страхува от него далеч повече, отколкото от нас.

— И какво ще правим сега?

Тя само поклати глава.

Демарко забеляза, че вместо обичайното мартини си е поръчала манхатън. Може би това беше питието й в редките случаи, в които търпеше провал.

— Защо не опитаме още веднъж? — предложи той. — Веднага, без да му даваме време да се опомни. Мълърин е упорит, но в момента умира от страх. Защо не изпратим твоите психопати да му взривят колата или да му пуснат един-два откоса в прозорците?

— Първо, защото братята Уан се връщат още тази вечер в Сан Диего. Управлението ги отпусна с уговорката за еднократна операция. Второ, не съм убедена, че ще се получи нещо. Мълърин ще разкаже за премеждията си на Кармоди, а онзи моментално ще разбере, че всичко е било постановка. След което вероятно ще обясни на тъпака, че наемни убийци няма как да не го улучат след половин дузина изстрели.