Майк Лосън
Вторият периметър (45)

44

На кея на Бърард Инлет бяха монтирани четири големи крана. Боядисаните им в ръждивочервено стоманени крака се издигаха на двайсетина метра от бетонния пристан, а куките им се поклащаха над водата. Сякаш са скелети на червени динозаври от неизвестен на науката вид, помисли си Демарко.

В момента работеше само един, обкрачил цял влак между огромните си крака. Стрелата му периодично вадеше контейнери от откритите вагони и ги спускаше на палубата на някакъв индонезийски кораб, залепил туловище до бетонния кей. Кранистът, невидим в кабинката си на десетки метри над релсите, очевидно си разбираше от работата. Контейнерите излизаха от вагоните, без дори да се заклатят, и меко се спускаха над кораба. Подреждаха се по дванайсет в редица, седем един върху друг.

На палубата вече се намираха стотици стройни правоъгълници.

Демарко се намираше в индустриалната зона на Ванкувър, наречена Гастаун. Изправен в края на паркинга на стръмно възвишение над морето, той наблюдаваше товарните операции с помощта на малък бинокъл. На бетонната площадка в краката му периодично се появяваха мъже с тъмни униформи, очевидно митнически служители. В ръцете им имаше дебели комплекти с документи, вероятно товарителници, в които отмятаха номерата на контейнерите. Никой от тях не поиска отварянето на някой от огромните метални сандъци за проверка на съдържанието му. Явно митницата и органите за сигурност се интересуваха от стоките, които влизат в Канада, а не от тези, които я напускат.

Отново се запита имаше ли смисъл да се връща тук. По всичко личеше, че Смит е задействал всички канали, прибягвайки до помощта на много хора и институции. Самият той едва ли можеше да направи нещо повече. Опитваше се да не мисли за реалната опасност да загуби работата си, защото нямаше никаква представа с какво би могъл да се занимава, след като тази бъркотия приключи.

След два часа наблюдение беше на път да се откаже. Контейнерният терминал под краката му беше само един от няколко такива около Ванкувър. Според брошурата в ръцете му от това канадско пристанище се извозваха хиляди тонове стоки дневно. Ако Ема бе затворена в някой контейнер, предназначен за Китай или приятелска на Китай страна, беше абсолютно изключено да я открият. Изобщо не допускаше мисълта, че са я подложили на изтезания.

Обърна се и се повлече към взетата под наем кола. Трябваше да си потърси място за живеене през следващите няколко дни. Задължително евтино, тъй като „Чичко-паричко“ не поемаше разноските му. В крайна сметка се спря на един мотел от веригата „Бест Уестърн“ в покрайнините на Ванкувър, където му поискаха около осемдесет долара на нощ. Осемдесет шибани канадски долара!

Извади дрехите от куфара си и ги подреди в гардероба, остави приборите за бръснене в банята и се изправи в средата на стаичката, питайки се с какво да се залови. Наближаваше шест следобед, беше уморен и гладен. Единствената възможност, която го привличаше, беше една добра вечеря. Страхотен следовател, няма що!

Тръгна към вратата и посегна към топката на бравата. В същия момент погледът му се спря на телефонен апарат на малкото бюро до стената. Отстрани имаше ламиниран лист, който даваше указания за ползване и цените на услугата. Най-отдолу със ситни букви беше отбелязано, че телефонната линия може да се използва и за връзка с интернет.

Ръката му пусна топката и посегна към слушалката. Набра един номер във Вашингтон и зачака. Насреща вдигнаха чак на десетото позвъняване.