Майк Лосън
Вторият периметър (63)

62

Демарко хвърли нервен поглед към доберманите, които седяха абсолютно неподвижно на задните си части и го гледаха с безжизнени очи. Приличаха на две статуи от кафяв мрамор.

— Престани да се притесняваш от кучетата, Джо — каза Ема. — Нищо няма да ти направят.

— Защо тогава ме зяпат така?

— Всички кучета го правят. Просто не им обръщай внимание.

Седяха на терасата и пиеха кафе. Срещаха се за пръв път след завръщането на Ема от Ванкувър, станало преди седмица. Тя изглеждаше напълно възстановена — напълняла, с избистрен поглед и завърнала се гъвкавост в гладките мускули.

Демарко отбеляза, че английският двор на къщата е леко занемарен в сравнение с последното му посещение. Цветята все още цъфтяха, но изглеждаха някак повехнали и уморени, като абитуриентки след края на бала. Самата къща също беше претърпяла промени: над прозорците се виждаха охранителни камери, а вратите бяха оборудвани с алармени датчици. И кучетата, разбира се. Ема ги беше взела назаем от някакъв свой познат, който бил луд на тема жива охрана.

— Къде е тя според теб? — попита Демарко.

Дясната ръка на Ема описа широк полукръг над тавата й.

— Някъде там. Изчаква. Дебне.

Капанът във Ванкувър не беше дал резултат. Очевидно Ли Мей беше твърде умна, за да попадне в него.

— Мислиш, че действа на своя глава, така ли? — продължи той. — Без подкрепата на своето разузнаване?

— Да. Тя действа сама.

— Но как живее? Откъде взема пари?

— Хубав въпрос — засмя се Ема. — Преди десетина дни е била обрана една банка в Бисмарк. Охранителните камери са уловили жена с тъмни очила и бейзболна шапка, а онази част от очевидците, които не са били тотално препарирани от насочения пистолет, твърдят, че жената била азиатка.

— Ли Мей обира банки!? — учуди се Демарко.

— Всеки ден в страната стават около петдесет банкови обира, Джо. Голяма част от тях са дело на пълни идиоти. Нима мислиш, че това може да затрудни един добре подготвен агент?

— Ако Ли Мей е обрала банката в Бисмарк, значи е напуснала Канада и вече се намира на територията на Щатите.

— Имайки предвид способностите й, изобщо не се учудвам.

— А нима вярваш, че тези мерки за сигурност, включително кутретата убийци, ще я накарат да се откаже?

На лицето на Ема се появи усмивка, в сравнение с която водите на Северния ледовит океан изглеждаха като топъл басейн.

— Мерките за сигурност нямат за цел да я прогонят, Джо. Напротив, те имат за цел да я привлекат към мен, но на място, избрано от нас.

— Какво искаш да кажеш? — сбърчи вежди Демарко.

— Охраната на къщата ми далеч не е съвършена. Няма такава охрана. Направих по-труден достъпа и това е всичко. В момента се придържам към точна програма: ходя на пазар в определен ден от седмицата, посещавам клуба си през ден, винаги в десет сутринта, на фризьор съм всеки четвъртък. На всичкото отгоре всеки ден бягам за здраве. Изхождам от предположението, че това е най-удобният момент да бъда нападната.

— Защо?

— В клуба или във фризьорския салон не съм изложена на непосредствена опасност главно защото там винаги има и други хора. Тук съм сама, но трябва да се вземе под внимание присъствието на съседите и, разбира се, на кучетата. Но когато бягам, изминавам около три километра по сравнително оживени улици, а на връщане минавам напряко по една пътечка през гората, която е известна на малцина. Именно там е най-удобното място за нападение.

— Въоръжена ли тичаш?

Вместо отговор Ема повдигна блузката си. От ластика на шортите й стърчеше дулото на грозен автоматичен пистолет с късо дуло.

— Ами ако те гръмне с пушка както си седиш тук, на верандата? От двеста метра като нищо ще уцели.

Задавайки въпроса, той механично се огледа. Очите му нервно опипаха околността, търсейки удобно място за засада на снайперист.

— В такъв случай съм труп — въздъхна Ема. — Но аз не мисля, че тя ще постъпи по този начин, защото…

— Не мислиш?!

— Тя иска да се срещнем лице в лице, Джо. Иска да види страха в очите ми, за последен път да ми каже колко много ме мрази. Ето защо съм на мнение, че ще направи нов опит да ме отвлече.

— Тоест надяваш се…

Ема само сви рамене.

— Как го приема Кристин?

— Зле. В момента живее във Фолс Чърч при някаква приятелка. Не смея да се срещна с нея, защото Ли Мей може да ме проследи и да я използва като заложник. — На лицето й изплува тъжна усмивка. — Предполагам, че ако една връзка не може да издържи на продължителна раздяла, тя изобщо не може да се нарече връзка.

Демарко едва ли можеше да се приеме като най-подходящия съветник по въпросите на интимните връзки.

— Смит покрива ли къщата, докато тичаш? — попита той.

— Не. Няма достатъчно хора.

— Глупости, Ема! Във Ванкувър те търсеха поне трийсет души!

— Ванкувър беше друго. Там той беше длъжен да постъпи така, защото се опасяваше от провал на текущи операции. Във Ванкувър ставаше въпрос за националната сигурност, докато моята смърт няма нищо общо с нея.

— Ами ФБР? Ли Мей ликвидира техен агент и ги направи за посмешище. И нали именно ФБР отговаря за залавянето й. Те не те ли охраняват?

— Не — поклати глава Ема и започна да обяснява. Според нея ФБР в лицето на старши агент Глен Харис не вярвало, че Ли Мей все още се намира на територията на САЩ. Харис бил убеден, че след провала на операцията в корабостроителницата и бягството на Ема Ли Мей е напуснала страната с помощта на китайското разузнаване. Убеждението му се опирало на предположението, че тази жена все още разполага с документацията на Уошбърн и секретните сведения, доставени от Кармоди. А китайците са й помогнали да се измъкне, защото искат да сложат ръка на тези сведения.

— Харис не вярва, че Ли Мей иска мен — заключи тя. — Според него това би било истинска лудост. Но той пропуска факта, че тази жена действително е луда.

— Смит обаче е на мнение, че китайското разузнаване няма нищо общо с нейните действия във Ванкувър — възрази Демарко. — Харис знае ли това?

— Харис е изключително твърдоглав човек — въздъхна Ема. — А и моята защита е свързана с… хм… с някои бюрократични спънки…

— Какво? Нима се пазарят кой да плати?

Демарко подхвърли тези въпроси на шега и по тази причина остана крайно изненадан от отговора на Ема.

— Браво, Джо — усмихна се тя. — Най-после започваш да разбираш механизмите, които използва твоето любимо правителство. От ФБР са на мнение, че отговорността за личната ми сигурност трябва да бъде поета от ВРУ, а те самите няма да похарчат дори цент от бюджета си, преди да се уверят, че Ли Мей действително се намира някъде тук. Същевременно поеха разследването на банковия обир в Бисмарк и…

— Не думай! — иронизира Демарко.

— … и същевременно я пуснаха за международно издирване. Но личната ми сигурност не е приоритет за тях.

— Мамка му! — изруга Демарко. — С други думи, и ФБР, и онзи дребен четириок лайнар Смит са те зарязали на произвола на съдбата!

— Не съвсем. Ела да ти покажа новия си „Косач“…

— Какво?

Ема стана и го поведе към бараката за инструменти в дъното на парцела, майсторски скрита зад стена от бамбук. Отвори вратата и Демарко се озова пред Клинт Истууд, спокойно отпуснат на туристически стол с брезентово седалище. Всъщност мъжът на стола приличаше на Истууд отпреди петдесет години — млада, току-що изгряла холивудска звезда.

Беше слаб, над метър и деветдесет, облечен с тясно прилепнали джинси, тениска без ръкави и каубойски ботуши от змийска кожа. Мръсно русата му коса беше дълга и старателно сресана. Очите му пробягаха по фигурата на Демарко, а устните му се разтеглиха в заплашителна усмивка. Липсваше само незапалената пура в ъгъла на устата — от онези тънките, които истинският Клинт дъвчеше в своите прочути спагети-уестърни.

После Демарко забеляза и останалите подробности. От покрива на бараката стърчеше портативен перископ, с помощта на който мъжът осъществяваше скрито наблюдение на къщата. Върху близкия чувал с тор лежеше прибор за нощно виждане, а до него, на една ръка разстояние, беше подпряна пушка с дълго дуло и извит като банан пълнител. От кобура под мишницата на мъжа стърчеше револвер с двайсетсантиметрова цев, който тежеше поне пет кила.

— Джо, това е Ролф — представи го Ема.

Мъжът стана, сгуши глава в раменете си, за да не я удари в ниския таван, и протегна ръка.

— Много се радвам да те видя, Йо.

Дори говори със западняшки акцент, рече си Демарко. Но акцент от Западна РУСИЯ. После стисна твърдата като камък длан, покрита с мазоли.

— От време на време Ролф изпълнява поръчки на Бил — поясни Ема. — Той е от хората, които могат да гръмнат в окото дори молец, както се казва…

— Аха — обади се Демарко.

Ролф се усмихна на думите й, но този път в усмивката му отсъстваше суетността на холивудска звезда. Сега приличаше на човек, който е прескочил Желязната завеса, стъпвайки върху труповете на враговете си.

— Не знам, Ема — колебливо рече Демарко. — Сигурен съм, че Ролф е точно толкова добър, колкото казваш…

Ролф доволно кимна.

— … но мисля, че Смит би трябвало да прояви повече грижа.

— Вече ти казах, Бил изпитва недостиг на хора — отвърна Ема.

После, изпреварвайки протестите му, поясни, че макар и скрит от чужди погледи, Ролф винаги е близо до нея, готов да се намеси и при най-малкия сигнал за опасност. Или да застреля всеки, който я приближи, без да е нужно да бъде чак толкова близо.

— Когато излизам да тичам, той вече е заел позиция на онова удобно място, за което ти споменах — добави тя.

— Добър план — принуди се да признае Демарко, но вече мислеше върху доводите, с които ще убеди Махоуни здравата да раздруса стиснатия бюрократ начело на ВРУ.