Ричард Бротиган
Чудовището Хоклайн (3) (Готически уестърн)

Мис Хоклайн

В това време мис Хоклайн вече ги чакаше в огромната леденостудена жълта къща… в Източен Орегон… докато в Китайския квартал на Сан Франциско те припечелваха пари за път, убивайки един китаец, който, според други китайци, трябваше да бъде убит.

Въпросният китаец беше отчаян главорез и другите китайци предложиха на Гриър и на Камерън седемдесет и пет долара, за да го убият.

Мис Хоклайн седеше гола на пода в стая, пълна с музикални инструменти и с газени лампи, които едва-едва мъждукаха. Седеше близо до един клавесин. Върху неговата клавиатура падаше особена светлина, която си имаше и сянка.

Вън виеха койоти.

Разкривените от газените лампи сенки на музикалните инструменти хвърляха екзотични очертания върху нейното тяло и в камината гореше буен огън. Огънят беше почти неестествено голям, но това бе необходимо, защото къщата беше леденостудена.

На вратата на стаята се почука.

Мис Хоклайн извърна глава:

— Да?

— Вечерята ще бъде сервирана след няколко минути — долетя през вратата старчески глас. Човекът не направи опит да влезе в стаята. Остана вън.

— Благодаря ви, мистър Морган — отговори тя.

После отекнаха тежки стъпки, заглъхнаха по коридора и най-подир изчезнаха зад тракването на някаква врата.

Койотите бяха съвсем близо до къщата. Сякаш виеха от самата веранда.

— Даваме седемдесет и пет долара. Вие убивате — каза главатарят на китайците.

Заедно с тях в тъмното тясно помещение седяха още пет-шест китайци. Миризма на евтино китайско ядене изпълваше мястото.

Когато Гриър и Камерън чуха цената седемдесет и пет долара, те пуснаха онази своя небрежна усмивка, която обикновено променяше много бързо нещата.

— Двеста долара — каза китаецът, без да трепне лицето му. Беше съобразителен китаец. Затова им бе и главатар.

— Двеста и петдесет. Къде е? — попита Гриър.

— В съседната къща — отвърна главатарят на китайците.

Гриър и Камерън нахълтаха в съседната къща и го убиха. Така и не разбраха колко отчаян главорез беше китаецът, защото не му оставиха възможност да покаже. Тъй работеха те. Убиваха от раз.

Докато те се занимаваха с китаеца, мис Хоклайн ги чакаше все тъй гола насред стаята, населена със сенките на музикалните инструменти. Благодарение на газените пламъчета сенките играеха по тялото й в тази огромна къща в Източен Орегон.

Но в стаята имаше още нещо. То я наблюдаваше и се наслаждаваше на голото й тяло. Тя не знаеше, че то е там. Нито знаеше, че е гола. Ако знаеше, че е гола, щеше да изживее силен шок. Тя беше благопристойна млада дама, ако изключим цветистия език, който бе възприела от баща си.

Мис Хоклайн мислеше за Гриър и за Камерън, въпреки че никога не ги беше виждала, нито пък бе чувала за тях, но открай време ги чакаше да дойдат, както пък те бяха обречени да го направят, защото тя бе частица от тяхното готическо бъдеще.

На другата сутрин Гриър и Камерън хванаха влака за Портланд, Орегон. Денят бе прекрасен. И те бяха доволни, защото обичаха да пътуват с влак за Портланд.

— Е, колко пъти дотук? — попита Гриър.

— Осем пъти останахме и шест слязохме — отвърна Камерън.