Ричард Бротиган
Чудовището Хоклайн (16) (Готически уестърн)

Джек Уилямс

На път за гостилницата на Мама Смит, където щяха да вечерят, минаха покрай салуна на Джек Уилямс, градския шериф, който тъкмо излизаше от него. Беше се запътил нанякъде, но щом видя Вълшебното момиче, което харесваше лудо, и двамата непознати мъже с нея, той пристъпи към Вълшебното момиче и нейните приятели, за да ги поздрави и да научи какво става.

— Вълшебно момиче! Дявол да го вземе! — провикна се той и я прегърна и силно я притисна.

От пръв поглед видя, че двамата мъже не си изкарват хляба с тежък труд и че във външността им няма нищо, по което човек да ги запомни. Много си приличаха, само дето чертите и телосложенията им бяха различни. В паметта обаче се набиваше техният маниер.

Единият беше по-висок от другия, но обърнеше ли се човек с гръб към тях, не можеше да си спомни кой от двамата бе той.

Джек Уилямс и преди беше виждал такива мъже. Инстинктивно, без никакво умствено усилие, той разбра, че тия мъже са опасни. Единият носеше на рамо дълго тясно куфарче. Носеше го с лекота, сякаш беше част от рамото му.

Джек Уилямс беше едър мъж: по-висок от шест фута и прекомерно тежък, над двеста фунта. Силата му беше легендарна в тази част на Източен Орегон. И хората със зли помисли обикновено избягваха да стъпват в Били.

Джек Уилямс носеше под мишницата си кобур с голям лъскав 38-калибров пистолет. Не обичаше да носи обикновен кобур през кръста. Шегуваше се, че се притеснявал, когато такова голямо желязо му висяло до оная работа.

Беше на четиридесет и една и мъж в пълната си сила.

— Вълшебно момиче! Дявол да го вземе! — провикна се той и я прегърна и силно я притисна.

— Джек! — възкликна тя. — Големият Джек!

— Липсваше ми, Вълшебно момиче! — каза той. Те двамата с Вълшебното момиче бяха преспали няколко пъти и Джек Уилямс ценеше високо нейното гъвкаво и крехко тяло.

Той лудо я харесваше, но понякога го гнетеше и дори тревожеше невероятната й прилика с мис Хоклайн. Приличаха си като близначки. Всички в града го забелязваха, но какво можеха да направят, затова ги оставяха да си приличат.

— Това са мои приятели — каза тя, за да ги представи. — Запознай се. Това е Гриър, а това Камерън. Запознайте се с Джек Уилямс, градския шериф.

Гриър и Камерън се усмихнаха леко на топлотата, с която се поздравиха Вълшебното момиче и Джек Уилямс.

— Приятно ми е — каза Джек Уилямс и се ръкува с тях. — Вие, момчета, по каква работа насам?

— Хайде пък и ти! — прекъсна го Вълшебното момиче. — Те са мои приятели.

— Извинявайте — засмя се Джек Уилямс. — Извинявайте, момчета. Аз имам тук салун. Ожаднеете ли, винаги ще се намери по нещо за вас и то ще бъде от мен.

Той беше щедър човек и хората го уважаваха за това.

На Гриър и Камерън хареса от пръв поглед.

Те обичаха силните характери. И не обичаха да убиват хора като Джек Уилямс. Ако се наложеше, чувствуваха се зле подир това и Гриър винаги казваше: „Тоя ми харесваше“, а Камерън винаги отвръщаше: „Хм, не беше лош човек“ — и никога повече не отваряха дума за случая.

В този миг откъм хълмовете отекнаха изстрели. Джек Уилямс не им обърна внимание.

— Пет, шест — каза Камерън.

— Какво? — попита Джек.

— Преброи изстрелите — обясни Гриър.

— А, това ли? А, да! — каза Джек Уилямс. — Там или се избиват един друг, или трепят добитъка си. Абе, откровено казано, дреме ми… Извинявай, Вълшебно момиче, прощавай. Моят език е излюпен върху клозетна седалка. Добрия си пестя за старини. Вместо да рендосвам сега тоя, тогава просто ще престана да ругая.

— Защо стрелят? — попита Гриър и кимна към здрачените хълмове над Били.

— Хайде де, момчета — отвърна Джек Уилямс. — Не се правете на умрели лисици.

Гриър и Камерън отново се усмихнаха леко.

— Все едно ми е какви номера си въртят ония овчари и кравари. Щом са толкоз глупави, да се избият до крак, стига само да не е из улиците на Били. Да му мисли шерифът на Брукс. Онова горе е негов проблем. Но той не си размърдва задника, освен за да потърси друг задник. Ох, боже, пак се изпуснах. Кажи ми, Вълшебно момиче, ще се научи ли някога тоя мой език да говори като хората?

Вълшебното момиче се усмихна на Джек Уилямс.

— Толкова ми е мило, че съм у дома.

Тя докосна нежно ръката му.

Това направи удоволствие на шерифа на Били, чието име беше Джек Уилямс, известен надлъж и нашир като суров, но справедлив човек.

— Ами аз да тръгвам вече — рече той. — Мило ми е, че се завърна, Вълшебно момиче. — После се обърна към Гриър и Камерън и им каза: — Надявам се, че вие, момчета от Портланд, ще прекарате добре при нас, но запомнете — и посочи към хълмовете — там горе, а не тук долу.