Ричард Бротиган
Чудовището Хоклайн (37) (Готически уестърн)

Химикалите

Дневната беше мебелирана с изискан и скъпо струващ вкус.

Всички насядаха на красиви столове, освен Камерън, който се настани сам върху канапето.

В камината гореше силен огън, стаята беше топла и уютна, съвсем различна от кухнята, и всички помнеха за какво говорят.

— Къде е баща ви? — попита Гриър.

— Изчезна в ледниковите пещери — отговори мис Хоклайн. — Слезе там да търси чудовището. И не се върна. Според нас чудовището го прибра.

— А каква е нашата роля в цялата тая история? — продължи Гриър. — Защо не доведохте шерифа да поогледа тук? Той има вид на добър човек и дори показва интерес към една от вас.

— Защото има прекалено много неща за обясняване, а освен това сме сигурни, че татко е мъртъв. Чудовището го е убило — каза мис Хоклайн.

Камерън слушаше внимателно от канапето. Сивите му очи добиха почти метален цвят.

— На нас ни е заръчано да довършим експеримента с Химикалите — започна другата мис Хоклайн. — Татко ни обясни, че ако се случи нещо с него, ние трябва да завършим работата му с Химикалите. Това беше последният му важен опит и ние следваме заръката му.

Ние не можем да понесем мисълта, че татко си е пропилял живота напразно — каза мис Хоклайн. — Химикалите бяха всичко за него. Смятаме, че е наш дълг да завършим делото, започнато от него. Затова не извикахме шерифа. Не искахме хората да знаят какво правим тук. А извикахме на помощ вас. Не можем да се съсредоточим върху Химикалите, докато чудовището не умре. Разсейва ни това, че дебне долу и се мъчи да излезе от ледниковите пещери, да се вмъкне в къщата ни и да ни убие. Ако вие го убиете заради нас, всичко ще е много по-просто.

— Какво стана, докато бяхме в кухнята? — попита Камерън. — Защо всички говорехме тъй странно? Защо забравяхме за какво приказваме? Случвало ли се е подобно нещо тук и друг път?

Настъпи кратко мълчание, през което двете мис Хоклайн се спогледаха. После едната от тях рече:

— Да. Такива неща започнаха да стават, откак баща ни добави нещо към Химикалите и пусна през тях електричество. Ние се опитахме да измислим начин да се възстанови равновесието между Химикалите и да завършим експеримента. Водехме се по записките, които татко остави след себе си.

— Хубаво го каза: „Остави след себе си“ — не се сдържа Гриър. — Та точно тези думи означават, че някакво дяволско чудовище го е изяло в мазето.

— Не в мазето, а в ледниковите пещери! — поправи го мис Хоклайн. — В мазето се намира лабораторията!

Камерън изгледа двете мис Хоклайн. Всички замълчаха, защото стана ясно, че Камерън ще каже нещо.

— Вие, момичета, като че ли не жалеете много за баща си — проговори най-после той. — Искам да кажа, че не сте потънали в дълбок траур.

— Татко ни възпита по особен начин. Мама почина преди много години — поясни мис Хоклайн — Да не се поддаваме на мъката. Ние много обичахме татко и тъкмо затова ще завършим опитите му с Химикалите.

Тя започваше да се ядосва. Искаше да пристъпят към унищожаването на чудовището и да оставят празните разговори за неща, които не я занимаваха особено: например скръбта по починали.

— Разкажете ни какво още става в кухнята — помоли Камерън.

— Стават подобни работи — продължи другата мис Хоклайн. — Винаги странни, а всякога различни. Никога не знаем какво може да последва.

— Веднъж намерихме зелени пера във всичките си обувки — каза мис Хоклайн. — Друг път пък седяхме в една от дневните на горния етаж и нещо си приказвахме, когато изведнъж останахме голи. Дрехите ни просто изчезнаха от нас. И не ги видяхме повече.

— Да — добави другата мис Хоклайн. Разплака ми се майката. Много обичах тази рокля. Бях си я купила от Ню Йорк и ми беше любимата.

Гриър и Камерън никога не бяха чували от устата на една елегантна дама такива изрази. Но щяха да свикнат и на още, тъй като госпожиците Хоклайн имаха навика да ругаят. Научили се бяха от баща си, който бил твърде либерален в езика си, до такава степен, че станал легендарна личност в Харвард.

Както и да е, продължаваме с разказа…

— А нещо лошо случвало ли се е? — запита Камерън.

— Не, нещата, които стават тук, са детски пакости, само че детето притежава свръхестествени сили.

— Какво значи „свръхестествени“? — попита Камерън.

Двете мис Хоклайн се спогледаха. На Камерън не му хареса начинът, по който се спогледаха. Дяволите да ги вземат, трябва само да му обяснят. Какво толкоз има!

— Значи извън рамките на обикновеното — обясни мис Хоклайн.

— Добре е да научиш нещо ново — измърмори Камерън. И не с най-приятния си тон.

— Страх ли ви е понякога от следващата пакост, която може да измислят Химикалите? — попита Гриър, който отклони разговора от Камерън и се опита да го изведе в по-спокойни води.

На двете мис Хоклайн им олекна. Не бяха имали за цел да наранят чувствата на Камерън с думата „свръхестествен“. Разбираха, че бяха постъпили несъобразително, като се спогледаха, и им се искаше да се бяха въздържали.

— Белите им не са злонамерени — обясни мис Хоклайн. За малко да каже катастрофални, но се възпря. — Само понякога ужасно дразнят, като изчезването на любимата ми рокля направо от гърба.

— А какво ще стане с Химикалите, когато ги завършите? — продължаваше Гриър. — Освен това искам да попитам, те ли изядоха кучето?

— Не знам какво ще стане — отговори мис Хоклайн. — Татко ни каза, че когато бъдат завършени, Химикалите ще посочат отговора на последния проблем, който човечеството не е разрешило.

— Кой е той? — попита Камерън.

— Това не ни каза — отвърна мис Хоклайн.