Клайв Къслър
Атлантида открита (8)

5.

— Вие водете — каза Пит на Маркес. — Ние ще вървим след лъча от вашата лампа, докато се изтощят батериите й. После ще продължим да осветяваме с моята.

— Изкачването до горните нива през шахтите ще бъде трудната част — каза рудокопачът. — Засега имахме късмет. Съвсем малко от шахтите са снабдени със стълба. В повечето са били използвани подемни машини за превоз на руда и хора.

— Ще мислим по този проблем, когато се изпречи пред нас — каза Пит.

В пет часа следобед групата тръгна през тунела в западна посока, както сочеше водолазният компас на Пит. Той изглеждаше странно със сухото си подводно облекло, ръкавици и ботуши „Сървъс“ с метални върхове. Носеше със себе си само компютъра, компаса, лампата и ножа, завързан за десния му крак. Другите си водолазни принадлежности бе оставил до догарящите въглени на огъня.

В тунела нямаше отломъци и първите стотина метра не им създадоха никакви трудности. Маркес вървеше начело, следван от Пат, Амброуз и най-отзад Пит. Между вагонетките и стените на тунела имаше достатъчно място да вървят, без да става нужда да прескачат траверсите на коловоза. Оставиха зад гърба си една шахта, после втора, които бяха празни и нямаха никакви средства за изкачване на следващото ниво. Стигнаха до малка галерия с три тунела, които се загубваха в тъмнината.

— Ако правилно съм запомнил плана на рудника — каза Маркес, — трябва да поемем по левия тунел.

Пит погледна верния си компютър.

— Съвсем правилно.

След петдесет метра се натъкнаха на купчина свлечени камъни. Тя беше доста рехава и те се заловиха да разчистят част от нея, колкото да могат да се проврат. След едночасов труд и обилна пот отворът беше готов. Тунелът водеше към друга камера с шахта, в която имаше стара подемна машина, останала на някогашното си място. Пит насочи светещата си лампа нагоре във вертикалния проход. Все едно че гледаше в бездънна яма, обърната наопаки. Светлинният лъч изобщо не можеше да достигне горната й част. Шахтата обаче вдъхваше надежда. В една от стените й имаше вградена стълба и въжетата й, които навремето са повдигали и спускали подемните клетки, висяха на местата си.

— Какво повече можем да очакваме! — подметна Пит.

— Дано да е здрава стълбата — каза Амброуз, като я хвана отстрани и я разтърси. Тя затрептя като лък от основата до върха си, който се изгубваше от поглед. — Времето ми, когато се катерех ръка над ръка по стари хлъзгави въжета, отдавна отмина.

— Аз ще тръгна пръв — предложи Пит и завърза с ремък за китката си дръжката на водолазната си лампа.

— Внимавайте с първото стъпало — предупреди го Пат с лека усмивка.

Пит я погледна в очите и съзря в тях искрена загриженост.

— Повече ме безпокои последното стъпало.

Той се хвана отстрани за стълбата, изкачи няколко стъпала и се спря — не му хареса клатенето, което усети. Продължи нагоре, държейки под око подемните въжета, които висяха на две педи от него. Ако стълбата не издържеше, той поне щеше да се пресегне и хване за едно от въжетата, за да не падне. Изкачваше се бавно, стъпало след стъпало, като първо го пробваше, преди да стъпи на него с цялата си тежест. Можеше да се движи и по-бързо, но трябваше да е сигурен, че другите ще могат да го следват невредими.

След като се издигна на петнайсет метра над главите на хората, които го гледаха сковани от напрежение, Пит се спря и освети шахтата нагоре. Стълбата рязко свършваше само на метър и половина над него, но близо четири метра под пода на горния тунел. Той изкачи още две стъпала, пресегна се и хвана едно от въжетата. Дебелината му беше съвсем удобна за изкачване по него. Пусна се от стълбата и започна да се катери по въжето, докато стигна до метър и двайсет над пода на тунела. Тогава се залюля няколко пъти и скочи върху твърда скала.

— Как е? — извика Маркес.

— Стълбата е счупена малко под пода на тунела, но ще мога да ви издърпам от края й. Да тръгва първо доктор О’Конъл.

Докато се изкачваше към лампата, обърната с лъча надолу, Пат чу Пит да удря нещо с камък. Когато стигна до последното стъпало, той спусна една стара дървена греда, в която междувременно бе издълбал две дупки за дръжки.

— Хванете здраво с двете ръце средата на дървото.

Тя направи каквото й бе казано, без да възрази, и бързо бе изтеглена до твърда почва. Минути по-късно Маркес и Амброуз стояха в тунела до нея. Пит насочи лампата си към вътрешността му и видя, че дотам, докъдето проникваше светлинният лъч, паднали камъни нямаше. Тогава я изключи, за да пести батериите.

— След теб, Маркес.

— Проучвах този тунел преди три години. Доколкото си спомням, той води право към входа на „Рай“.

— Но оттам не можем да излезем, защото е затрупан от лавината — напомни Амброуз.

— Можем да го заобиколим — каза Пит, изучавайки екрана на компютъра. — Ако тръгнем по следващия орт, след сто и петдесет метра ще стигнем до тунел на рудник, наречен „Северна звезда“.

— Какво точно значи орт? — попита Пат.

— Хоризонтално разклонение от тунел или шахта, прокарано под прав ъгъл към рудния пласт. Използва се за проветрение и връзка между изкопните работи — поясни Маркес, после се обърна и погледна Пит със съмнение. — Изобщо не съм виждал такъв проход, което, разбира се, не значи, че не съществува, но вероятно е запълнен.

— Тогава си отваряйте очите на четири покрай стената ви отляво — посъветва го Пит.

Маркес кимна безмълвно и закрачи в тъмнината, следвайки пътя, който осветяваше лампата на каската му. Тунелът като че ли нямаше край. По едно време рудокопачът спря и помоли Пит да освети с по-силната си лампа един каменен насип между гредите.

— Май точно това търсим — каза той и посочи свод от твърд гранит над рехаво наредени камъни.

Мъжете веднага се заеха да разчистят отломъците. След малко отворът беше готов и Пит се наведе и освети прохода, през който едва можеше да се мине. Тогава погледна компаса си.

— Води право там, закъдето сме тръгнали. Дайте да го поразчистим още малко, колкото да минем и да продължаваме напред.

Този тунел беше по-тесен от другите и те трябваше да стъпват по траверсите, което забавяше и затрудняваше движението им. Единият час безкрайно ходене по коловоза в тъмнина, прорязвана едва-едва от лампата на рудокопача, изсмука и малкото им останали сили. Те започнаха все по-често да се препъват по неравния път.

Друго срутване, което не можеше да се преодолее, ги принуди да минат по заобиколен път, което им отне още два часа. Накрая успяха да минат през странична шахта, която се изкачваше на три нива и свършваше в широка галерия, където се натъкнаха на ръждясали останки от парна подемна машина. С мъка се покатериха върху огромните парни цилиндри и макари, на които още имаше навити въжета и продължиха да вървят.

Напрежението започваше да проличава по лицето и тялото на Маркес. Той беше в добра форма за възрастта си, но не беше подготвен за изтощението и емоционалния стрес, на който бе подложен през последните няколко часа. Амброуз обаче изглеждаше така, сякаш се разхождаше в парк. Имаше забележително спокоен и невъзмутим за студентски преподавател вид. Ако нещо ги развеселяваше, то бяха ругатните, които Пит изричаше от време на време под носа си. Поради високия си ръст и каската, която му отстъпи Пат, той се удряше с дразнеща регулярност в горните греди.

Вървейки най-отзад, Пит не можеше да види лицата на останалите в сумрака, но знаеше, че и тримата притежават упоритост, която ги подтикваше да вървят, и гордост, която не позволяваше на никого от тях да бъде първият, предложил почивка. Усещаше, че и дишането им ставаше все по-трудно. Въпреки че се чувстваше бодър, той нарочно започна да диша тежко, за да го чуят всички.

— Вече изнемогвам. Какво ще кажете да си починем малко?

— Аз съм съгласен — обади се Маркес, облекчен, че друг направи предложението.

Амброуз се облегна на едната стена.

— Мисля да продължим, докато се измъкнем оттук.

— Няма да те подкрепя този път — каза Пат. — Краката ми плачат за малко отмора. Сигурно сме стъпвали върху хиляди железопътни траверси.

Едва когато тримата се свлякоха на пода на тунела, а Пит остана прав, стана ясно, че той им е скроил номер. Никой обаче не възрази; бяха доволни, че могат да си починат и разтрият възпалените си глезени и колене.

— Още колко ни остава? — попита Пат.

За стотен път Пит направи справка по компютъра.

— Не мога да съм напълно сигурен, но ако изкачим още две нива и не се натъкнем на срутване, след час ще сме вън оттук.

— Откъде смятате, че ще излезем? — поинтересува се Маркес.

— Според мен някъде точно под центъра на Телърайд.

— Това ще рече старият рудников периметър „О’Рейли“. Беше шахта, изкопана недалече от мястото, откъдето сега тръгва лифтът за ски пистите на планината Вилидж. Но пак ще се натъкнете на проблем.

— Още един ли?

— Хотел „Ню Шеридан“ и ресторантът му сега са разположени точно върху входа на стария рудник.

— Ако се окажете прав — усмихна се Пит, — вечерята е от мен.

Следващите две минути те вървяха в мълчание, всеки погълнат от мислите си. Единственият звук идваше от дишането им и от постоянните капки вода, капещи от тавана на тунела. Отчаянието им отстъпи място на надеждата. Съзнавайки, че краят може би се вижда, те чувстваха, че умората им започва да изчезва.

Пит винаги е подозирал, че жените имат по-развит слух от мъжете. Съдеше по това, че различните му приятелки, които идваха в апартамента му, все се оплакваха, че звукът на телевизора е прекалено силен. Подозренията му се затвърдиха и сега, когато Пат каза:

— Струва ми се, че чувам шум от мотоциклет.

— „Харли Дейвидсън“ или „Хонда“? — попита Маркес, разсмивайки се за първи път, откакто бе напуснал дома си.

— Говоря сериозно — отвърна Пат твърдо. — Кълна се, че чух шум от мотоциклет.

Тогава и Пит чу нещо. Той се обърна с лице към посоката, откъдето бяха дошли, и сложи длани зад ушите си. Различи безпогрешния звук на мотоциклет с висока проходимост. Погледна със сериозно лице Маркес и попита:

— Да не би местните жители да организират мотокросове из тунелите на старите рудници, от любов към силните усещания?

Маркес поклати глава.

— Нищо подобно. Те ще се загубят в лабиринта от тунели и галерии, ако преди това не пропаднат в някоя шахта. Освен това има опасност шумът от изгорелите газове да предизвика вибрации, които да срутят изгнилите греди и те да бъдат затрупани от срутване на скали. Не, господине, никой не е толкова глупав, че да си прави такива рисковани забавления под земята.

— Тогава откъде може да са влезли? — попита Пат, без да се обръща конкретно към някого.

— От другия рудник, който е все още достъпен. Един господ знае как са се озовали в същия тунел, в който сме и ние.

— Странно съвпадение — каза Пит, оглеждайки тунела. Обзе го чувство на притеснение. Защо? Не можеше да си отговори. Стоеше, без да помръдва мускул, заслушан в пърпорещия звук, който се усилваше. Беше неприсъщ за лабиринта от стари минни изработки звук. Той остана неподвижен, докато не видя първия проблясък на светлина в далечния край на тунела.

Пит още не можеше да каже дали един или повече мотоциклети идваха към тях. Стори му се напълно разумно да приеме мотоциклетиста или мотоциклетистите като заплаха. По-добре да си предпазлив, отколкото да съжаляваш после. Колкото и древни да бяха тези думи, те все още имаха смисъл и като предпазлив по природа човек, той неведнъж се бе отървавал невредим.

Обърна се и бавно подмина Амброуз и Маркес. Погълнати от приближаващите се шум и светлини, те не обърнаха внимание, когато той продължи покрай една от стените в посока към мотоциклетистите. Единствено Пат го видя как безпрепятствено се промъкна в тъмнината на един портал, водещ към къса взривна дупка между подпорните греди. И изчезна като призрак.

Бяха трима мотоциклетисти. Предницата на машините им беше снабдена с редица от халогенни фарове, които заслепиха изтощените оцелели хора. Те засенчиха с ръце очите си и извърнаха глави. Моторите спряха и запърпориха на празен ход. Двама от мотоциклетистите слязоха и закрачиха към тях. На фона на силната светлина телата им се виждаха като силуети. Приличаха на извънземни с черните си лъскави каски и трикотажните си облекла в две части под предпазните жилетки. Носеха ботуши, високи до средата на прасеца, и черни, ребрести ръкавици. Третият мотоциклетист остана на мотора си. Двамата повдигнаха лицевия щит на каските си.

— Нямате представа колко се радваме да ви видим — каза развълнувано Пат.

— Да бяхте ни се притекли по-рано на помощ — въздъхна уморено Амброуз.

— Моите поздравления, че сте стигнали толкова далече — отвърна стоящият вдясно с дълбок и злокобен глас. — Ние мислехме, че сте се удавили в камерата на аменеите.

— На аменеите ли? — изуми се Пат.

— Откъде идвате, момчета? — попита Маркес.

— Няма значение — отвърна сприхаво мотористът.

— Значи знаете, че заседнахме в камерата след срутването в рудника и наводняването му?

— Да — отвърна студено същият моторист.

— И не направихте нищо? — попита смаян Маркес. — Не се опитахте да ни спасите или да повикате помощ?

— Точно така.

Я, колко разговорлив човек, помисли си Пит. Ако допреди малко имаше слаби съмнения, сега се увери напълно, че тези мъже не бяха местни смелчаги, търсещи приключения. Те бяха убийци, и то тежковъоръжени. Не знаеше защо, но беше сигурен, че те няма да ги оставят да излязат от рудника живи. Той измъкна водолазния си нож от ножницата и го хвана здраво. Това беше единственото му оръжие и то трябваше да свърши работа. Пое си дълбоко въздух и раздвижи пръстите си. Сега или никога.

— Насмалко щяхме да се удавим — обади се Пат, чудейки се какво ли е намислил Пит, ако изобщо кроеше някакъв план. После са запита дали пък не е страхливец и просто се е скрил.

— Знаем. Това беше целта.

— Целта ли? Каква цел?

— Всички вие трябва да умрете — заяви спокойно мотоциклетистът.

Думите му бяха посрещнати с потискащо мълчание.

— За жалост желанието ви да оцелеете надделя над срутването и наводнението — продължи мъжът. — Ние не предвидихме упоритостта ви. Но това е без значение, просто отложихте с известно време неизбежното.

— Динамитният взрив — промълви Маркес потресен — ваше дело ли е?

Отговорът беше откровен.

— Да, ние сложихме заряда.

Пат заприлича на сърна, вторачена във фаровете на приближаващ се камион. Тя съзнаваше, че мотоциклетистите не знаят за присъствието на Пит, затова и тя се държеше така, сякаш него го няма. Маркес и Амброуз предполагаха, че той е някъде зад гърбовете им и просто стои, онемял от изненада като тях.

— Защо искате да ни убивате? — попита Пат с треперещ глас. — Защо напълно непознати хора ще искат да ни убиват?

— Защото видяхте черепа и надписите.

Маркес имаше вид на човек, разкъсван между страха и гнева.

— Е, и какво от това? — попита той.

— Откритието ви не бива да се разчува извън пределите на този рудник.

— Не сме сторили нищо лошо — намеси се Амброуз с изненадващо спокоен глас. — Ние сме учени, изследващи исторически феномени. Не става дума за някакво съкровище, а за древни артефакти. Лудост е да бъдем убити за това.

Мотоциклетистът сви рамене.

— За нещастие се въвлякохте в неща, които са далече от вашите представи.

— Как разбрахте, че сме влизали в камерата? — попита Маркес.

— Съобщиха ни. Повече не е нужно да знаете.

— Кой ви съобщи? Не повече от петима души знаеха, че сме тук.

— Губим си времето — изръмжа другият мотоциклетист. — Хайде да си свършим работата и да ги хвърлим в най-близката шахта.

— Но това е лудост — смънка под носа си Амброуз с почти безчувствен глас.

Пит тихо излезе от взривната дупка — стъпките му се заглушаваха от лекото пърпорене на мотоциклетите — и се промъкна до мъжа, който беше останал седнал на мотора си и вниманието му бе насочено към разговарящите. Пит умееше да убива, но не беше в природата му да забива нож в гърба на противник, независимо колко опасен можеше да бъде той. Затова преобърна ножа си, хвана го за острието и заби с всичка сила тъпата дръжка в тила на мъжа точно под каската му. Сантиметър по-нагоре, и ударът щеше да бъде смъртоносен. Мъжът се свлече и падна назад към Пит, като издаде само тих стон. Пит клекна ниско и бързо обгърна с ръце тялото, задържа го за миг, после го свали безшумно заедно с мотоциклета върху коловоза, оставяйки мотора да работи на празен ход.

После с бързи движения повдигна предпазната му жилетка и издърпа от презраменния му кобур 45-калибров автомат „Пара-Орднанс“ 10+1. Насочи мерника в гърба на стоящия вдясно мотоциклетист и запъна ударника. Никога преди не беше стрелял с П-10, но по тежестта му усещаше, че е пълен и притежава много от характеристиките на неговия верен колт.45, останал заключен в колата на НЮМА, която бе карал от Вашингтон до Колорадо.

Фаровете на мотоциклетите осветяваха ярко двамата убийци и те не можеха да видят фигурата, промъкваща се зад гърба им. Когато обаче Пит пристъпи по-напред, мина пред фара на третия мотоциклет, който лежеше върху коловоза, и попадна в полезрението на Амброуз.

Като го видя, антропологът посочи с ръка зад мотоциклетистите и избъбри:

— Как стигнахте дотук?

При тези думи Пит се прицели по-точно и обви пръст около спусъка.

— На кого говориш? — попита единият от мъжете.

— На мен — отвърна нехайно Пит.

Мъжете явно бяха изключителни професионалисти. Не показаха капка изненада. Не последваха никакви въпроси, не проявиха колебание, нито нерешителност. Действията им бяха светкавични. С добре премерени движения и за части от секундата те извадиха автоматичните си оръжия от кобурите и се завъртяха на пети. По лицата им се четеше студена неумолимост.

Пит не застана право лице с лице към убийците, не подви леко колене и не изпъна напред двете си ръце, държащи оръжието точно пред носа, както учеха в полицейската академия или правеха във филмовите екшъни. Предпочете класическата стойка — с тяло, извърнато настрани, с поглед през рамо и с оръжие в едната изпъната напред ръка. Така не само че ставаше по-малка мишена, но и прицелът му беше по-точен. Знаеше, че стрелците от Дивия запад, доживели до дълбока старост, не са били задължително най-бързите по изваждане на оръжието, но са били най-точните и са си оставяли време да се прицелят, преди да натиснат спусъка.

Първият изстрел на Пит улучи десния мотоциклетист в тила. След съвсем леко, почти незабележимо изместване на оръжието си, докато натискаше отново спусъка, вторият мъж получи куршум в гърдите почти в същия миг, когато неговото оръжие гръмна в посока на силуета на Пит. Пит не можеше да повярва, че двамата мъже реагираха като един само след едно мигване. Ако им беше дал само две секунди повече, сега тялото му щеше да се просне тежко върху гранитния под на тунела.

Изстрелите проехтяха оглушително, като масиран артилерийски огън, в каменните стени. В продължение на десет или двайсет секунди, които им се сториха повече от час, Пат, Амброуз и Маркес гледаха втрещени, с широко отворени очи труповете в краката си. После плахата надежда и осъзнаването, че са все още живи развалиха страшната магия.

— Какво, за бога, става? — попита Пат с нисък глас и се обърна към Пит. — Вие ли ги убихте? — Това прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— По-добре те, отколкото вие — отвърна Пит и обгърна с ръка раменете й. — Преживяхме ужасен кошмар, който почти свърши.

Маркес прекрачи релсите и се наведе над мъртвите убийци.

— Кои са тези хора?

— Това е загадка, която трябва да разкрият блюстителите на закона — отвърна Амброуз и протегна ръка. — Искам да ви стисна ръката, господин… — Той млъкна и загледа тъпо. — Не знам дори името на човека, който спаси живота ми.

— Дърк Пит — подсказа Пат.

— Много съм ви задължен — продължи антропологът, който изглеждаше повече развълнуван, отколкото облекчен.

— Както и аз — добави Маркес, потупвайки Пит по рамото.

— Според вас през кой рудник са стигнали дотук? — попита го Пит.

Рудокопачът се замисли за миг.

— Най-вероятно през „Рай“.

— Това означава, че те съзнателно са си преградили пътя за измъкване, когато са взривили динамита, за да причинят падането на лавината — каза Амброуз.

Пит поклати глава.

— Напротив, знаели са, че ще могат да излязат на повърхността по друг път. Голямата им грешка е, че са използвали прекалено много заряд. Те не са имали намерение да причинят земни трусове, срутване на тунели и отваряне на подземни цепнатини, през които да нахлуе вода и да наводни тунела.

— Така е — съгласи се Маркес. — Тъй като са се намирали на отсрещната страна на срутването, са смятали, че лесно ще излязат с моторите си по наклонената шахта преди наводняването на входа. Но като са видели, че той е запушен от снега, са започнали да търсят свързващи тунели за излаз…

— И след като са се изгубили в рудника, са попаднали на нас… — довърши мисълта си Амброуз.

— Да — кимна Пит. — Стигайки от входната шахта на „Рай“ до това ниво, те са изкачили вертикалните шахти, през които ние минахме с големи усилия.

— Те като че ли са ни търсили — подметна под носа си Маркес.

Пит не изрази гласно мислите си, но беше сигурен, че мотоциклетистите са тръгнали по следите им, след като са се изкачили на по-горните нива, за да избегнат наводнението.

— Цяло безумие е всичко това — обади се Пат, продължавайки да гледа смаяна мъртвите мъже. — Какво искаше да каже единият от тях с това, че сме се били набъркали в неща извън нашите представи?

Пит сви рамене.

— Това е работа за други хора. Въпросът, който се върти в ума ми, е кой ги е изпратил? Кого представляват те? Извън това, аз съм само един морски инженер, който не издържа вече на влагата и студа тук и иска час по-скоро да си поръча някъде колорадски ребърца на скара и чаша текила.

— За морски инженер се справяте доста добре с оръжие — усмихна се Амброуз.

— Не е нужно особено умение да застреляш човек в гръб — отвърна му цинично Пит.

— Какво ще правим с онзи? — Маркес посочи мотоциклетиста, когото Пит бе зашеметил с дръжката на ножа си.

— Понеже нямаме въже, за да го завържем, ще събуем ботушите му. С боси крака няма да може да стигне далеч през тунелите.

— Значи ще го оставим тук?

— Няма смисъл да влачим с нас инертно тяло. За времето, докато уведомим шерифа и той изпрати заместниците си в рудника, той все още ще е в безсъзнание — отвърна Пит, после попита: — Някой от вас кара ли мотоциклет?

— Преди десет години съм карал „Харли“ — каза Маркес.

— Аз пък имам стар „Хонда“, който ми остана от дядо — отвърна Пат.

— Карате ли го?

— Само него карах, докато учех в колежа. Но продължавам да излизам с него през почивните дни.

Пит изгледа Пат с ново уважение.

— Значи сте опитна мотоциклетистка.

— Точно така — потвърди гордо Пат.

Тогава Пит се обърна към Амброуз.

— А вие, докторе?

— Никога в живота си не съм се качвал на мотоциклет. Защо питате?

— Защото разполагаме с три мощни мотоциклета „Сузуки“ RM 125, които изглеждат в отлично състояние, и не виждам защо да не ги използваме, за да излезем от рудника.

По лицето на Маркес се разля широка усмивка.

— Подкрепям ви.

— Аз ще остана тук, докато се появи шерифът — каза Амброуз. — Вие тръгвайте.

— Не ми се ще да ви оставям сам с този жив убиец, докторе. Ще седнете зад мен, докато излезем на повърхността.

Амброуз не склони.

— По нищо не личи, че тия мотори са предназначени да возят пътници. Проклет да съм, ако се метна на някой от тях. Освен това вие ще карате по релсов път, което ще е още по-трудно.

— Както искате — примири се Пит с желанието на антрополога.

Пит клекна и взе автоматичните оръжия П-10 от труповете. Той беше всичко, само не и роден убиец и при други обстоятелства не би постъпил така. Но тези хора възнамеряваха да убият трима невинни, които никога не бяха виждали в живота си.

Пит подаде единия пистолет на Амброуз.

— Стойте най-малко на половин метър от нашето приятелче и само да мигне, дръжте го на мушката. — Пит му подаде и водолазната си лампа. — Батериите би трябвало да издържат до идването на шерифа.

— Съмнявам се, че ще мога да стрелям по човек — възрази Амброуз, но в гласа му се долавяше студенина.

— Не гледайте на тези типове като на хора. Те са хладнокръвни убийци, които са способни да прережат гърлото на жена и после да идат да ядат сладолед. Предупреждавам ви, докторе, погледне ли ви намръщено, разбийте му черепа с камък.

Сузукитата продължаваха да работят на празен ход, така че на Пит, Маркес и Пат им беше нужно по-малко от минута да огледат ръчките за скоростта и газта и спирачките. Пит помаха за довиждане на Амброуз и потегли пръв, следван плътно от Пат и Маркес. Тъй като тунелът беше тесен, той караше в средата на коловоза. Непрекъснатото подскачане по траверсите правеше пътуването доста неприятно и мъчително. Пат имаше чувството, че вътрешностите й се въртят като в центрофуга на перална машина. Пит откри, че номерът е да налучка определена скорост, при която вибрациите няма да са чак толкова силни. Той намали под четирийсет километра в час — скорост, която за павиран път щеше да е бавна и безопасна, но не и за тесен минен тунел.

Поради акустиката от скалните стени изгорелите газове проглушаваха ушите им. Лъчите на фаровете подскачаха нагоре-надолу и той за малко щеше да се блъсне в една вагонетка, която стърчеше от релсите на страничен тунел. Движейки се с бързината на асансьор, те стигнаха до рудник, отбелязан на упътващия компютър на Пит с името „Гражданинът“. Пит спря на място, където тунелът се разклоняваше в две посоки и погледна монитора.

— Загубихме ли се? — попита Пат.

— След още двеста метра по лявото разклонение ще стигнем края на тунела, който излизал под хотел „Ню Шеридан“.

— Входът за „О’Рейли“ е бил запечатан преди сто години — каза Маркес. — Изобщо не можем да излезем оттам.

— Нищо не пречи да погледна — предложи Пит, като превключи на скорост, но беше принуден да спре внезапно след две минути, когато се натъкна на тухлена стена, която солидно затваряше входа на стария рудник. Той слезе, опря машината на една греда и огледа тухлите на светлината на фара.

— Ще трябва да потърсим друг път — обади се Маркес, когато спря до него и стъпи с двата крака на земята, за да задържи мотоциклета си изправен. — Стигнали сме до основите на сутерена на хотела.

Пит като че ли не го чу. Умът му сякаш беше на хиляди километри. Той бавно протегна ръка напред и прекара длан по старите, изсушени в пещ червени тухли. Обърна се, когато Пат също спря и изгаси мотора.

— Накъде ще продължим сега? — попита тя с глас, издаващ пълната й изнемога.

Пит отвърна, без да обръща глава.

— Там — и посочи към тухлената стена. — Предлагам вие двамата да подпрете мотоциклетите си на стената на тунела.

Пат и Маркес не го разбраха. Продължаваха да гледат в недоумение и когато Пит яхна отново сузукито, запали двигателя и потегли рязко на заден ход, при което задното колело изхвърли настрани малки камъчета. След по-малко от минута той отново се засили с мотора към тях и лъчът на фара затанцува като бесен по подпорните греди.

Маркес прецени, че Пит кара със скорост близо петдесет километра в час и в същия момент го видя как на десетина метра пред тухлената стена разпери крака, заби пети в релсите и пусна ръчките за газта, оставяйки машината да продължи сама изпод него. Тогава той направи няколко крачки заднешком, за да компенсира инерцията си и да се задържи прав, след това се сви на кълбо и се затъркаля навътре в тунела като футболна топка.

Мотоциклетът продължи напред и тъкмо когато започна да се накланя на една страна, се блъсна в тухлената стена. Придружена със силен трясък на метал и облак прах, машината се вряза в старите, ронливи тухли и изчезна в празното пространство отвъд тях.

Пат се втурна към Пит, който бе спрял да се търкаля и лежеше проснат на земята. Тя беше готова да се закълне, че е мъртъв, но той отвори очи и й се захили като смахнат; по брадичката му се стичаше кръв.

— Хайде да видим дали Ивъл Нивъл^[1] би опитал да направи същото — рече той.

Пат го гледаше смаяна.

— Не мога да повярвам, че не сте си потрошили кокалите.

— Нямам нищо счупено — отвърна той, докато мъчително бавно се изправяше на крака, — но мисля, че имам навяхвания на няколко места.

— Това е най-безумното нещо, което съм виждал — измърмори Маркес.

— Възможно е, но пък се получи по-добре, отколкото очаквах. — Пит притисна ръка в дясното си рамо и кимна към зейналата в тухлената стена дупка. Стоеше изправен, поемайки си въздух и изчакваше болката от натъртените му ребра и изкълченото му рамо да стихне, а в това време Маркес се залови да разчиства разклатените тухли, за да разшири отвора.

Рудокопачът огледа пробитата дупка и насочи миньорската си лампа във вътрешността. След секунди обърна глава назад и рече:

— Мисля, че здравата сме го загазили.

— Защо? — попита Пат. — Не можем ли да излезем оттук?

— Можем — отвърна Маркес, — но ще ни коства много време.

— Ще ни коства?

Пит закуцука към отвора и надникна вътре.

— О, не… — изстена той.

— Какво има? — попита нетърпеливо Пат.

— Мотоциклетът се е разбил във винарската изба на хотелския ресторант — поясни Пит. — Вероятно най-малко сто счупени бутилки марково вино сега изтичат през канала на пода.