Клайв Къслър
Атлантида открита (40)

37.

Под небе, закрито от плътен слой облаци, реактивният самолет на НЮМА кацна на замръзналата писта, зарулира към постройка с куполовиден покрив и спря до нея. „Малка Америка-5“ беше петата от американските полярни станции, носещи това име, откакто адмирал Бърд бе основал първата през 1928 година. Разположена навремето на няколко километра от ръба на Бариерата Рос, близо до Кейнанския залив, сега тя се намираше на един хвърлей от морето поради откъсването на ледени блокове с течение на годините. Базата служеше като крайна точка на дългия хиляда километра проходим леден път до надземния лагер „Бърд“ върху платото Рокфелер.

Мъж с лимоненозелена шуба и качулка, обточена с кожа, свали слънчевите си очила и се усмихна, когато Пит отвори пътническата врата и стъпи на замръзналата земя.

— Вие Пит ли сте, или Джордино? — попита той с гръмък глас.

— Пит. А вие сигурно сте Франк Каш, шефът на полярната станция.

Каш само кимна.

— Не ви очаквах толкова рано.

— Трябваше да побързаме.

Пит се обърна, когато слезлият от самолета Джордино се присъедини към тях, сам се представи, после додаде:

— Благодарим ви, че ще ни съдействате въпреки обаждането ни в последния момент, но въпросът наистина не търпи отлагане.

— Нямам причина да се съмнявам в това — отвърна Каш, — макар че не съм получил никакви инструкции от по-горе.

Тъй като Пит и Джордино не успяха да си издействат да бъдат включени в ударната група от екипи от специалните сили, сформирана за нападение на Волфовия комплекс, и да възпрепятстват предстоящия катаклизъм, адмирал Сандекър им нареди да останат в Буенос Айрес. Пит беше изтъкнал, че двамата с Джордино ще изиграят особено важна роля за нападението, тъй като именно те бяха открили ужасяващата истина за катаклизма, който щеше да бъде предизвикан от човешка ръка, и знаеха повече за Волфови и тактиките на охранителите им от всекиго другиго. И понеже така и така, беше допълнил той, се намират в Буенос Айрес — с осем хиляди километра по-близо до мястото на конфликта, те могат да стигнат там преди ударната група и да разузнаят съоръжението.

Молбата му обаче бе пренебрегната. Аргументът от страна на висшите военни беше, че те не са професионалисти, обучени и подготвени за такава напрегната и трудна операция. Колкото до Сандекър, той пък не беше склонен да разреши на най-опитните си мъже да извършат самоубийство в ледените води на континента на Южния полюс. Пит и Джордино обаче, както се очакваше, взеха един от самолетите на НЮМА и вместо да се върнат във Вашингтон, както им бе наредено, заредиха машината с гориво и отлетяха за Антарктида с надеждата да навлязат в минералодобивното съоръжение на Волфови през задната врата, без дори да имат план как ще прекосят близо стоте километра открито ледено пространство до мястото на Волфовата операция, след като кацнат в „Малка Америка“.

„Ще измислим нещо, като стигнем там“ — пак употреби любимата си фраза Пит. „Аз пък ще те следвам по петите, тъй като не мога да предложа нищо по-добро“, беше отговорът на Джордино.

— Да влезем вътре — покани ги Каш, — преди да сме се превърнали в ледени скулптури.

— Каква е температурата? — попита го Джордино.

— Доста поносима днес, тъй като няма вятър. Термометърът показваше двайсет градуса под нулата, когато го погледнах последния път.

— Е, поне няма да се налага да поръчвам лед за текилата си — вметна Пит.

Куполовидната постройка, осемдесет процента от която бе покрита с лед, се подаваше едва метър и половина над земята. Жилищните и работните помещения представляваха лабиринт от стаи и коридори, изсечени в леда. Каш ги поведе към трапезарията, съединена с кухнята, и им поръча гореща лазаня, а после донесе бутилка бургундско вино „Гало“.

— Не е марково, но върши работа — каза той усмихнат.

— Всички удобства на дома — отбеляза Джордино.

— Не съвсем — усмихна се тъжно Каш. — Човек трябва да е малоумен, за да иска да води такъв живот.

— Тогава защо не си намерите работа някъде на по-умерен климат? — попита Пит; беше му направило впечатление, че всички мъже в станцията носеха бради, а жените бяха без грим и прически.

— Мъжете и жените идват да работят на доброволни начала в полярните райони поради тръпката от опасностите, които крие изследването на неизвестното. Малцина са тук, за да избягат от проблемите си вкъщи. Повечето са научни работници, които искат да изпитат на практика свои хипотези, независимо в коя част на света ще ги отведат те. След година, прекарана тук, вече са нетърпеливи да се завърнат у дома. Дотогава или ще са се превърнали в зомбита, или ще са почнали да халюцинират.

Пит огледа Каш. Не забеляза блуждаещ поглед в очите му, поне засега.

— Човек трябва да има силен характер, за да живее в такова сурово обкръжение.

— До голяма степен зависи от възрастта — поясни Каш. — На хора под двайсет и пет години им липсва издръжливост, на хора над четирийсет и пет им липсва енергия.

След като изчака търпеливо, докато Пит и Джордино се нахранят, Каш попита:

— Правилно ли разбрах, когато ми се обадихте от Аржентина, че искате да прекосите шелфовия ледник до залива Окума?

Пит кимна.

— Да. Нашата цел е да стигнем до мястото на минералодобивната операция на търговско обединение „Съдба“.

Каш поклати глава.

— Тия хора са фанатици на тема охрана. Никоя от нашите научни експедиции не успя да стигне и на петнайсет километра от мястото, преди да бъде пропъдена от охраняващите го бандити.

— Ние сме много добре запознати с тия техни бандити — каза Джордино, отпускайки се на стола, след като беше напълнил стомаха си.

— Как смятате да се придвижите дотам? Ние не разполагаме с хеликоптер.

— Ще имаме нужда единственото от два сноумобила — отвърна Пит и забеляза, че лицето на ръководителя на полярната станция някак помръкна.

— Опасявам се, че двамата сте пропътували този дълъг път напразно. Два от сноумобилите ни са в ремонт и чакаме да ни докарат резервни части. Другите четири ги взеха изследователите, за да идат да проучат леда около остров Рузвелт, на север оттук.

— Кога очаквате да се върнат? — попита Пит.

— Не по-рано от три дни.

— Друг транспорт нямате ли? — попита Джордино.

— Един булдозер и десеттонен снокет.

— Какво ще кажете за снокета?

Каш сви рамене.

— Едно звено от гъсеничната верига се счупи от студа и чакаме да ни доставят резервно от Окланд.

Джордино хвърли поглед към приятеля си.

— В такъв случай нямаме друг избор, освен да продължим със самолета и да се надяваме, че ще намерим място, където да кацнем.

Пит поклати глава.

— Не можем да рискуваме да застрашим мисията на специалните сили, като се спуснем от небето. Надявах се, че със сноумобилите ще можем да изминем разстоянието дотам, да ги паркираме на два-три километра от комплекса и да се промъкнем незабелязано в него.

— Вие двамата говорите така, сякаш въпросът е на живот или смърт — вметна Каш.

Пит и Джордино си размениха погледи, после и двамата се обърнаха към ръководителя на станцията с мрачни лица.

— Да — потвърди Пит, — наистина е въпрос на живот или смърт, и то за много повече хора, отколкото можете да си представите.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Не — отвърна Джордино. — Освен това едва ли ще искате да узнаете. Отговорът може да провали целия ви ден.

Каш си наля чаша кафе и се загледа замислен в тъмната течност. После каза:

— Има една друга възможност, но е доста несигурна.

Пит го гледаше очаквателно.

— Слушаме ви.

— Имам предвид сноукруизера на адмирал Бърд — отвърна Каш така, сякаш изнасяше лекция, което не беше далеч от истината. — Това е една огромна кола, пригодена за полярни условия, със задвижване на четирите колела, най-голямото превозно средство за времето си.

— Кое време?

— Хиляда деветстотин трийсет и девета година… — отвърна Каш и замълча за миг. — Тя е била вдъхновението на Томас Поултър, полярен изследовател, който проектирал и построил чудовищно голяма машина с надеждата да превози петима души и кучето му до Южния полюс и обратно. Тя спокойно може да мине и за първото огромно превозно средство за развлечение. Само гумите й са широки над деветдесет сантиметра и имат диаметър три метра. Дължината й от броня до броня е седемнайсет метра, широчината й е шест метра, а теглото при пълно натоварване — трийсет и седем тона. Повярвайте ми, страхотна кола е!

— Звучи ми като прекомерно усъвършенствана — отбеляза Пит — за превозно средство, проектирано за пътуване до Южния полюс.

— Тъкмо това е било предназначението й. Освен повдигнатата отпред огромна кабина, колата има свой собствен механичен цех, жилищни помещения за пътниците и малка кухничка, която служи едновременно и за тъмна стаичка за промиване на филми. В задната част е предвидено пространство за склад, където могат да се държат продоволствия, резервни гуми и достатъчно гориво за пробег до осем хиляди километра. На всичкото отгоре е пригодена и да превозва на покрива си самолет „Бийчкрафт“, снабден с шейна за кацане.

— И с какво се задвижва това чудовище?

— С дизелови двигатели с мощност две хиляди и петдесет конски сили, свързани с електрически тягови мотори със седемдесет и пет конски сили, които захранват всичките или едно от колелата. И четирите колела могат да бъдат завъртани за бавен ход, за остри завои и дори за обратно движение, когато се пресичат пукнатини в леда. Всяко колело тежи две хиляди и седемстотин килограма. Гумите имат дванайсет подпротекторни слоя и са произведени от „Гудиър“.

— Искате да каже, че тази чудовищна машина не само съществува, но е и на разположение тук? — не можеше да повярва Пит.

— О, че съществува, съществува, но дали е на разположение и дали е в състояние да пропътува стотината километра по шелфовия ледник, това не мога да ви кажа. Сто километра може и да не са голямо разстояние, но след като сноукруизерът беше завършен, пренесен по Атлантическия океан с кораб и разтоварен в „Малка Америка-3“, добре обмислените планове на конструктора отидоха по дяволите. Двигателите имаха мощност, но се оказа, че Поултър погрешно е изчислил предавателните отношения. „Бегемотът“ достигаше скорост четирийсет и осем километра по равен път, но не можеше да пътува по лед и сняг, особено по наклон. И тъй, този „бял слон“, както я нарекоха, бе изоставен. През последните години превозното средство бе покрито с лед и забравено. Понеже се смята, че шелфовият ледник се движи към морето, всички приеха, че машината най-накрая ще бъде отнесена и ще потъне в дълбините, когато леденият блок, върху който се намира, се стопи.

— Къде е сега колата, още ли е скована от леда? — попита Пит.

Каш поклати глава и се усмихна.

— Не, в момента се намира на около три километра оттук, опасно близо до ръба на шелфовия ледник. Един богат възрастен минен инженер си науми да я открие и извади от леда, а после да я транспортира обратно в Щатите и да я изложи в музей. Той и екипът му я намериха затрупана под деветметров пласт лед, който изсякоха във вид на палатка около нея. Това им отне цели три седмици. Последното, което чух, беше, че дори вече са я привели в движение.

— Дали ще се съгласят да ни я заемат?

— От питане глава не боли — каза Каш, — но не знам дали си струва.

— Трябва да опитаме — каза твърдо Пит.

— Имате ли полярни екипировки?

— Да, в самолета са.

— Не е зле да ги облечете. Ще се наложи да вървим пеша до мястото, където се намира сноукруизерът — каза Каш и изведнъж възкликна: — О, щях да забравя. Наредих на двама от механиците по поддръжката да метнат покривало върху самолета ви и да пуснат резервното отопление, за да поддържа двигателите, горивото и хидравличните системи топли. Иначе фюзелажът и крилете ще се заледят. Оставите ли самолет за една седмица тук, той ще започне да изчезва от поглед под бързо натрупващия се лед.

— Добре сте направили — каза Джордино, — защото може да се наложи набързо да излетим, ако нещата се объркат.

— Ще ви чакам тук след половин час и ще ви заведа до превозното средство.

— Кой е възрастният човек, който ръководи спасителната операция? — попита Пит.

Каш като че ли не се сети веднага за кого става дума.

— А, да. Не знам. Той е голям ексцентрик. Хората от екипа му го наричат „тате“.

 

 

Водени от Каш, в продължение на близо половин час те вървяха по пътека на ледения блок, маркирана с оранжеви флагчета. След малко Пит видя фигури да се движат около голяма синя палатка, заобиколена от няколко други по-малки оранжеви палатки. Валеше лек сняг и образуваше тънка бяла пелена върху палатките. Колкото и да е странно, на Антарктида рядко има обилен снеговалеж. Той е един от най-сухите континенти на Земята и само на няколко сантиметра под повърхността снегът на практика е древен.

Вятър почти нямаше, но тъй като още не се бяха аклиматизирали към ниските минусови температури, Пит и Джордино мръзнеха под тежките си полярни облекла. Слънцето блестеше през остатъците от озоновия слой и блясъкът би ги заслепил, ако не носеха очила с тъмни стъкла.

— Тук е толкова красиво и тихо — отбеляза Пит, поглъщайки с поглед величествената гледка. — Няма коли, няма смог, няма шум.

— Не се подмамвайте — предупреди го Каш. — Времето изведнъж може да се промени и да докара такъв циклонов ад, какъвто не познавате. Пръстите на ръцете и краката ми няма да стигнат, за да изброя загиналите от студа! Замръзнали тела се срещат непрекъснато. Затова всеки, който работи на Антарктида, е задължен да носи специални очила и табелка с данните си на врата. Човек никога не знае кога ще се наложи да бъдат идентифицирани останките му.

— Доста страшничко звучи.

— Върлият убиец тук е леденият вятър. Достатъчно е малко да повървиш и силният вятър така те обгръща и заслепява, че измръзваш до смърт, преди да си намерил обратния път за станцията.

Последните четиристотин метра извървяха в мълчание, стъпвайки по втвърдения и на места издълбан от вятъра лед. Пит започна да чувства пипалата на изтощението от малкото часове сън и напрежението през последните няколко дни, но и през ума не му минаваше мисълта да си легне. Залозите бяха прекалено големи, фантастично големи. И все пак стъпките му не бяха енергични, както би трябвало. А забеляза, че и Джордино не върви бодро.

Стигнаха до лагера и влязоха направо в главната палатка. В първия момент сноукруизерът ги изуми така, както когато видяха за първи път гигантските кораби на Волфови. До огромните колела и гуми механиците изглеждаха като джуджета. Изравнената с предницата кабина беше висока пет метра и почти докосваше тавана на палатката. Покривът на каросерията зад нея беше равен, за да може да носи самолета „Бийчкрафт“, който така и не е бил изпратен в Антарктида заедно с огромното превозно средство през 1940 година. Колата беше боядисана в ярко огненочервено с хоризонтална оранжева лента от двете страни.

Силният шум, който бяха чули, докато се приближаваха, идваше от два верижни триона, с които двама мъже дълбаеха шарки против хлъзгане в масивните гуми. Възрастен човек с прошарена коса и брада надзираваше работата им. Каш се приближи до него и го потупа по рамото. Мъжът се обърна, позна го и направи знак на всички да го последват. Излязоха от палатката и влязоха в съседната, в която се помещаваше кухничка с малка готварска печка. Предложи им да седнат на столовете около дълга сгъваема метална маса.

— Тук вече е по-тихо — усмихна се той сърдечно и огледа лицата на мъжете със синьо-зелените си очи.

— Това са Дърк Пит и Ал Джордино от Националната агенция за подводни и морски изследвания — представи ги Каш. — Изпълняват спешна мисия от името на правителството и се надяват да им окажете съдействие.

— Името ми е малко странно и затова хората от екипа ми, които са с четирийсет години по-млади от мен, ме наричат просто „тате“ — рече той, докато се ръкуваше. — С какво мога да ви помогна?

— Не сме ли се срещали някъде? — попита го Пит, вглеждайки се в лицето на възрастния мъж.

— Възможно е. Аз често пътувам къде ли не.

— Интересува ни — започна направо на въпроса Пит, — дали сноукруизерът е в състояние да ни закара до Южния полюс.

— Той точно за тази цел е построен, но ако ми бяхте задали този въпрос преди шейсет години, та дори преди седмица, отговорът ми щеше да е „не“. На сух път той се оказа забележителна машина, но на лед се провали. Първо, гумите му бяха гладки и се въртяха без необходимото триене. В зъбната предавка в редуктора имаше нещо сбъркано. Изкачването дори по малък наклон беше проблем. Затова решихме да сменим предавките и да направим дълбоки шарки на външните гуми и сега се надяваме колата да оправдае очакванията ни и да стигне наистина до Южния полюс.

— Какво ще стане, ако попадне на ледникова пукнатина, прекалено широка, за да мине през нея? — поинтересува се Джордино.

— Конструкторът й Томас Поултър е измислил едно находчиво решение. Огромните колела са разположени по-близо до средата на шасито, което увеличава дължината на предницата и задницата с по пет и половина метра. Колелата са в състояние да се прибират нагоре и да се изравнят с пода на каросерията. Когато шофьорът стигне до пукнатина, той прибира предните колела и с теглителната сила на задните колела избутва предната част над пукнатината. Веднъж стъпи ли стабилно предницата оттатък пукнатината, предните колела се спускат. После пък задните колела се прибират, а предните изтеглят круизера от другата страна на пукнатината. Умно измислена система, която върши много добра работа.

— Къде намерихте шейсетгодишни зъбни предавки, които да паснат на редуктора?

— Още преди да дойдем тук, ние анализирахме проблема и начина за разрешаването му. Оказа се, че първоначалният производител е все още в бизнеса, така че успяхме да съберем цял сандък стари резервни части от складовете му. За щастие открихме и зъбните предавки, които ни бяха нужни за съответните смени.

— Изпробвахте ли вече колата? — попита Джордино.

— Пристигате в подходящ момент. Тъкмо се готвехме да я разходим по леда за първи път, откакто е в покой от 1940 година, та да видим на какво е способна. Дойдохте и точно навреме. Защото след още две седмици леденият блок ще се е откъснал и щеше да я отнесе навътре в морето, където сигурно щеше да потъне.

— Как смятате да я закарате обратно в Щатите? — продължи да разпитва Джордино.

— Наех малък товарен кораб, който е закотвен край Бариерата Рос. Ще я подкараме по леда до товарната рампа и ще я качим на кораба.

— Ако работи според очакванията — намеси се Пит, — може ли да я наемем за два дни?

Възрастният мъж го погледна озадачен, после се обърна към Каш.

— Той се шегува, нали?

Каш поклати глава.

— Не, не се шегува. Тези мъже отчаяно имат нужда от транспорт до съоръжението на Волфови.

Татето присви очи към Пит, докато пълнеше с вино чашата си.

— Отговорът ми е „не“. До края на дните си аз ще съм изхарчил повече от триста хиляди долара, за да я изровя от леда, да я пусна отново в движение и да я върна на „Смитсониън“ във Вашингтон. Когато за първи път споменах за мечтата си да спася това превозно средство, всички ми се изсмяха. Екипът ми и аз прокопавахме леда при възможно най-тежките атмосферни условия. Беше огромно постижение да я извадим отново на повърхността и всички сме невероятно горди от това. Не съм склонен да я давам на двама непознати, които искат да си правят с нея кръгчета за удоволствие върху леда.

— Повярвайте ми — настоя Пит, — не възнамеряваме да си правим никакви кръгчета за удоволствия с нея. Трябва ни, за да предотвратим световна катастрофа.

— Отговорът ми е твърдо „не“!

Пит и Джордино се спогледаха. После Пит бръкна във вътрешния джоб на шубата си, извади малък бележник и го плъзна по масата към татето.

— Вътре има списък на няколко телефонни номера. Първият е на Овалния кабинет в Белия дом, под него са номерата на Комитета на началник-щабовете в Пентагона, на главния директор на НЮМА и на Комисията по национална сигурност към Конгреса. Ще видите и имената на други важни хора, които ще потвърдят думите ни.

— А какви по-точно са думите ви, ако смея да попитам? — Тонът на гласа му беше скептичен.

И Пит му разказа всичко.

 

 

Час и половина по-късно под погледите на татето, екипа му и Франк Каш, огромното червено превозно средство потегли тромаво по заледената местност, изхвърляйки черен дим от тръбите за изгорелите газове в кристалносиньото небе.

— Така и не разбрах името на татето — подметна Пит, приведен над волана и оглеждайки пътя напред за ледникови цепнатини и препятствия.

Джордино стоеше зад него в тясното командно помещение и изучаваше топографска карта на покритото с ледени блокове пространство.

— На плика, който стърчеше от джоба му, беше изписано името Клайв Къслър.

— Защо ли ми звучи познато?

— Знам ли — отвърна с безразличие Джордино.

— Дано не навлезем в минно поле, че нали обещах да върна превозното му средство за труднопроходими местности в същото състояние, в което го наехме.

— Ако го одраскаме, кажи му да прати сметката на адмирал Сандекър.

— Какво става, определи ли маршрута ми?

— Къде ти е устройството за глобално позициониране?

— Забравих да го взема в бързината. Освен това през 1940 година такава система не е съществувала.

— Просто карай все в тая посока — каза Джордино, като посочи неопределено напред.

Пит повдигна вежди.

— Само това ли можеш да ми предложиш?

— Засега толкова. Според теб за колко време ще стигнем дотам?

— Ами стотина километра, при скорост едва трийсет километра в час — замънка под носа си Пит, — прави три часа, ако не се натъкнем на препятствие, което да трябва да заобиколим. Надявам се поне да стигнем преди ударната група. Една мащабна атака може да принуди Карл Волф да откърти шелфовия ледник по-рано от определеното време.

— Имам неприятното чувство, че няма да успеем да се промъкнем незабележимо, както в корабостроителницата.

— Надявам се да грешиш, приятел, защото страшно много хора ще пострадат, ако се провалим.