Клайв Къслър
Атлантида открита (31)

28.

Когато Пит напусна клиниката, беше вече късен следобед и той реши да не се връща в НЮМА, а да се прибере направо вкъщи. Караше бавно в натовареното автомобилно движение по моста Рошамбо, преди да излезе на магистралата. Когато наближи портала на пътя за поддръжка на летището, водещ към хангара, телефонът му „Глоубълстар“ подаде повиквателен сигнал.

— Ало?

— Здравей, любими! — разнесе се страстният глас на Лорън Смит.

— Всеки път ми е приятно да се чуя с любимата ми представителка на правителството.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Смятах да си забъркам омлет с пушена сьомга, да си взема душ и да погледам телевизия — отвърна Пит, докато пазачът му правеше знак с ръка да минава, гледайки със завист стария форд.

— Ергените водят толкова скучен живот — подразни го тя.

— Отказах се да кисна по баровете още на двайсет и една годишна възраст.

— Да, да, сигурно! — Тя замълча, за да отговори на един от помощниците си, после продължи: — Извинявай. Един избирател се обади да се оплаче, че на улицата пред дома му имало дупки.

— Конгресменките водят толкова скучен живот — върна й го Пит.

— Щом си толкова обидчив, ще ме заведеш на вечеря в „Сен Кир“.

— Не ти липсва вкус — отвърна Пит. — Това ще ми погълне цялата месечна заплата. Какъв е случаят?

— На бюрото ми лежи един доста обемистичък доклад за търговско обединение „Съдба“.

— Някой казвал ли ти е, че си си сбъркала професията?

— Продавала съм си душата, за да прокарвам закони много по-често, отколкото проститутка продава тялото си на клиенти.

Пит спря колата пред широката входна врата на хангара и набра кода по устройството за далечно командване.

— Надявам се да си направила резервация. В „Сен Кир“ човек не може просто да се отбие направо от улицата.

— Веднъж направих услуга на собственика, така че бъди сигурен, ще получим най-хубавата маса в заведението.

— Дали ще ми направят отстъпка в цената на виното?

— Опасен си! — отвърна Лорън. — Доскоро!

 

 

Пит не беше в настроение да си слага връзка, макар и за луксозен ресторант. Когато спря форда пред дома на Лорън в Александрия, той беше облечен в сиви всекидневни панталони и жълт пуловер с висока яка. Лорън го беше забелязала от балкона си на четвъртия етаж, помаха му и веднага слезе. Изглеждаше елегантна и обаятелна в тъмносивата си дълга жилетка, украсена с лъскави ширити и мъниста, панталон и три четвърти палто с изкуствен косъм. Носеше дипломатическо куфарче, чийто тъмносив цвят подхождаше на тоалета й. Беше видяла от балкона, че Пит е вдигнал гюрука на колата, затова реши да не слага нищо на главата си срещу вятъра.

Пит я чакаше на тротоара и й отвори вратата на колата.

— Колко е хубаво, че все още има кавалери — отбеляза тя с подкупваща усмивка.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Нали съм от старата школа.

Ресторантът се намираше само на три километра в областта Феърфакс, Вирджиния. Лицето на пиколото, паркиращ колите, светна като тиква със запалена в нея свещ на празника на Вси светии, когато видя лъскавия стар форд да спира пред елегантния ресторант. Приятни тръпки го полазиха, когато чу мъркащия звук от ауспусите.

Момчето подаде на Пит квитанция за паркиране, но преди да потегли, Пит се наведе да погледне километражния брояч.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита пиколото.

— Просто запомних километрите — отвърна Пит, като го изгледа многозначително.

Мечтата на младежа да „направи кръгче“ с форда, докато притежателят му вечеря, мигом се изпари и той бавно подкара колата към паркинга и я остави до едно бентли.

Разположен в къща в колониален стил от 18 век, ресторантът „Сен Кир“ беше място за интимна вечеря. Собственикът и главен готвач на заведението беше дошъл във Вашингтон през Кан и Париж, след като бил открит от двама заможни вашингтонски предприемачи, имащи отношение към изисканите ястия и вина. Залата за хранене беше декорирана в тъмносиньо и златно и обзаведена с мебели в марокански стил. Имаше само дванайсет маси, обслужвани от шестима сервитьори и четирима помощник-сервитьори. Пит харесваше най-много акустиката на заведението. Тежките пердета и километрите плат по стените свеждаха шума от разговорите почти до минимум за разлика от повечето други ресторанти, където човек не можеше да чуе гласа дори на събеседника си от другата страна на масата и глъчката буквално разваляше удоволствието от вкусната храна.

След като салонният управител ги настани на малка маса в една ниша, Пит попита Лорън:

— Вино или шампанско?

— Защо питаш? Нали знаеш, че всяко добро каберне ми покачва настроението.

Пит поръча на сервитьора по вината бутилка каберне совиньон „Мартен Рей“ и се настани удобно на тапицирания с кожа стол.

— Докато чакаме да ни вземат и поръчката за вечеря, защо не ми кажеш какво си открила за Търговско обединение „Съдба“.

Лорън се усмихна.

— Исках да те накарам първо да ме нахраниш.

— Още един политик на аванта — подметна той иронично.

Тя се наведе, отвори куфарчето си и извади няколко папки. Подаде му ги дискретно под масата.

— Обединение „Съдба“ определено не е корпорация, която примира да създава връзки с обществото, насърчителни програми или да рекламира. Притежание е на цялото семейство Волф, което се състои от три поколения. Те не съставят, нито разпространяват билети за печалби и загуби или годишни отчети. Очевидно не са могли да работят тайно в САЩ, Европа или в Азия, но затова пък имат солидно влияние и трайни връзки с аржентинското правителство, създадени още от времето на Перон след Втората световна война.

Пит четеше страниците на папката, когато сервитьорът дойде с бутилката вино и наля малко в чашата му. Пит я вдигна, огледа цвета, вдъхна от аромата и отпи глътка. Задържа за няколко секунди течността в устата си и чак тогава я погълна. Вдигна поглед към сервитьора и се усмихна.

— Превъзходно е.

— Великолепен избор направихте, сър — каза сервитьорът. — Малцина от редовните ни клиенти знаят за съществуването му.

Пит отпи още една глътка, преди да продължи да преглежда съдържанието на папката.

— Изглежда, тази корпорация е произлязла от въздуха през 1947 година.

Лорън се бе загледала в тъмночервената течност в чашата си.

— Наех специалист да събере сведения от вестниците, издавани в Буенос Айрес по онова време. Никъде в икономическите страници не се споменава за Волфови. Моят човек е трябвало да се уповава на слухове, според които корпорацията е била основана от високопоставени нацистки служители, избягали от Германия малко преди капитулацията й.

— Адмирал Сандекър спомена, че доста нацисти и заграбените от тях богатства били прехвърлени с немски подводници в Аржентина през последните месеци на войната. Тази операция била дирижирана от Мартин Борман.

— Той не беше ли убит при опит за бягство по време на битката за Берлин? — попита Лорън.

— Мисля, че така и не се доказа дали костите, намерени години по-късно, са негови.

— Четох някъде, че най-голямата неразгадана мистерия във войната била изчезването вдън земя на германската хазна. Нито една немска марка или късче злато не били намерени. Възможно ли е Борман да е оцелял и да е внесъл тайно откраднатото държавно богатство в Южна Америка?

— Той е начело в списъка на заподозрените — отвърна Пит и продължи да прелиства папката, но нищо от особена важност не привлече вниманието му. В нея имаше предимно вестникарски материали относно търговските сделки на обединението „Съдба“, които бяха доста крупни, за да останат в тайна. Подробните анализи идваха от доклад на ЦРУ. В него се изброяваха различните дейности и проекти, с които се е занимавала корпорацията, но малко и незначителни бяха подробностите за начина на осъществяването на операциите им.

— Доста разнообразна дейност са развивали — отбеляза Пит. — Широкомащабни минни операции за откриване на скъпоценни камъни, злато, платина и други редки минерали. Подразделението им за софтуерни разработки е на четвърто място след „Майкрософт“. Дълбоко са навлезли и в добива на нефт. Освен това се оказват и световен лидер в нанотехнологията.

— Нямам представа какво значи това — каза Лорън.

Преди Пит да отговори, друг сервитьор се приближи да вземе поръчката им за вечерята.

— Какво си избра? — обърна се Пит към Лорън.

— Доверявам се на вкуса ти — отвърна тя тихо. — Ти ми поръчай нещо.

Пит не се опита да произнася ястията от менюто на френски език.

— За ордьовър ще вземем специалитета на заведението ви пастет с трюфели, след това два пъти супа вишисоаз, а като основно ястие за дамата заешко задушено в бял винен сос, а за мен момици в кафяв маслен сос.

— Как можеш да ядеш момици? — попита Лорън с гримаса.

— Падам си по вкусно приготвените момици — отговори Пит. — Та докъде бяхме стигнали? А, да, до нанотехнологията. От малкото, което знам по въпроса, нанотехнологията е нова наука, която се опитва да контролира подреждането на атомите. Това спомага да се построи практически едва ли не всичко според естествените закони. Няма да остане нищо, което да не е възможно да се произвежда евтино и качествено и по коренно различен начин. Невероятно мънички машини, които да могат да се самовъзпроизвеждат, ще бъдат програмирани да създават нови горива, опиати, метали и строителни материали, което не би било възможно с досегашната техника. Чувал съм, че могат да бъдат построени централни компютри с обем колкото един кубически микрон. Нанотехнологията ще бъде вълната на бъдещето.

— Не мога да си представя как ще се прилага тази технология.

— Доколкото разбирам, целта е да се създаде така нареченият от експертите „асемблер“ — субмикроскопичен робот със съчленени ръце, които се управляват от компютър. Предполага се, че такива роботи могат да построят големи атомно прецизни предмети чрез контролирани химически реакции, молекула по молекула. Асемблерите могат дори да бъдат конструирани така, че да се самокопират. Теоретически можеш да програмираш своите асемблери да ти изработят нов комплект стикове за голф от метали, които тепърва ще се разработват, телевизионен приемник с индивидуална форма, за да пасва на шкафа ти, дори автомобил или самолет, включително необходимото им гориво.

— Звучи като фантастика.

— От откритията през следващите трийсет години направо ще му настръхне кожата на човек.

— Това обяснява проекта на „Съдба“ в Антарктика — каза Лорън и отпи глътка вино, преди да продължи: — Ще го намериш в папка номер 5-А.

— Да, тъкмо нея преглеждам — каза Пит. — Внушително съоръжение за добив на минерали от морето. Те трябва да са първите, експлоатирали успешно морската вода за ценни минерали.

— Изглежда, че инженерите и учените на „Дестини“ са развили молекулно средство за отделяне на минерали като злато от морската вода.

— Да приема ли, че програмата им се е оказала успешна?

— И то много — потвърди Лорън. — Според швейцарските банкови сведения, добити тайно от агенти на ЦРУ, запасите от злато на „Съдба“ в швейцарските хранилища се доближават до тези в базата във Форт Нокс^[1].

— Възвръщането на златото им трябва да се поддържа на определено ниво, иначе световните цени на златото рязко ще спаднат.

— Според моите източници на информация „Съдба“ още не е продала и една унция.

— С каква цел трупат такова огромно количество?

Лорън въздъхна.

— Нямам представа.

— Може би продават бавно и дискретно, за да поддържат цените на пазара високи. Защото, ако изведнъж го наводнят с тонове злато, ще им остане само да сънуват печалби.

Сервитьорът им поднесе пастета с трюфели. Лорън побърза да го опита и направи физиономия на задоволство.

— Ммм, чудесен е!

— Да, наистина — съгласи се Пит.

Те изядоха пастета в мълчание и чак тогава Лорън възобнови разговора.

— Въпреки че от ЦРУ са събрали огромно количество данни за неонацисткото движение след войната, те така и не са намерили доказателство за някаква конспирация, която да включва обединение „Съдба“ или семейство Волф.

— И все пак според това тук — Пит повдигна папката — не е тайна, че плячката, която нацистите са задигнали от хазните на Австрия, Белгия, Норвегия, Франция и Холандия, наред със златото и ценните книжа на евреите, след войната е била прехвърлена тайно в Аржентина с немски подводници.

Лорън кимна.

— Повечето от златото и другите ценни вещи са били превърнати във валута, която после е отклонена чрез централни банки.

— А кой държи капитала?

— Как кой — обединение „Съдба“ естествено, веднага след създаването му през 1947 година. Странното е обаче, че през първите години в съвета на директорите не фигурира нито едно име Волф.

— Сигурно са поели управлението по-късно — предположи Пит. — Питам се как семейството е отстранило стария нацист, избягал от Германия през 1945 година.

— Добър въпрос — съгласи се Лорън. — През изминалите петдесет и четири години империята „Съдба“ се разраства дотам, че могъществото й оказва влияние на световни банки и правителства до невероятна степен. Те буквално притежават цяла Аржентина. Един от помощниците ми има информатор, който твърди, че значително количество пари се влива във фондовете за предизборните кампании на членове на нашия Конгрес. Това вероятно е причината, поради която не се е предприемало никакво правителствено разследване на Обединение „Съдба“.

— Техните пипала стигат също до джобовете на наши уважавани сенатори и представители на парламента, както и на много от служителите в Белия дом.

Лорън вдигна двете си ръце.

— Не ме гледай така. Никога не съм получавала под масата нито цент от „Съдба“ за моята кампания.

Пит й хвърли лукав поглед.

— Наистина ли?

Тя го срита под масата.

— О, я стига! Знаеш много добре, че никога не съм взимала подкуп. Аз минавам за един от най-уважаваните членове на Конгреса.

— За най-хубавата, може би, но твоите почитаеми колеги не те познават така, както аз.

— Не си забавен.

Сервитьорът постави купичките със супата пред тях. Наред със супата те отпиваха и по глътка каберне от време на време. Скоро рубиненочервената течност им подейства и размекна мозъците им, а внимателният сервитьор винаги беше наблизо, за да им долива чашите.

— Както изглежда, онова, което нацистите не са постигнали чрез масово клане, разруха и войни, започват да го постигат чрез икономическа мощ — каза Лорън.

— Световното доминиране е минало — възрази Пит. — Китайските държавни ръководители може и да си имат едно наум, но когато тяхната икономика доведе страната до суперсила, те ще разберат, че една война само ще я срине до основи. Тъй като комунистическа Русия падна, главните войни на бъдещето ще бъдат икономически. Волфови разбират, че икономическата сила накрая води до политическа сила. Те имат ресурсите да купят каквото и когото си поискат. Единственият въпрос е в коя посока са се отправили.

— Откопчи ли нещо от жената, която залови снощи?

— Само това, че второто пришествие е зад ъгъла и че целият човешки род с изключение на семейство Волф ще бъде пометен от лицето на земята, след като падне кометата.

— Но ти не вярваш на това, нали?

— А ти вярваш ли? — попита я цинично Пит. — Хиляди втори пришествия са идвали и са отминавали със сила не по-голяма от тази на преминала дъждовна буря. Защо Волфови разпространяват такъв мит, си остава загадка за мен.

— На какво го основават? — попита Лорън.

— На предсказанията на древни хора, наричани „аменеи“.

— Не говориш сериозно — каза объркана тя. — Едно семейство с такова влияние и изобретателност като Волфови да вярва на мит от човешки род, живял преди хиляди години?!

— Същото го пише и в скалните надписи в камерите, които открихме на остров в Индийския океан и Колорадо.

— Адмирал Сандекър накратко ми спомена за вашите разкрития в телефонния разговор, преди да те посрещна на летището, но ти още не си ми разказал за това.

Пит разпери ръце в знак на безпомощност.

— Нямах възможност досега.

— Може би ще трябва да си сложа в ред моите работи.

— Преди да се приготвиш да посрещнеш Създателя си, изчакай да проверим всичко това с астрономите, които наблюдават астероидите и кометите.

На мястото на празните супени купички бяха поставени чиниите с основното ястие. Главният готвач се бе постарал както заешкото задушено, така и момиците да приличат на произведения на изкуството. Пит и Лорън се възхитиха на вида на ястията, предполагащ чудесен вкус. И не се разочароваха.

— Заешкото беше великолепен избор от твоя страна — отбеляза Лорън с пълна уста. — Фантастично е.

По лицето на Пит бе изписан израз на огромно задоволство.

— Когато момиците са приготвени от самия главен готвач, чувам камбанен звън в ушите си. Сосът е превъзходен.

— Опитай от заешкото — предложи Лорън, като повдигна към него чинията си.

— А ти ще опиташ ли от момиците?

— Не, благодаря. Не си падам по карантия.

За щастие порциите не бяха огромни като в други ресторанти и те не се чувстваха преяли, когато дойде време за десерта. Пит поръча праскови кардинал — задушени праскови с пюре от малини. По-късно на чаша бренди „Реми Мартен“ двамата възобновиха разговора си.

— Нищо от това, което виждам или чувам за Волфови, не ми се струва смислено — заговори Пит. — Защо трупат такова огромно състояние, щом като смятат, че финансовата им империя ще се изпари заедно с дима от пожарите след падането на кометата?

Лорън въртеше чашата с бренди и гледаше как искряха в течността златистите отражения на свещта на масата.

— Сигурно възнамеряват да оцелеят от катастрофата.

— Същото чух от Елзи Волф и от техните убийци в Колорадо — каза Пит. — Но откъде са сигурни, че точно те ще оцелеят след катастрофа от световен мащаб?

— Прегледа ли папка номер осемнайсет? — попита го Лорън.

Пит не й отговори веднага. Затърси въпросната папка, намери я и започна да чете. След две-три минути вдигна поглед и се вгледа във виолетовите очи на Лорън.

— Това проверено ли е?

Тя кимна.

— Все едно че Ной е направил цяла флотилия от ковчези.

— Четири колосални кораба… — изрече бавно Пит. — Един пътнически лайнер, или нещо като цяла плаваща община, дълъг хиляда и осемстотин метра, широк четиристотин и шейсет метра, на трийсет и два етажа, с водоизместване три и половина милиона тона. — Той събра вежди и добави: — Надарен с богато въображение замисъл, но практически неосъществим.

— Чети по-нататък — подкани го Лорън. — Става още по-интересно.

— Гигантският океански съд има голяма болница, училища, увеселителни центрове, високо усъвършенствани инженерни технологии. Летище с удължена писта на горната палуба ще приютява и поддържа малък парк от реактивни самолети и хеликоптери, а жилищните и служебните помещения ще побират пет хиляди пътници и екипаж… — Пит заклати глава от изумление. — Според мен огромен плавателен съд като този би побрал най-малко петдесет хиляди души.

— В действителност двойно повече. Давай нататък за другите три съда.

Пит продължи да чете, като обобщаваше на глас.

— И те имат също такива мамонтски размери. Единият е за товари и поддръжка и вмества машинария и производствени съоръжения с огромен товар от превозни средства, строителни машини и материали. Вторият е същинска зоологическа…

— Нали ти казах — прекъсна го Лорън, — има и Ноев ковчег.

— Последният е супертанкер, построен да превозва огромни количества петрол, природен газ и най-различни други горива. — Пит затвори папката и погледна Лорън. — Чувал съм, че съществуват подобни плавателни съдове на чертожните дъски, но не знаех, че всъщност са построени, и то от Търговско обединение „Съдба“.

— Корпусите били строени на части и след това закарвани на буксир до някаква уединена корабостроителница, притежавана от „Съдба“, намираща се на пуст фиорд в най-южната точка на Чили. Там корабът се довършвал, обзавеждал се външно и вътрешно и се натоварвал. Запасите от храна и всичко необходимо за пътниците и екипажа били изчислени да стигнат за повече от двайсет години.

— Външни хора не са ли стъпвали на тия кораби? Средствата за масово осведомяване не са ли писали материали за тези най-големи плавателни съдове в света?

— Прочети доклада на ЦРУ за корабостроителницата — упъти го Лорън. — Районът е строго охраняем от малка армия охранители. Никакви външни лица не могат да припарят дотам. Докерите и техните семейства са настанени в малък жилищен квартал на брега и нямат право да напускат територията на корабостроителницата. Фиордът е заобиколен от Андите, стотици планински острови и два полуострова и единственият път за влизане и излизане от него е по море или по въздух.

— Разследването на ЦРУ ми се струва доста повърхностно. Те не са проучили задълбочено проекта на обединение „Съдба“.

Лорън допи брендито си.

— Агентът, който ми предоставя сведения, каза, че Управлението не провело по-задълбочено разследване, тъй като „Съдба“ не представлявало опасност за националната сигурност и интересите на Съединените щати.

Пит се загледа замислен отвъд стената на ресторанта.

— Преди няколко години двамата с Джордино попаднахме в един чилийски фиорд по повод един лайнер, отвлечен от терористи. Похитителите бяха скрили кораба близо до глетчер. Доколкото имам спомен за островите и водните пътища на север от Магелановия проток, там няма канали, достатъчно широки и дълбоки, за да позволяват преминаването на такива огромни плавателни съдове.

— Може би те не са възнамерявали да плават по седемте морета — предположи Лорън. — Вероятно са ги построили просто за да издържат на предсказания катаклизъм.

— Колкото и фантастично да изглежда — каза Пит, опитвайки се да възприеме невероятния замисъл, — ти си близо до истината. Волфови сигурно са похарчили милиарди, за да се подготвят за края на света.

Пит се смълча и Лорън разбра, че се е вглъбил в мислите си. Тя стана от мястото си и отиде в тоалетната, за да го остави известно време на спокойствие. Въпреки че му беше трудно да го приеме, той започна да разбира защо последните поколения на семейство Волф са създадени чрез генното инженерство.

Някогашните нацисти, избягали от Германия, отдавна не бяха сред живите, но те бяха оставили на тяхно място семейство от суперхора, достатъчно силни и издръжливи, за да оцелеят от предстоящия катаклизъм, а после да поемат в свои ръце онова, което е останало от цивилизования свят и да изградят от него нов, който да бъде контролиран и управляван точно по техните стандарти за превъзходство.