Клайв Къслър
Атлантида открита (26)

23.

Пит пристигна със самолет в Кейптаун, където се срещна с Пат О’Конъл, която беше дошла от Вашингтон заедно с доктор Брадфорд Хатфийлд — патолог археолог, специализирал в изследването на древни мумии. После тримата излетяха за остров Сен Пол с хеликоптер със завъртащи се двигатели. Силен вятър, примесен с обилен дъжд от враждебните облаци, брулеше откритите им лица. Посрещна ги група „тюлени“ от елитната част на военния флот на САЩ. Всички бяха едри, мълчаливи мъже, чиито камуфлажни облекла се сливаха със сивите вулканични скали на острова.

— Добре дошли в един малък ад! — приветства ги висок, дългурест мъж със сърдечна усмивка. От едното му рамо висеше огромно оръжие — комбинация от автоматична пушка, бомбомет, снайперистка пушка и дванайсеткалибров пистолет. — Аз съм лейтенант Майлс Джейкъбс, вашият водач.

— Явно, че адмирал Сандекър не иска да поеме риска от повторно появяване на терористи — отбеляза Пит, докато се ръкуваше с Джейкъбс.

— Независимо че отдавна е в оставка от Военноморските сили — каза Джейкъбс, — адмиралът все още има голямо влияние сред горните ешелони. Заповедите да ви закриляме ми бяха спуснати лично от командващия ВМС.

Без повече разговори Джейкъбс и четирима от хората му — двама отпред и двама отзад — поведоха групата на Пит по древната пътека към тунела в склона на планината. Пат беше подгизнала под дъждобрана си и нямаше търпение да се подслони на сухо. Когато стигнаха до сводестия вход, Джордино излезе да ги посрещне. Изглеждаше много изморен, но пъчеше гърди така, сякаш беше капитан на току-що спечелил мача футболен отбор.

Пат леко се изненада, като видя как двама сурови и яки мъже се прегръщат сърдечно, потупвайки взаимно гърбовете си. В очите им се четеше такова вълнение, че тя очакваше едва ли не и сълзите им да закалят.

— Радвам се да те видя жив, приятел — рече Пит със сияещо лице.

— И аз се радвам, че си оцелял — отвърна Джордино, захилен до уши. — Чух, че си замерял немска подводница със снежни топки.

Пит се разсмя.

— Доста е преувеличено. Единственото, което можахме да направим, беше да размахваме юмруци срещу тях и да ги наричаме с обидни думи, докато изневиделица не се появи наша подводница.

— Доктор О’Конъл — поклони се галантно Джордино и допря устни до облечената й в ръкавица ръка. — Имахме нужда от някой като вас да разведри това противно място.

Пат се усмихна и му отвърна с реверанс.

— Удоволствието е мое, сър.

Пит се обърна и представи един на друг Джордино и доктор Брад Хатфийлд, а после уточни:

— Брад е тук, за да изследва мумиите, които ти и Руди сте открили.

— Казаха ми, че вие и командир Гън сте се натъкнали на археологическа златна мина — отбеляза Хатфийлд. Той беше висок, кокалест човек със светлокафяви очи, гладко тясно лице и мек глас. Навеждаше се, когато говореше и гледаше през малки, кръгли очила, толкова старомодни на вид, сякаш бяха произведени през двайсетте години на миналия век.

— Хайде, стига сме стояли навън в тоя дъжд.

Джордино ги поведе през тунела към външната камера. Остра миризма на пушек и овъглена плът изпълни ноздрите им. „Тюлените“ носеха със себе си генератор, към който прикачиха маркуч, за да изведат останалия пушек навън от тунела. Електрическият му извод захранваше няколко прожектора.

Никой не бе очаквал, че ще види чак такава степен на разрушение. Цялата вътрешност беше почерняла от пламъците и покрита със сажди. Каквото е имало в камерата преди взрива, се беше изпарило.

— Какво е поразило това място? — попита Пит изумен.

— Пилотът на хеликоптера реши, че ще е много хитро да изстреля ракета право в тунела — поясни Джордино с такова спокойствие, сякаш обясняваше как се яде ябълка.

— Но ти и Руди не сте били вътре, нали?

Джордино се захили.

— Разбира се, че не. Зад тази камера има друг тунел, който води към още една камера. Ние бяхме защитени от купчина камъни от старо срутване. Двамата с Руди няма да можем да чуваме тих говор поне още няколко седмици, дробовете ни са задръстени, но нали оцеляхме…

— Цяло чудо е, че не сте се опекли като приятелчетата ви тук — отбеляза Пит, загледан в овъглените останки на нападателите.

— „Тюлените“ ще разчистят и ще превозят труповете обратно в Щатите за разпознаване.

— Ама че призрачно място — измърмори Пат с пребледняло лице. Но професионализмът й надделя и тя започна да прекарва пръсти по онова, което беше останало от скалните надписи. Тъга я изпълни, докато оглеждаше напуканата и разрушена стена. — Те са ги унищожили — промълви едва чуто тя. — Почти целите надписи са заличени. Много малко от тях може да се дешифрира.

— Не е голяма загуба — заяви невъзмутимо Джордино. — Ценните находки във вътрешната камера са непокътнати. Мумиите са покрити с малко прах, но иначе са запазени като в деня, когато са били настанени на столовете.

— На столове ли? — изненада се Хатфийлд. — Не са ли положени в ковчези?

— Не, седнали са на каменни столове.

— В плат ли са увити?

— Отговорът пак е „не“ — отвърна Джордино. — Седят така, сякаш провеждат събрание на управителен съвет. Облечени са в роби, с шапки на главите, с ботуши…

Хатфийлд заклати глава от недоумение.

— Виждал съм древни гробници, в които телата са увити стегнато с марля и са поставени в ковчези, други — свити в ембрионално положение, трети — легнали по лице или по гръб, както и в изправено положение. Но никога не бях и чувал дори за облечени с дрехи и седнали на открито мумии.

— Монтирал съм вътре осветление, така че ще можете да изследвате и тях, и всички артефакти.

Докато чакаше да пристигнат Пит и Пат О’Конъл, Джордино бе включил и „тюлените“ да помогнат в разчистването на камъните от срутването. Сега тунелът към вътрешната крипта беше отворен и можеше да се върви направо през него, без да се налага катерене по срутените скални отломъци. Прожекторите в криптата светеха по-силно от слънчева светлина и разкриваха и най-малките цветни нюанси и подробности по лицата и облеклата на мумиите.

Хатфийлд се втурна напред и започна да изследва първата мумия, като почти заби нос в нея. Приличаше на човек, загубил се в рая. Местеше се от фигура на фигура, вглеждайки се в кожата, ушите, носа, устните. По едно време отвори голям кожен сгъваем куфар и извади от него хирургическа метална лента с монтирана на нея лампа и увеличително стъкло. След като я нахлузи на главата си, включи лампата, нагласи фокуса на стъклото и внимателно започна да почиства с мека художническа четка праха от клепача на една от мумиите. Другите го наблюдаваха мълчаливо. След малко той повдигна металната лента над челото си и заговори гладко и монотонно, сякаш изнасяше проповед в църква.

— През всичките си години, в които съм изследвал древни трупове, никога не съм виждал толкова запазени мумии като тези. Дори очните им ябълки не са загубили цветовете на ирисите си.

— Те вероятно са на не повече от сто години — вметна Джордино.

— Не ми се вярва. Платовете на дрехите, стилът на ботушите, прическите и украсите на главите им са ми съвършено непознати, поне в историческите сведения няма подобни описания. Какъвто и да е бил методът на балсамирането им, техниката на тези хора е била далеч по-усъвършенствана от тази, използвана за мумиите, които съм изследвал в Египет. Египтяните са разрязвали труповете, за да махнат вътрешните органи, а мозъка са изваждали през носа. Докато по тези мумии не виждам никъде такива белези. Телата им изглеждат напълно недокоснати от балсаматорите.

— Надписите, които намерихме в планините на Колорадо, датират от девет хилядната година преди новата ера — каза Пат. — Възможно ли е тези хора и техните вещи да са от същото хилядолетие?

— Без технология за датиране не мога да установя това — отвърна Хатфийлд. — Не съм в състояние да направя заключение от кое време са. Но съм готов да заложа името си, че тези хора принадлежат на древна култура, която е исторически непозната.

— Сигурно са били първокласни мореплаватели, след като са открили този остров и са го използвали, за да погребат своите вождове — вметна Пит.

— Но защо точно тук? — попита Джордино. — Защо не са ги погребали на някое по-удобно място, на някое континентално крайбрежие?

— Най-смелото ми предположение е, че не са искали те да бъдат открити — каза Пат.

Пит гледаше замислен в мумиите.

— Не съм много убеден. Мисля, че все пак са искали някой ден да бъдат открити. Оставили са нагледни съобщения в други подземни камери, отдалечени на хиляди километри. От това, което разбрах, ти и Хирам Йегър сте установили, че надписите в Колорадските планини не са послания към богове, управляващи страната на мъртвите.

— Това е така наистина. Но нас ни чака дълъг път, докато разчетем всички писмени знаци и техния смисъл. От малкото, което научихме досега, стигнахме до заключението, че надписите не са от погребално естество, а по-скоро са предупреждение за катастрофа в бъдеще.

— Кое бъдеще? — попита Джордино. — Може би са имали предвид изминалите девет хиляди години и тя вече се е случила.

— Все още не сме определили за кой период от време става дума — отвърна Пат. — Хирам и Макс продължават да работят по въпроса. — Тя се приближи до една от стените и избърса праха от нещо, което наподобяваше фигури, гравирани в камъка. Очите й се разшириха от възбуда. — Но това не са писмени знаци като онези, които открихме в Колорадо. Това са фигури, изобразяващи хора и животни.

Тогава всички се заловиха да чистят праха и мръсотията, натрупвана с векове върху гладката стена. Започвайки от четирите й ъгъла, те се придвижваха към средата, докато не остана сантиметър, който да не разкриваше до най-малките подробности на ярката светлина от прожекторите гравираните изображения.

— Какво ще кажете сега? — попита Джордино, без да има предвид някого конкретно.

— Определено това е залив или пристанище — каза спокойно Пит. — Ясно се вижда флотилия от древни кораби с ветрила и гребла, заобиколени от вълнолом, от чиито краища се издигат високи кули, които вероятно са били нещо като фарове.

— Да — съгласи се Хатфийлд, — различавам сгради около доковете, край които са закотвени няколко кораба.

— Изглеждат така, сякаш са в момент на товарене и разтоварване — обади се Пат, взирайки се през лупата си, с която никога не се разделяше. — Човешките фигури са гравирани до най-малки подробности и са облечени по същия начин, както тези мумии тук. Един кораб като че ли разтоварва стадо животни.

Джордино се приближи до Пат и се вгледа във фигурите.

— Това са инорози — уточни той. — Вижте, имат само по един рог над челото си.

— Чиста фантазия — смотолеви Хатфийлд. — Фантазия като скулптурите на несъществуващи гръцки богове.

— Откъде сте толкова сигурен? — предизвика го Пит. — Може би инорозите действително са съществували преди девет хиляди години, преди да изчезнат като вид, заедно с мамонтите и праисторическите животни с дълги кучешки зъби.

— Да, и с медузите със змии вместо коси или с еднооките циклопи!

— Не забравяйте фигурите на водоливниците и драконите — вметна Джордино.

— Докато не се намерят кости или вкаменелости, които да докажат, че са съществували — настоя на своето Хатфийлд, — те си остават легенда от миналото.

Пит отказа да спори повече с Хатфийлд, обърна се и тръгна зад каменните кресла, заети от мумиите, и се загледа в широка завеса от съшити животински кожи, която покриваше едната стена. Много внимателно повдигна едното й ъгълче и погледна под нея. Лицето му доби загадъчно изражение.

— Внимавайте — предупреди го Хатфийлд. — Кожата е много крехка.

Пит не му обърна внимание и продължи да повдига завесата.

— Не бива да я пипате — рече раздразнен Хатфийлд. — Това е ценна реликва и може да се разтроши на прах. Трябва внимателно да се докосва, за да може да бъде запазена.

— Онова, което е под нея, е далеч по-ценно — отвърна Пит с нетърпение в гласа и кимна на Джордино. — Вземи две от ония копия и ела да подпираш с тях завесата.

Хатфийлд, с почервеняло лице, се опита да възпре Джордино, но все едно че се опита да спре трактор. Джордино го отблъсна, като му хвърли само един кос поглед, грабна две от древните копия, заби обсидиановите им върхове в пода и с другите им краища повдигна високо завесата. Тогава Пит измести два от прожекторите да сочат върху стената под нея.

Пат затаи дъх, когато видя четирите големи кръга, гравирани в гладката стена, чиято вътрешност бе изпълнена със странни диаграми.

— Това са някакви релефни изображения — рече тя.

— Приличат на карти — отбеляза Джордино.

— Карти на какво?

По устните на Пит цъфна весела усмивка.

— На четири различни проекции на земното кълбо.

Хатфийлд се взря през очилата си над рамото на Пат.

— Глупости! Тези изображения не приличат на нито една от древните карти, които съм виждал. Прекалено са подробни и със сигурност нямат нищо общо с географията, която ми е позната.

— Именно затова плиткият ви мозък не може да си представи континентите и бреговете такива, каквито са съществували преди девет хиляди години.

— Аз трябва да се съглася с доктор Хатфийлд — каза Пат. — Единственото, което виждам тук, е нещо като няколко големи и малки острови с назъбени крайбрежни ивици, заобиколени от вълнообразни линии, които предполагат просторно море.

— Аз пък виждам нещо като пеперуда, осакатена от противосамолетен огън, като от теста с мастилените петна на Роршах — вметна подигравателно Джордино.

— Ти току-що смъкна петдесет точки по скалата на сивото си вещество — не му остана длъжен Пит. — Мислех, че мога да разчитам единствено на теб от всички нас тук да разрешиш загадката.

— А ти самият какво виждаш? — попита го Пат.

— Виждам света, гледан от континента Антарктида преди девет хиляди години.

— Шегата настрана — обади се отново Джордино, — но имаш право.

Пат отстъпи крачка назад за по-обхватен поглед.

— Да, сега и аз започвам да различавам други континенти. Но те са разположени по-различно. Сякаш светът се е наклонил на една страна.

— Не разбирам как Антарктида се вписва в картината — не отстъпваше Хатфийлд.

— Тя е точно пред очите ти.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Пат.

— Ще ми е любопитно да узная как стигнахте до това заключение — присмя се Хатфийлд.

Пит погледна към Пат.

— Носиш ли тебешир в тази огромна твоя чанта?

Тя се усмихна.

— Тебеширът отдавна отпадна от употреба. Вече използваме талк, който поръсваме върху надписите, за да изпъкнат.

— Добре, дай го, дай ми също и книжни кърпички. Всяка жена носи в чантата си такива.

Тя бръкна в джоба си и му подаде малко пакетче книжни кърпички. После зарови в обемистата си чанта, пълна с бележници, фотографски принадлежности и инструменти за изследване на скални древни символи, и накрая извади кутия с талк на прах.

През това време Пит намокри една книжна кърпичка с вода от манерка и навлажни с нея релефните фигури, за да може талкът да прилепне по-здраво по каменната стена. След като пое от Пат талка, той започна да го полага върху гладката стена между древните изображения. След три минути отстъпи назад и се възхити на работата си.

— Дами и господа, представям ви Антарктида!

Тримата се взряха напрегнато в грубия пласт от бял талк, който Пит, след като го бе нанесъл върху гладката стена, го бе забърсал, така че релефът да се открои. Сега изображението наистина много напомняше на континента в Южния полюс.

— Какво значи всичко това? — попита Пат объркана.

— Това означава, че тези хора — отвърна Пит, обхващайки с ръка мумиите, седнали в креслата си — са стъпвали по Антарктида хиляди години преди съвременния човек. Те са плавали покрай континента и са му направили карти, преди да е бил покрит с лед и сняг.

— Глупости! — изсумтя Хатфийлд. — Научно е доказано, че едва три процента от континента е покрит с леден пласт, който е отпреди милиони години.

Пит не продума няколко секунди. Гледаше древните фигури така, сякаш те бяха живи, и местеше поглед от едно лице към друго, като че ли се опитваше да общува с тях. Най-накрая посочи към древните мъртъвци и заяви с напълно уверен глас:

— От тях ще дойдат отговорите.